Елка

На 29 май 1969 г. се състоя защитата на дисертацията тема „Георги на Елка Константинова Райчев. Живот на и творчество". Научен ръководител беше покойният наш литературен историк и критик Минко Николов, а рецензенти - проф. Стоян Каролев и ст. н. с. Здравко Петров. Присьствуваха членовете на научния съвет, литературни работници и много граждани. Председателствуващият обсъждането директор на Института за литература Стойко Божков запозна присъствуващите със съдържанието на представените документи и даде характеристика на научните постижения на аспирантката. Завеждащият секцията към инсти тута проф. Георги Цанев представи работата на Елка Константинова, а двамата рецензенти прочетоха своите отзиви. И двамата подчертаха сериозността на извършената работа, проникването в света на писателя и в сложното време на неговото изграждане и творческо осъществяване.

Нашата съвременна теоретико-критиче ска мисъл чувствува голяма нужда от изследвания, в които разрешаването на ли тературно-творческите проблеми, свързани с определен писател, да се извършва върху богат биографичен и мемоарен материал. В същото време чрез срещи и разговори с писателя да се изясни по-дълбоко самобит ността на творческата му работа. Все с оглед на по-цялостното осветляване на творче ството се използуват и критически оценки. Труд с такъв широк диапазон от цели и проблеми има огромно практическо и тео ретическо значение. Той засяга пряко и въпроси от психологията на художественото творчество, една област от литературната ни наука, която твърде бавно се развива. Ето защо „Книга за Георги Караславов" на Георги и Елка Константинови е ценен принос в съвременната ни теоретико-кри тическа литература. Георги Караславов е „гордостта на поко- лението", към което се отнася Г. Константинов. Това обстоятелство обяснява връзка та на критика с творчеството на писателя още от 1931 г. Следователно „Книга за Георги Караславов“ може да се разглежда като плод от многогодишна дружба между две творчески личности. Тази дружба започва най-напред чрез посредничеството на Ал. Бурмов, а след 9. ІХ. 1944 г. тя се разгръща и задълбочава. „Приятелското разположение на Г. Караславов - споделя Г. Константинов - е едно от най-големите ми придобивки“ - лични, човешки и литературни - след девети септември. Най-хубавото в нашето приятелство е именно това, че то дойде не усетно, без усилия." Независимо от приятелските си чувства към писателя авторите на книгата се отнасят към задачата си с голяма добросъвестност и с чувство за отговорност. За това говори и признанието на самия Г. Константинов: „Приятелството в литературата е не що необикновено, чаровно и много сложно - уж иде от най-чистите извори на безкористието, а пък, като любовта, не е истинско, ако не се осмисля от „користолюбието" на сърцето. Затова казвам, че може би само донякъде в моите разговори с Караславов е участвувало приятелството. Без да са освободени от топлината на приятелството, те са диктувани преди всичко от страст към истината. А истината за Г. Караславов - един от най-праволинейните, еднопосочен в развитието си български писател - е много широка и сложна... За да разкрият тази широка и сложна" истина, авторите на книгата използуват разнообразни форми и средства. Подбраният материал обхваща доста продължи телен период от време - от 1904 до 1970 г. Сполучливо той е разпределен в осем гла ви за по-голяма прегледност и съобразно с етапите на творческото развитие на писа теля. Трудът на Георги и Елка Константинови прави много добро впечатление със своята методология, която в известни насоки е новаторска. Жизненият и творчески път на Караславов се пречупва през погледа на самия творец, на неговите съвре менници, на литературната критика, на обществеността. Своеобразен е начинът, по който се изгражда личността на писателя. Собствената му оценка за живота и творчеството се съчетава с впечатленията, които той е оставил у близки и познати. Така ли тературният критик и теоретик получава възможност по-пълно да осветли проблема за отношението между личност и общество, творчество и народ. Организацията на раз нообразния материал по интересен начин разрешава взаимоотношенията между пи сател и критик. Избраната методология наистина прави „Книга за Г. Караславов" „един своеобразен колективен труд". Тази особеност се подчертава и от самите автори, без това ни най-малко да намалява тяхната роля, за щото при съставянето на такъв именно свое образен колективен труд" се изисква голям опит и умение. В разказа за Г. Караславов сполучливо се вплитат спомени както от самия писател, така и от негови съвременници. Мемоарният материал се отнася към определени периоди от живота на Караславов. Така например спомените на Руси Димитров засягат пре димно ученическите години на писателя, които се проектират върху големите об 139 ществено-политически събития. За да се избегне тяхната самоцелност, на подходящи места авторите прекъсват спомена и умело се намесват, за да изтъкнат жизнената под кладка на Караславовите произведения. Този композиционен похват има важно значение, защото се утвърждава истинност та на спомена и с оглед на историческия момент се правят изводи за психологията на твореца.

