литературното

Психологията на художественого творчество въобще и на литературного в част ност е област, сравнително най-слабо разработена от марксистко-ленинската наука за изкуството. До последно време в Съветския сьоз, страната, където главно се създаваше марксистко-ленинската есте тика и теория на литературата, по проб лемите на психологията на литературното творчество почти не еписано. Нещо повече дълго време тези проблеми не се поставяха като задачи за научно изследване. Това обстоятелство не можеше да не създаде известна празнота в науката за художествената литература и по-специално - в теорията на литературата. Изоставането в това отношение става още по-очебийно, като се вземе предвид, че на психологията на художественото творчество буржоазната наука отделя голямо Внимание и тъкмо в тази област тя е съз дала най-сложен лабиринт от безпочвени Философски спекулации. Разбира се, би било погрешно да се каже, че съветското литературознание не е направило нищо за изясняване пробле мите на психологията на литературного Творчество. Такава констатация би била невярна. Още за дореволюционного руско литературознание тези въпроси са представлявали значителен интерес. Достатъчно е да споменем сборниците „Вопросы теории и психологии творче- ства", издавани под реакцията на Б. Лезин от 1907 до 1923 г. в Харков, и големия кръг от проблеми, обхванати в тях, за да се убедим в истинността на тази констатация. Тези сборници, а така също и отделни книги, например трудове като тези на С. Грузенберг (Психология твор- чества", Минск, 1923 г. и „Гений и твор- чество" 1924 г.), ясно показват, че още тогава посочените проблеми, независимо от грешните методологични основи, на кои то са били поставени, са схващани като важна част от общата наука за литературата.

В нашето време, когато значението на художествения превод като съединяващо звено между културите на отделните нации необикновено нарасна, все повече стават основанията да се постави въпросът за самостойната същност на този вид литературно творчество. От повече от 150 години художественият превод в съвременния смисъл на думата е обособен като област със свои цели и задачи, със своя проблематика, със свой творчески процес. В тази област се очертаха творчески личности със своя специфична характеристика, свързана с особеностите на тяхната дейност. В историята на художествения превод се изявиха закономерности, които също говорят за едно самостойно развитие. Създаде се теория на превода, която особено през последните десетилетия значително се обогати и за дълбочи. Ползата от правилното разграничаване на художественото преводно творчество от други близки области е повече от очевидна. Само върху тази плоскост може да се даде отпор на някои неправилни схващания, които се отразяват особено върху теорията и критиката на превода. Не обходимостта от подобно отделяне изпъква особено ярко днес, когато в границите на превода бързо се развива и разширява своя обсег една нова област, от която преводът на художествената литература трябва съвсем ясно да се разграничи - машинният превод върху базата на съвременната кибернетична техника.

Не е ли твърде неуместно да отваряме пак този въпрос? Не ни ли натрапваха години наред „самобитност“, което ни остави назад в редица области на науката и живота? Редица хора имат предубеждения към самата тема. Но, който следи литературния живот през последните години, няма да отрече - тя се налага, често доминира в печата, критиката, разго ворите. Тези разговори дори придобиха специфичния оттенък на саморазкриването и самопознанието, та стават неуместни самодоволството и скептицизмът. Това е вече не диалог, както сега е на мода да се казва, а своеобразен, публичен монологизъм, тъй като опираме до много съкровени страни. Между многото причини за назряването на тези проблеми в нашето литературно развитие през последните години ще посоча следните: Тенденциите на социалистическото развитие на постоянно сближение на народите в СССР и постепенно заличаване на националните различия, са формулирани в Програмата на КПСС. Развитието в тази посока е сложен и продължителен процес. Нациите, както учи марксизмът, са трайни исторически общности, подложени на постоянно изменение. Истинското им сближение, както и заличаването на разликите между тях, трябва да мине през всестранен социалистически разцвет на националните култури, през разкриването на целия им жизнен и творчески потенциал. ..... Заличаването на националните различия - се казва в Програмата на КПСС - езначително по-дълъг процес, отколкото заличаването на класовите граници... Партията не допуска нито игнориране, нито раздуване на националните особености." По повод на националния въпрос Ленин преду преждава, че „безусловно изискване на марксическата теория при разглеж дането на който и да е социален въпрос е постановката му в о пределени историчеси рамки, а след това... отчитане на конкретните особености, отличаващи дадена страна от другите в предела на една историческа епоха".

