значение

Мнозина ще се съгласят с мен, че разговорът за старобългарската литература, подет от списание „Литературна мисъл“, беше интересен и важен. В него взеха участие изтъкнати български специалисти. Като автор на статията, дала подтик за този разговор, се чувствувам особено удовлетворен. Дори някои опростявания на мои мисли, които бяха допуснати в полемиката, са твърде показателни. Тези опростявания и неточности показват направлението, откъдето изследователите очакват възражения, и онова, в което подозират опасности и на какво противопоставят своите собствени възгледи.

Всички, които поне отмалко се вълнуваха от българската литература и история, следяха с интерес работите на Тончо Жечев, посветени на църковната борба и на българските възрожденски дейци. А когато излезе книгата му „Българският Великден или страстите български" (изд. „Народна младеж", 1975), можахме да добием представа за обхватния замисъл на автора, за великолепието на творческите резултати, постигнати с тази книга, която тепърва начева своя живот в духовното битие на нацията. Струва ми се, че книгата вече получи своята оценка. Първата й голяма оценка бе интересът на читателите. Защото малко са онези книги, които предизвикват ,, онова познато късо читателско съединение, което протича, току-речи светкавично", както съвсем справедливо отбеляза в отзива си за книгата Николай Хайтов. Но, разбира се, спонтанният читателски интерес не е нито най-важният, нито най-меродавният, нито окончателният оценител на литературните явления, защото известно е колко пъти и не съвсем добри литературни образци могат да предизвикат масови психози. Но в случая с „Българският Великден..." и критиката бе единодушна във високата си оценка на книгата дори когато беше склонна да отправя към автора й едни или други забележки. Малко са книгите, на които критиката ни е реаги рала така спонтанно, така бързо и така положително, при всички уговорки относно възможността за полемични възражения по едни или други моменти от концепцията на автора или по историческата достоверност на материала. Самият факт, че за книгата се отзоваха автори от различни поколения и от различни научни специалности, свидетелствува за нейния широк културен и научен обхват. За „Българският Великден..." писаха и престарелият акад. Михаил Арнаудов, и младият критик Симеон Янев - свидетелство, че проблемите на българската обществена и културна традиция вълнуват всички поколения български изследователи. За нея писаха литературни критици и историци, представители на научната историческа мисъл, философи, общественици, писатели - което от своя страна свидетелствува за широкия кръг от проблеми, които поставя в книгата си Тончо Жечев. При това вълненията около тази книга още не са стихнали - тя вече излезе във второ издание (изд. „Български писател“, 1976), отзиви а нея продължиха да излизат далеч по-дълго време, отколкото обичайно се гагира за една новоизлязла книга, дори като имаме пред вид и доста забавените гакции на днешната ни критическа мисъл. Книгата на Тончо Жечев продължава да е предмет на разговори и оживени полемики - както на публични обсъждания, така и в по-тесни колегиални разговори - свидетелство както за актуалността, така и за сложността на проблемите, повдигнати от Тончо Жечев. И още - 22 за това, че тези проблеми надхвърлят мимолетността на актуалната злободневност, засягат по-дълбоки пластове на нашето национално битие.

Статията, която ни интересува, е озаглавена „Осветление на българската поезия" и е публикувана в майската книжка 3, с. 131-133 на пловдивското списание „Зора" (1885). Редактори и издатели на списанието са Ив. Вазов и К. Величков. Нейният автор, който и досега остава неизвестен, се е подписал с инициалите „Г. З-ч". Вниманието на изследователите към тази малка статия е привлечено от оригиналните и далеч изпреварващи нивото на 80-те години възгледи за литературното ни развитие. Въпреки че е оценена общо взето пра вилно, нейното историко-литературно значение и естетическият и смисъл остават незадоволително изучени както поради анонимността на автора, така и поради липсата на обстоен анализ на текста. В критиката на 80-те години статията „Осветление на българската поезия" е най-значителното явление, а в литературното ни развитие тя бележи повратен момент. От нея се зараждат нови посоки на развитие, освобождава се духовна енергия за бъдещи интензивни промени в литературата ни. С появата си тя сиг нализира, че настъпва смяна на един исторически изживян литературен период с друг, като дава не само началния тласък, но и прогнозира приблизително крайния етап на един динамичен процес. Ако я разгледаме в по-широк историко-литературен контекст, но не като хронологическа, а като културно-естетическа граница между възрожденската и следосвобожденската епоха, в нея ще открием принципно нов възглед за взаимоотношението художник -общество, принципно нови разбирания за мястото на литературата в духовния живот на обществото. Предмет на анализ в статията са същностни черти на българската поезия в нейното историческо развитие, както и съвременното и състояние, към което се предявяват нови изисквания в съответствие с променените исторически, социални и културни условия у нас след Освобождението. Развивайки своите идеи, авторът се ръководи от принципа на историко-социологическия детерминизъм, който поставя в тясна причинна зависимост социално-историческото и литературното развитие. Ясно постулиран в статията, този принцип предоставя нова гледна точка с богати възможности за конкретни анализи и оценки на литературата преди и след Освобождението. Анонимният автор се е опитал да улови духа на своето време, който е дух на промяната, и да приведе в съответствие C него духа на съвременната му българска поезия.