Елка Константинова се отнася с жив интерес към проблемите както на литературната история, така и на съвременния литературен процес. Нейната монографична студия за Георги Райчев, която запълни една несъмнена празнота в изследванията, посветени на този интересен творец, разкри умението и да подходи исторически към художествените факти. Поразлична и по задачи, и като конкретна реализация е „Книга за Караславов", издадена в съавторство с Г. Константинов. Тя осветлява ред характерни психо-биографически и идейно-художествени аспекти в творчеството на Караславов и Доколкото характеризира мястото му в днешното ни литературно развитие, погрешно би могла да бъде оценена като заявка за преход от литературно-историческите към съвременните проблеми. А В същност изследователските и критически усилия на Е. Константинова са били винаги паралелни, макар и да не са докрай взаимно обусловени. Подобна ши рота на интересите е несъмнено положи телно качество, защото основно изискване за литературния историк е живото кри тическо чувство за художествените цен ности, както е абсолютно необходимо съ временните художествени факти да се оце няват в разширен исторически контекст, с критерии, утвърдени от една дълголетна развойна традиция. Критическите проявления на Е. Кон стантинова, свързани предимно с найновите моменти от литературния процес, свидетелствуват за завидна творческа енергия и имат разнообразен жанров смисъл. Нейният аналитико-синтетичен опит намира разгърнат израз в обзорната и проблемно-обобщителната статия, в литературния портрет. Специално трябва да отбе лежим интереса и към оперативните жанрове и в частност към рецензията. Докато нейните колеги, утвърдени критици, по някакво неписано правило я предоставят на младите, за Е. Константинова ре цензентството очевидно не е само необ ходима начална степен в овладяването на критическото майсторство и в изследването на литературния процес, но и първоот кривателство, в най-голяма степен свър зано с рисковете на професията. Сборникът „Фантастика и белетристика" е първото по-цялостно представяне на авторката като литературен критик. Той обединява три проблемно-обобщителни статии, които третират интересни явления из областта на съвременната проза: на учната фантастика, историческата проза и творчеството на младите белетристи, дебютирали през изминалите няколко години. Тематичното разнообразие на разглежданите факти изисква широта на интересите, стабилна теоретико-методологическа подготовка и осведоменост не само на собственото ни литературно развитие, но и на характерните тенденции и процеси в съвременните чужди литератури. Това е необходимо особено при анализа на научнофантастичната литература, която у нас прави първите си стъпки едва напоследък, под влиянието на найновите революционни научни и технически открития, като отражение на чувствителните изменения в психиката на съвре менния човек. Ако историческата проза има вече своите високи образци, по които се равнява съвременният творец, научната фантастика е жанр, който тепърва ще се развива и ще създава свой собствен еталон, свои оригинални художествени традиции. Това извежда на преден план един принципен въпрос, който засяга не само критическите проявления на Е. Константинова, но и цялата съвременна литературнокритическа мисъл: въпроса за детайлния естетически анализ и критериите, за ценностната система, за съизмерването и степенуването на явленията.