Забележителен труд в литературната наука е появилото се сега второ издание на „Психология на литературното творчество" от акад. Михаил Арнаудов. Този труд е научно-литературно изследване на пси хологичните основи на творческия процес у писателите и на неговия точен, макар и трудно доловим детерминизъм. Акад. М. Арнаудов е усвоил методология, която му дала възможност да направи реалистично тълкуване на творческия процес. Той прилага съпоставянето на противоположни и противоречиви поетични преживявания и мнения, които тъй подрежда, че да изпъкне обективната истина за творческия процес. В Психология на литературното творчество" е използуван огромен материал от поетичното богатство на класиците от 18 и 19 век, като са дадени главно онези признания на поетите, които отвеждат в съкровищата на творческите им мисли и импулси. По редица въпроси на литера- турната психология авторът е открил възможност за по-нататъшно проучване, посочвайки пътя, който трябва да се следва. Обикновено не води дискусии с творците, ала се явява диригент на дискусии, про- ведени между тях. Така осигурява не- подправеност на фактите и оригиналност на тяхната доказна сила. Акад. М. Арнаудов не се стреми към формулировки. За него са от значение индивидуалните особености, които раз- криват и общи характерности, а същевре менно водят до законите на психичните преживявания. Трудът е развит в един много широк план от проблеми. Използуван е световният художествен и психологичен опит, а на места са направени паралели между различните изкуства. Като предпоставки на психологията на творчеството са разгледани проблемите за гения, ра- сата и човечеството, за влиянието на на- следствеността, средата и културата, за Михаил Арнаудов. Психология на литературното творчество. 1965. 120 израждането и неврозите. По тези въпроси авторът е дошел до материалистически изводи. Особено ценен е неговият труд с доводи и доказателства против всякаква мистика, демонизъм, расизъм и невроза, привържениците на които най-често търсят доказателства точно в творчеството на поетите, като една изключително чудна област, в която, твърдят те, законите на обикновения душевен живот са невалидни. Авторът ни доказва тъкмо обратното: творчеството е здраве, труд, постоянство, усърдие, човечност и борба с всичко бо лезнено. „Творчеството е проясняване и душевно пречистване. Как би могъл да стане художникът тълкувател на мисли и копнения у своите съвременници, ако не се издигне над всички вътрешни ограничения и над всичко хаотично у себе си?"

Безспорно е, че за формирането на българската марксическа интелигенция наред с Маркс и Енгелс най-много са спомогнали Плеханов и Ленин. В тая връзка могат да се споменат и младият Кауцки и Меринг. Но преди всичко най-трайно въздействие са оказали със своите трудове Плеханов и Ленин. Известно е, че знаменитото съчинение на Плеханов „Монистическият възглед върху историята“ е имало силата за една нощ да превърне непредубедения ум в марксистки. Сам Ленин се изказва много похвално за тая книга, излязла от перото на високообразования марксистки теоретик Г. В. Плеханов. По ред причини Плеханов дълго време владееше най-добрите български умове. (Затова неговите по-късни теоретически и политически грешки станаха източник на умствени „страдания" в средата на страстните му поклонници, един от които е нашият голям критик и публицист Г. Бакалов.) Съвсем справедливо той взе почетно място в съзнанието на българските социалисти. Плеханов си спечели име и голям авторитет благодарение на това, че водеше непреклонна борба срещу разновидностите на западния ревизионизъм и опортюнизъм, завладели международното работническо движение след смъртта на Енгелс

