Самобитно и общочовешко от Елка Константинова

Необходима е била немалка доза критическа дързост и изследователска решителност, за да се онаслови една книга с такова „кре щящо" заглавие. Но Елка Константинова притежава тези така необходими именно днес критически качества. Това показват редица нейни статии, студии и книги из областта на литературната история и на съвременната българска литература. Като литературен критик и историк тя винаги е била привличана от онези страни на литературния развой, които или не са напълно оформени, типологически изградени, или пък по една или друга причина са останали незабелязани. Изследователският терен на Е. Константинова изненадва с широтата и на пръв поглед несъвместимостта на интересите. Тук вниманието към осо беностите на психологическия реализъм от 20-те и 30-те години (с постоянен акцент върху творчеството на Георги Райчев и Георги Караславов) се допълва от темпераментни кри158 тически забележки в проблемите, които поставя днешното поколение млади белетристи. Интригуващите наблюдения върху малко изследваните представители на диаболизма намират своеобразно продължение в задъл боченото вглеждане в необятния художествен свят на фантастичната проза. Разковничето на тази широта и многостранност на изсле дователското внимание (тук маркираме само неговите „полюси") се съдържа в заглавието на новата книга на Елка Константинова. Защото независимо в каква посока тя съсре доточава своите усилия, в центъра на всич ко стои мисълта за неразривното единство между национално- и личностно-самобитното в художествените търсения на българските творци и същевременно пречупването и преосмислянето на тази самобитност чрез изразените общочовешки и общосоциални внушения, идеи и аспекти на националното литературно самодвижение. Това последователно търсене и откриване на националната и общочовешката специфи ка на литературата не е самоцел. То по осо бен начин снема и подчертава стремежа към теоретико-методологически критически синтез, чиито основни съставки са типологичният, културно-историческият и сравнителният подход. По тази начин обяснението на художе ствения феномен не се затваря в границите на отделния критико-аналитичен акт, на разбора на художествените „достойнства", а пълноценно се разгръща в описанието на идеологическите, народопсихологическите, биографично-нравствените пружини, които го обуславят. Резултатите от тази винаги мъчително постижима методологическа „свобода" проличават най-добре в студиите „Яворов и Лилиев“, „От диаболизма до научната фантастика“ и „Съвременната българска белетристика на фона на съветската и полската белетристика". Темата „Яворов и Лилиев" - това в същ ност е проблемът за своеобразието и самобитността, от една страна, и за сходството и единството, от друга, на българския символизъм със спецификата на явлението в други национални литератури. Неслучайно Елка Константинова започва с една бегла съпоставка между значението на Яворовата лирика за националната ни поезия спрямо значението на един Шарл Бодлер или Ендре Ади, съответно за френската и унгарската поезия. Поставена още в началото на студията, тази съпоставка отвежда изследователката до идеята, че всеки един от тези поети на света" в контекста на своята национална литература слага основите на „, мощна традиция", пръв представител на която у нас е Николай Лилиев. Това еидеята за вътрешната динамика на символистическия лирически стил. Досега бъл гарският символизъм е бил преобладаващо интерпретиран като застинала художествена цялост или (по-редкият случай) в противопоставността на отделните лично творчески художествени системи.