Литературната критика - изкуство или наука, Този труден въпрос все не получава задоволителен отговор, защото и самите критици не са единни в себепознанието си. В различни исторически периоди, в зависимост от ред обществени фактори са били издигани в култ различни компоненти на критическата мисъл. Имало е времена, когато критикът е бил преди всичко артист и поет (при романтизма примерно), и други, когато се е ценяла рационалната му мисъл, способността за научен синтез (например критиката на позитивизма). Но големите личности, истинските творци в критиката винаги са съчетавали в себе си артистизма с научността, богатата асоциативност със здравата логика. И повече от всякога, за да бъде градивна, проблемна и действена литературната критика, днес нейните жреци трябва да притежават универсалността на талантите, трябва в творбите си да ни привличат с дълбочината на научното мислене и блясъка на художестве ното въобръжение. Съвременният читател притежава интелектуалната зрелост да възприема пълноценно сериозните критически текстове. Повишеният читателски интерес към труда на литературоведа е своеобразен отрицате лен отговор на теориите за херметичността на този труд. В статията си „Об эстетическом изучении памятников культуры прошлого" (Вопросы литературы, 1963, № 3, с. 111) акад. Д. Лихачов пише: „Историята на литературата е не само наука, но и изкуство, и познание на литературата, и не само научно познание, но и художествено. Художественото познание изисква в известна степен и художе ствено претворяване на опознатото в научните работи, призвание не само да съобщят резултатите от изследванията, но и да предадат естетическите ценности на всички тези, за които са предназначени." Признаването на 148 художествената критика за изкуство води със себе си извънредно важния извод, че трудът на литературоведа трябва да бъде разбираем и близък на читателската аудитория, защото времето на максимата „изкуство за изку ството" отдавна отмина безвъзвратно. Изказаните дотук размишления не са самоцелни, те имат пряко отношение към рецензираната книга. Елка Константинова умее да интерпретира увлекателно резултатите от научния анализ и да довежда до читателското съзнание естетическите ценности, които открива в наблюденията си над лите ратурния процес. „Със съвременен научен под ход и със съвременен трепет трябва да се анализира литературното минало, а съвременната литература да се разглежда като логическа последица от това минало... Психологията, философията, историята, социоло гията... задължително участвуват днес в литературното изследване, в проучването на литературното минало“ (с. 6). Тази широка програма за литературното изследване предопределя читателското съучастие в научното търсене. Върху специфичната територия на литературата се извършват наблюдения, валидни за обществената и духовната характе ристика на съвременника, извършват се задълбочени анализи над еволюционните процеси в обществото, които водят до качествени изменения и в литературата. По същество на писването на една многотомна история на националната литература е свидетелство не само за нивото на литературоведското мислене в този период, а и преди всичко за онази съвкупност от представи за миналото, настоящето и бъдещето, която най-точно отговаря на съвременния светоглед. Именно написването на тази многотомна история на българската литература е ръко водна мисъл за авторката в новата и книга. Елка Константинова търси и предлага своите разрешения за възможните пътища към капиталния труд, тя споделя съмненията си и се опитва да синтезира натрупания градивен опит в нашето литературознание, за да посочи това, което не достига, което трябва да се направи в близкото бъдеще. Мисълта и грижата за голямото начинание обединява отделните статии и предопределя конфликтността, заложена в тях. Литературоведката повежда борба със старите схеми, с прилагането на чужди развойни тенденции, с учебНикарското схематизиране на периодизацията. Тя излиза от единствено вярното твърдение, че ,, националното своеобразие на нашия художествен развой не повтаря ничие друго, има свои собствени закономерности в хилядо летната си еволюция и на фона на световното литературно развитие изпъква именно със своята неповторимост“ (с. 7).

Необходима е била немалка доза критическа дързост и изследователска решителност, за да се онаслови една книга с такова „кре щящо" заглавие. Но Елка Константинова притежава тези така необходими именно днес критически качества. Това показват редица нейни статии, студии и книги из областта на литературната история и на съвременната българска литература. Като литературен критик и историк тя винаги е била привличана от онези страни на литературния развой, които или не са напълно оформени, типологически изградени, или пък по една или друга причина са останали незабелязани. Изследователският терен на Е. Константинова изненадва с широтата и на пръв поглед несъвместимостта на интересите. Тук вниманието към осо беностите на психологическия реализъм от 20-те и 30-те години (с постоянен акцент върху творчеството на Георги Райчев и Георги Караславов) се допълва от темпераментни кри158 тически забележки в проблемите, които поставя днешното поколение млади белетристи. Интригуващите наблюдения върху малко изследваните представители на диаболизма намират своеобразно продължение в задъл боченото вглеждане в необятния художествен свят на фантастичната проза. Разковничето на тази широта и многостранност на изсле дователското внимание (тук маркираме само неговите „полюси") се съдържа в заглавието на новата книга на Елка Константинова. Защото независимо в каква посока тя съсре доточава своите усилия, в центъра на всич ко стои мисълта за неразривното единство между национално- и личностно-самобитното в художествените търсения на българските творци и същевременно пречупването и преосмислянето на тази самобитност чрез изразените общочовешки и общосоциални внушения, идеи и аспекти на националното литературно самодвижение. Това последователно търсене и откриване на националната и общочовешката специфи ка на литературата не е самоцел. То по осо бен начин снема и подчертава стремежа към теоретико-методологически критически синтез, чиито основни съставки са типологичният, културно-историческият и сравнителният подход. По тази начин обяснението на художе ствения феномен не се затваря в границите на отделния критико-аналитичен акт, на разбора на художествените „достойнства", а пълноценно се разгръща в описанието на идеологическите, народопсихологическите, биографично-нравствените пружини, които го обуславят. Резултатите от тази винаги мъчително постижима методологическа „свобода" проличават най-добре в студиите „Яворов и Лилиев“, „От диаболизма до научната фантастика“ и „Съвременната българска белетристика на фона на съветската и полската белетристика". Темата „Яворов и Лилиев" - това в същ ност е проблемът за своеобразието и самобитността, от една страна, и за сходството и единството, от друга, на българския символизъм със спецификата на явлението в други национални литератури. Неслучайно Елка Константинова започва с една бегла съпоставка между значението на Яворовата лирика за националната ни поезия спрямо значението на един Шарл Бодлер или Ендре Ади, съответно за френската и унгарската поезия. Поставена още в началото на студията, тази съпоставка отвежда изследователката до идеята, че всеки един от тези поети на света" в контекста на своята национална литература слага основите на „, мощна традиция", пръв представител на която у нас е Николай Лилиев. Това еидеята за вътрешната динамика на символистическия лирически стил. Досега бъл гарският символизъм е бил преобладаващо интерпретиран като застинала художествена цялост или (по-редкият случай) в противопоставността на отделните лично творчески художествени системи.

Както показва заглавието на сборника, включените в него статии и портрети са посве тени както на писатели, чисто творчество е вече част от литературната ни история, така и на автори и проблеми, които според авторката оформят развойната ситуация на съвре менната българска проза. Тематичната автономност на всяка от частите не нарушава целостта на книгата, защото като критик с изя вен афинитет към съвременната литература Елка Константинова се спира на онези страни от творчеството на Георги Райчев и Свето142 слав Минков, на онези от литературно-исто рическите и критическите идеи на Боян Пенев, които са с непохабена актуалност днес и кои то непротиворечиво се съчетават с наблюде нията и върху съвременни автори и проблеми. Това придава на сборника характеристиката на критическа книга, чието значение трябва да се отчита с влиянието, което вложените в него идеи могат да окажат върху развитието на прозата, а не с приноса му при осмисля нето на историята на българската литература. И трябва да се отбележи, че това значение ще ше да бъде по-голямо, ако „Силуети от вчера и днес" беше отпечатана година-две порано, което ебило възможно, както личи от статиите с наблюдения върху художествената проза от последните години. Тази книга на Елка Константинова трябваше да излезе и преди респектиращото и изследване „Фантастика и съвременност“, защото в него получават убедителното си разработване наблю дения и концепции, които в един по-начален вид срещаме в статията „Въображаемото и реалното в съвременната проза". Случаят е показателен за необходимостта от по-голямо издателско внимание към литературнокритическите текстове, чиято стойност е пряко за висима от времето на тяхното отпечатване, една зависимст, която се подсилва и от динамиката на процесите, които се наблюдават в Съвременното литературнотеоретическо и кри тическо мислене, от стремителното развитие на изследователската и критическата методология, от непрекъснато растящите възможности за обективна критическа оценка и интерпре тация. Издаването на две критически книги в продължение само на няколко месеца показва, че дългогодишното присъствие на Елка Константинова в литературата се осмисля от продуктивността, под която лежат натрупаният опит и теоретическата осведоменост. Това означава, че заниманията и с теорията на фантастичната литература, познаването на историята на българската литература между двете световни войни и ориентираността и в пробле мите на съвременната проза плодоносно се съчетават, оформяйки едно критическо съзна ние, годно да осмисли в перспективата на бъ дещото им развитие най-интересните явления на белетристиката от днес". Именно като успешно съчетание на лите ратурния историк, теоретика и критика тряб ва да се разглеждат статиите и портретите от сборника „Силуети от вчера и днес". Първият раздел епосветен на най-характерните насоки итенденции в развитието на прозата през последните четиридесет години, като подредбата на заглавията е извършена така, че съдър жанието им да обхваща проблеми, чиято зна чимост се движи от по-общото към по-конкретното, от явленията в идейността към явленията в тематиката, от принципите, които определят литературната диалектика, към конкретното им въплъщаване.