Сантиментализмът е от онези явления в културната ни история, които зад своята привидна „маловажност" и неизявеност крият важни закономерности, стават изразители на често трудно уловими процеси и явления. Появил се в средата на XVIII в. в Англия, сантиментализмът прониква почти във всички европейски литератури, но никъде не оставя трайни художествени ценности, не се свързва с имената на големи творчески индивидуалности. Той спада към литературните стилове и направления, които се явяват в резултат на крушението на едни естетически норми, на един мироглед, на една философия и често пъти, без да изразят напълно своята собствена същност, подпомагат възникването на нова философия, на нов естетически идеал. Духовна рожба на Просвещението, сантиментализмът фактически бележи неговия край, като подготвя появята на романтизма. Особено интересна е тезата на Д. С. Лихачов по този въпрос. Според него, за да бъдат разбрани такива явления като барока или сантиментализма например, те трябва да се разглеждат на фона на общото движение на изкуството, във връзка с появата и смяната на стиловете. „Основните стилове са разнообразни по своята архитектоника и по своята историческа роля. ... Развитието на стиловете е асиметрично. Тази асиметричност външно се изразява в това, че всеки стил постепенно се изменя от прост към сложен, като от сложен към прост се възвръща в резултат на някакъв скок. Затова смяната на стиловете става различно: бавно от простия към сложния и рязко от сложния към простия. Например - класицизмът се усложнява и чрез ред промеждутъчни етапи се сменя от романтизма. Такива промеждутъчни етапи са предромантизмът и сантиментализмът, в които се съединяват стилистическите особености на класицизма с особеностите на зараждащия се романтизъм. Ще се спрем на това. Какво представлява усложнението на стила - на романския в готика, на ренесанса в барок, на класицизма в романтизма? Това е раждането на нов стил, противоположен по своя характер, при което новият стил все пак си остава вторичен. Тази вторичност създава като че ли някакво откъсване на стила от строгите идеологически системи, възможност за вторичния стил да служи на противоположни идеологии - прогресивни и реакционни, тя е свързана с появата на ирационализма, с нарастването на декоративни елементи, отчасти - с раздробяването на стила - с появата в него на различни разновидности. "

Интересът на Михаил Арнаудов към психологията на литературното творчество се формира в началото на века главно по време на специализациите му във Франция и в Германия. Но като трайно направление в научната му работа този интерес се утвърждава с неговото избиране за преподавател в Софийския университет (1908). След този период на „натрупване" са първите му статии изследвания по психология на творчеството: „Поетът като наблюдател" (1911), „Към психографията на П. К. Яворов" (1913), „Развой на литературната пси хология" (1916) и др. М. Арнаудов разработва психологията на творчеството не като самостоя телна научна дисциплина, а като дял от литературната наука“, предмета, зада1 чите и състоянието на която излага в труда си „Увод в литературната наука". Според този труд „предмет" на литературната наука е самата литература", схваната като „словесно произведение, което никне от творческо настроение и има художествена форма"2 Това определя двата „главни белега" на литературата като предмет на специално изследване: един психологически" - продуктивното състояние, „вдъхновението", и един, естетически", който се отнася до външната, езиковата страна" на готовото дело. „Без творческо настроение и без художествен стил - пише М. Арнаудов - не може да се мисли ни едно истинско произве дение на литературата. В този смисъл литературната наука може да се схване по същество" като „наука за принципите на творчеството" 3 й От така очертания „предмет произтичат задачите на литературната наука. Първата задача се отнася до „психологията на творчеството" в качеството на теория за духовен живот и творчески процес у литературната личност". Втората задача е в областта на литературната морфология“, която държи сметка за „класификацията" на литературните произведения по род и вид, за тяхното „потекло“ и за „насоките на изображението" в литературата като цяло - лирика, драма, епос. Но наред с необходимостта да се разкрият „механизмът на творческия дух", възникването на литературните произведения и формално-стилистич1 М. Арнаудов. Увод в литературната наука. Задачи - история - съвременно състоя ние. С., 1920. 2 Пак там. с. 3. Пак там, с. 6. 4 Пак там, с. 17. ните им качества и особености трябва да се държи сметка и за „първите причини" и „крупнейши явления“, които обуславят създаването на едно или друго произведение на изкуството и израстването на един или друг творец. Тук встъпва в своите права „философията на литературното развитие". С други думи, задачите на литературната наука се свързват главно с „психологията на творчеството“, с литературната морфология“ и с „философията на литературното развитие".

