Александър Йорданов

Забравата! Едва ли има нещо друго, което така жестоко да накърнява суверенитета на творческата личност. „Човекът на изкуството - бе писал преди години Иван Хаджийски - е най-чувствителният индивидуалист. Изкуството дава възможност за най-широка проява на личността и осъществяване на ней ното своеобразие. Затова и артистът най-болезнено чувствува засягането на тази личност, незачитането й, неуважението й. 1 В същност след „засягането“, „незачитането“ и „неуважението" следващата, гибелна за една национална култура крачка е забравата. Но що е забрава? Банално-дързък, този въпрос е същевре менно достатъчно ясен, за да посмути оценъчното самочувствие на мнозина. Премълчаването забрава ли е? Кого и защо забравяме? Този, когото дори и да желаем, не можем да запомним, или онзи, когото не е удобно да си спомняме? посещение в уютния дом на позабравените И Едно по марксистки непринудено национални литературни имена неочаквано може да ни преоткрие простата наглед, ала нравствено трудно постижимата истина, че немалко от днешните литературни представи и понятия, от „новаторските" открития са дело на „забравените". че тях ние повтаряме или без да ги знаем, или ги забравяме именно защото ги повтаряме. От многото наши забрави, най-непочтена е може би тази, на която обричаме малката, но духовно богата територия на литературната критика. Да си припомним онази изповедна тревога, която лъха от дневника на Боян Пенев: „След години ние ще умрем и ще дойде ново поколение. То ще ни надмине в много хубави неща... За да ни оправдае, за да прости грешките, заблужденията, наивностите ни, то ще вземе пред вид неблагоприятните условия, при които сме живели - неблагоприятни във всяко отношение. И снизходително ще каже: „Все пак при най-лоши условия предишното поколение доста е направило." След това ще ни забрави... Нека не забравя то едно: ние страдахме твърде много... Ще имат ли право да ни съдят някога онези, които не са имали нашата воля, които не са ни превъзмогнали с волята си?"

Монографията на Елка Константинова „Георги Райчев. Жизнен и творчески път" е първото в нашата литературно-историческа наука цялостно проучване и анализиране на живота и творчеството на писателя. В нея личността на Г. Райчев се разкрива от различни страни, в богатството на прояви, идеи, нравствени принципи и възгледи, задълбочено са разгледани важни въпроси от областта на поетиката и стилистиката на неговата проза. В този смисъл тя е не само продължение на по-раншните интереси на изследователката към този писател, но и прин ципно ново изследване както по отношение на методологията, така и по отношение на кръга от проблеми, които се разглеждат. Веднага се натрапва обстоятелството, че за първи път личността и творчеството на Георги Райчев, за когото са писали мнозина наши литературни историци и критици (Г. Константинов, Вл. Василев, Г. Цанев и др.), са проучени почти детайлно, при това не в тяхната самозатвореност, а в отношението им към един широк и многостранен културологичен и социално-естетически контекст. Елка Константинова е от тези литературни историци, които не разделят литературната история от литературната критика. Тя разглежда и изследва проблемите на литературата от миналото, съхранявайки усета си на литературен критик, виждайки винаги пред себе си съвременното литературно развитие. Чрез проучването на определени факти от литературната история Константинова възстановява не само картината на миналото. За нея е по-важно да открие „връзката" между конкретно-историческата самоценност на дадено произведение и неговия днешен живот в читателското съзнание. Въпросът, как живее в нов художествен контекст „старото" произведение, как то „подготвя" този които не завършват своето битие в рамките на конкретно-историческата среда, в която възникват, а по особен начин се трансформират и включват отново в „обръщение" в съвре менната ни литература. Неслучайно още в уводните страници на монографията, озагла вени „Георги Райчев и българската литература" (при други автори това най-често са заключителните страници на техните изследвания!), Константинова категорично изтъква значението и ролята на Георги Райчевия повествователен стил за съвременната ни белетристика. „Едва днес - пише тя - на фона на търсенията и постиженията на съвременната ни белетристика неговите творчески завоевания изпъкват с истинската си стойност, добиват ново, трайно значение, издържало присъдата на времето." Монографията доказва този „извод", а изследо вателката не е далеч и от обобщението, че само онези произведения, които в своето конкретно-историческо проявление изпълняват определено новаторски художествени функ ции, имат и историческия шанс" да очертаят нови пътища в литературата, да стимулират нейното движение и да съхранят своята оригиналност дори и при различна социокултурна действителност.