Литературната критика - изкуство или наука, Този труден въпрос все не получава задоволителен отговор, защото и самите критици не са единни в себепознанието си. В различни исторически периоди, в зависимост от ред обществени фактори са били издигани в култ различни компоненти на критическата мисъл. Имало е времена, когато критикът е бил преди всичко артист и поет (при романтизма примерно), и други, когато се е ценяла рационалната му мисъл, способността за научен синтез (например критиката на позитивизма). Но големите личности, истинските творци в критиката винаги са съчетавали в себе си артистизма с научността, богатата асоциативност със здравата логика. И повече от всякога, за да бъде градивна, проблемна и действена литературната критика, днес нейните жреци трябва да притежават универсалността на талантите, трябва в творбите си да ни привличат с дълбочината на научното мислене и блясъка на художестве ното въобръжение. Съвременният читател притежава интелектуалната зрелост да възприема пълноценно сериозните критически текстове. Повишеният читателски интерес към труда на литературоведа е своеобразен отрицате лен отговор на теориите за херметичността на този труд. В статията си „Об эстетическом изучении памятников культуры прошлого" (Вопросы литературы, 1963, № 3, с. 111) акад. Д. Лихачов пише: „Историята на литературата е не само наука, но и изкуство, и познание на литературата, и не само научно познание, но и художествено. Художественото познание изисква в известна степен и художе ствено претворяване на опознатото в научните работи, призвание не само да съобщят резултатите от изследванията, но и да предадат естетическите ценности на всички тези, за които са предназначени." Признаването на 148 художествената критика за изкуство води със себе си извънредно важния извод, че трудът на литературоведа трябва да бъде разбираем и близък на читателската аудитория, защото времето на максимата „изкуство за изку ството" отдавна отмина безвъзвратно. Изказаните дотук размишления не са самоцелни, те имат пряко отношение към рецензираната книга. Елка Константинова умее да интерпретира увлекателно резултатите от научния анализ и да довежда до читателското съзнание естетическите ценности, които открива в наблюденията си над лите ратурния процес. „Със съвременен научен под ход и със съвременен трепет трябва да се анализира литературното минало, а съвременната литература да се разглежда като логическа последица от това минало... Психологията, философията, историята, социоло гията... задължително участвуват днес в литературното изследване, в проучването на литературното минало“ (с. 6). Тази широка програма за литературното изследване предопределя читателското съучастие в научното търсене. Върху специфичната територия на литературата се извършват наблюдения, валидни за обществената и духовната характе ристика на съвременника, извършват се задълбочени анализи над еволюционните процеси в обществото, които водят до качествени изменения и в литературата. По същество на писването на една многотомна история на националната литература е свидетелство не само за нивото на литературоведското мислене в този период, а и преди всичко за онази съвкупност от представи за миналото, настоящето и бъдещето, която най-точно отговаря на съвременния светоглед. Именно написването на тази многотомна история на българската литература е ръко водна мисъл за авторката в новата и книга. Елка Константинова търси и предлага своите разрешения за възможните пътища към капиталния труд, тя споделя съмненията си и се опитва да синтезира натрупания градивен опит в нашето литературознание, за да посочи това, което не достига, което трябва да се направи в близкото бъдеще. Мисълта и грижата за голямото начинание обединява отделните статии и предопределя конфликтността, заложена в тях. Литературоведката повежда борба със старите схеми, с прилагането на чужди развойни тенденции, с учебНикарското схематизиране на периодизацията. Тя излиза от единствено вярното твърдение, че ,, националното своеобразие на нашия художествен развой не повтаря ничие друго, има свои собствени закономерности в хилядо летната си еволюция и на фона на световното литературно развитие изпъква именно със своята неповторимост“ (с. 7).

На 25 декември 1980 г. почина в София основателят на германистиката България, забележителният литературен критик и позабравен писател Константин Гълъбов. Прелиствайки днес многобройните страници на неговите произведения, ние усещаме докосването на една необикновена личност, прекосила духовната нива на България с гордата и независима крачка на сеяча, който мисли за хляба на утрешния ден. Защото онова, което прави най-силно и - нека призная - неочаквано впечатление в повечето от тези произведения, техният „съвременен" характер, тяхната отдавнашна съгласуваност с основни насоки на днешната литературно-историческа наука, тяхната съзвучност едни от най-важните изисквания на съвременната литературна критика. Роден на 17 април 1892 г. в Перущица като син на учител и потомък на e C борци от Априлското въстание, проф. Гълъбов запазва в себе си докрай суро вата жизненост на родната планинска природа и светлината на идеалите от българското революционно минало. Бащиният дом му дава като незаличимо наследство интерес към историята и народното творчество, стремеж към върховете на човешката култура. През 1910 г. той завършва гимназия в Пловдив И започва да следва славянска филология в Софийския университет. Но през следващата 1911 г. решава да отиде в Германия и да изучава там германистика. В Гьотинген до 1914 г. той слуша лекции по немска филология, история и философия при Едвард Шрьодер, Едмунд Хусерл, Ранке и др. През 1915 г. следва немска филология, история на изкуството и философия в университета на гр. Кил, където и защищава докторската си дисертация на тема: „Отношението на Фридрих Шлегел и другите немски романтици към Гьотевия „Вилхелм Майстер". След Първата световна война Константин Гълъбов работи като гимназиален учител по немски език в София (1918), като лектор по немски език Университета (1921), като дългогодишен преподавател по старобългарски и руски език в немското училище в София. През 1923 г. той е избран за доцент, B а през 1926 г. — за извънреден професор по немска филология в Софийския университет. Редовен професор по тази специалност той става през 1931 г. Катедрата по немска филология при Софийския университет е основана още през 1904 г. по инициатива на големия български учен проф. д-р Иван Шишманов, тогава министър на просветата. Но тя се стабилизира едва през 1923 г., когато се формира нейното основно преподавателско ядро: Константин Гъльбов, хабилитиран доцент по немски език и литература и двамата професори по славистика Михаил Арнаудов и Стефан Младенов, които изнасят лекции върху принципите на литературната наука и принципите на езикознанието.

Идеята да се позанимая с въпросите на психологията на творчеството дойде колкото неочаквано, толкова и закономерно, когато работех в архива на писателя Георги Караславов. Пред мен стояха грижливо изписани с години, неподредени тефтери с лични бележки, наброски, ръкописи на излезли произведения, писма, малки листчета със сюжети за бъдещи творби. И все пак, трудно беше да се доближа до „тайните“ в творчеството на писателя, до неговата „светая светих" без знание за това, какво представлява творческият процес, какво включва той, кои са неговите етапи? Обърнах се към научната литература, към теорията, но там съществуваше такъв разнобой от мнения по най-важния въпрос за предмета на тази наука, че се налагаше или да избера едно от гледищата, или да изведа и своето разби ране с оглед натрупаното познание. Нека още в началото отбележа, че предметът на всяка наука визира ней ните параметри, нейната специфика, а обектът - човекът и външният свят, е общ за науката, за познанието. Първото затруднение в психологията на творчеството идва от употребата на множеството психологии - психология на изкуството, психология на художественото творчество, психология на литературното творчество, психология на творчеството и т. н. - всяка претендира за самостоятелна наука, без определяне на специфичното в нея. В исторически план първите опити за изясняване психологията на творчеството започват някъде към края на XIX и началото на настоящия век и се осъ ществяват в лоното на идеалистическото направление на философията и пси хологията. Особена популярност получават фройдизмът и бергсонизмът. Използуването на някои постановки на австрийския физиолог, неврофизиолог, психолог, лекар и психиатър. 3. Фройд в психологията на творчеството може да се видят и днес в отделни разработки на някои буржоазни учени. В сравнително новата работа на Ян Галиот например се поддържат Фройдовите схващания за творчеството, че то е своеобразно освобождаване от вътрешните импулси и установяване на равновесие след дадена конфликтна ситуация, в която се е намирал Азът. Или: „Творчеството не е отражение на действителния свят, а на конфликтната ситуация, в която се намира субектът, който чрез тези представи (представите в творчеството (б. м. - 3. А.) се опитва да възстаНОВИ единството на Аза "

Статията, която ни интересува, е озаглавена „Осветление на българската поезия" и е публикувана в майската книжка 3, с. 131-133 на пловдивското списание „Зора" (1885). Редактори и издатели на списанието са Ив. Вазов и К. Величков. Нейният автор, който и досега остава неизвестен, се е подписал с инициалите „Г. З-ч". Вниманието на изследователите към тази малка статия е привлечено от оригиналните и далеч изпреварващи нивото на 80-те години възгледи за литературното ни развитие. Въпреки че е оценена общо взето пра вилно, нейното историко-литературно значение и естетическият и смисъл остават незадоволително изучени както поради анонимността на автора, така и поради липсата на обстоен анализ на текста. В критиката на 80-те години статията „Осветление на българската поезия" е най-значителното явление, а в литературното ни развитие тя бележи повратен момент. От нея се зараждат нови посоки на развитие, освобождава се духовна енергия за бъдещи интензивни промени в литературата ни. С появата си тя сиг нализира, че настъпва смяна на един исторически изживян литературен период с друг, като дава не само началния тласък, но и прогнозира приблизително крайния етап на един динамичен процес. Ако я разгледаме в по-широк историко-литературен контекст, но не като хронологическа, а като културно-естетическа граница между възрожденската и следосвобожденската епоха, в нея ще открием принципно нов възглед за взаимоотношението художник -общество, принципно нови разбирания за мястото на литературата в духовния живот на обществото. Предмет на анализ в статията са същностни черти на българската поезия в нейното историческо развитие, както и съвременното и състояние, към което се предявяват нови изисквания в съответствие с променените исторически, социални и културни условия у нас след Освобождението. Развивайки своите идеи, авторът се ръководи от принципа на историко-социологическия детерминизъм, който поставя в тясна причинна зависимост социално-историческото и литературното развитие. Ясно постулиран в статията, този принцип предоставя нова гледна точка с богати възможности за конкретни анализи и оценки на литературата преди и след Освобождението. Анонимният автор се е опитал да улови духа на своето време, който е дух на промяната, и да приведе в съответствие C него духа на съвременната му българска поезия.

Епохата поиска от титаните на Българското национално възраждане ренесансова енциклопедичност, и те пишеха стихове, разкази или драми, заемаха учителски длъж ности, оглавяваха народните движения, включваха се с всички сили и средства във възродителния и революционния процес, отдаваха мисли и дела и на борбата за черковна независимост като елемент от освободителните цели и идеали на народа. После строителството на новата държава изискваше тясно специализиране на инте ресите и едни се отдадоха на литература (П. Р. Славейков, Иван Вазов), други на политика (Захари Стоянов, Стефан Стамболов), трети на наука (Марин Дринов, Найден Геров), четвърти на църковна уредба (екзарх Йосиф, митрополит Климент) и т. н. Различни са възгледите за начините, по които ще се извоюва свободата, различни са разбиранията за пътищата към общата цел. Но общото, същностното, обединяващото е ренесансовият хуманизъм на нашите възрожденски дейци, обръщане погледа и на науката, и на литературата към човека и неговите въжделения. Поради специфичните условия на робството тези идеи у нас се сблъскваха и с допълнителните страдания на обикновения човек, причинени от изгубването на националната и верската независимост и лишаването от елементарни човешки политически права. В областта на изкуството Европейският ренесанс означаваше отказ от средновековната догматика и възвръщане на интереса към древните образци, към римската и гръцката класика. В българските условия ренесансовият дух изискваше преодоляване на църковно-религиозната каноника и обръщане поглед назад - към фолклора, към народно-метафоричното мислене, в центъра на което винаги е стоял човекът с неговите изживявания и проблеми. А като се насочва към него, литературата по необхо димост се сблъсква и с конкретната обществено-историческа обстановка, предизви кана от робската участ на българското население. Борбата за неговите човешки права вдъхновява и обществените движения, и отделните представители на науката, изкуството, просвещението и църквата. Като възрожденски писател Васил Друмев е привърженик на тенденциозната литература и в това отношение не се различава по възгледи от Г. С. Раковски, Л. Каравелов и Хр. Ботев. Неговата повест „Нещастна фамилия" има едно предназначение: да възбуди патриотични чувства на омраза и любов у читателя. Омраза към притеснителите и душманите на българския народ и любов към ония смели и мъжествени българи, които не се оставят да бъдат клани като божи агнета, а се противопоставят с оръжие в ръка на поробителите си. Естествено повестта ще събуди и чувства на жалост и умиление към страдащите, ще изтръгне и сълзи у простодушния читател. Но това ще бъдат светлите и чисти сълзи на духовния и нравствен катарзис, от които обикновено се раждат гневът и ответното действие.

The subtitle of the present article, ‘Not Written on the Occasion of the Centenary of Chekhov’s Death’, clearly and emphatically indicates the fact that it is not a eulogy. In a distinctly non-celebratory tone the article makes the point that although well known, well respected and well analysed the world over, Chekhov’s work nonetheless remains homeless in the literary world. The peculiarities of his narrative and dramatic modes still puzzle critics and are yet to be comprehended. One approach to them – the more common one – attempts to justify and reconcile those peculiarities with earlier, accepted or even ‘classic’ rules. The opposite approach tends to align him with the modernist rebellion (a quiet rebellion, in Chekhov’s case) in European literature sinse Maeterlinck and Joyce, a rebellion in the face of which the new branch of literary studies, narratology, turned out to be nearly helpless. In semiotic terms, Chekhov’s narration enters into an iconic relationship with his main topics, boredom, and the virtually untranslatable poshlost’ (the closest one can get in trying to render it in English would perhaps be by using the adjectives ‘common’, ‘vulgar’, ‘trivial’). Adopting a contrastive-intertextual approach, the second half of the article shifts the attention from the more general concept of literary space to a specific comparison between Chekhov’s works and those of Nikolay Liskov, whose narrative mode seems to be in a relationshep of direct opposition to Chekhov’s. Intertextual links are suggested between two pairs of works by the two authors, Chekhov’s The Lady with the Lapdog and Leskov’s Lady Macbeth of the Mtsensk District, on the one hand, and The Daughter of Albion (Chekhov) and The Left-handed Craftsman (Leskov), on the other.

The literary works of Christophorov should be studied in the context of several more general problems. Possible links between the author's economic writings and literary texts. The ratio between fact and fiction. The introduction of autobiographical elements in literary narratives. The writer's attitude to the social and political status quo. Examining the Christophorov's work and his rich archive as one big 'auto-text' and analyzing the hidden tensions in it. Scrutinizing the relationship of Christophorov's writings to texts by other Bulgarian and foreign authors as well as direct or indirect citations or references to foreign works. By combining these approaches the scholar can achieve a mapping of the world that Christophorov built and its mythology. The paper tries to combine the following approaches and summarizes some observations on the Christophorov's work and its place in the Bulgarian literature from the mid-twentieth century.