Теодор

Бяха ми го посочили. И вече знаех кой е Теодор Траянов. Имах желание да се запозная с него. Това стана след едно дълго мое пътуване в страната с беседи за Рабиндранат Тагор. Беше през месец май на 1925 година. Трагизмът на Априлските събития беше помрачил народа - само след две непълни години от деветоюнския преврат и от Септемврийското антифаши стко народно въстание. Сутрин. Пред кафене „Цар Освободител“ чаках моя приятел Иван Рачев. Той ме беше улеснил в пътуването ми като лектор. Неделното майско утро беше изпълнило булеварда с народ. В двора на Военния клуб свиреше духовият оркестър на гвардейския полк със своя диригент маестро Георги Атанасов. Ето че откъм клуба към кафенето се зададе Теодор Траянов. Той беше сам. Походката му на замислен човек - бавна. Като вървеше, той си служеше с бастун. В пепелявия си костюм на квадратчета се очертаваше средно снажен и строен човек, с тъмнокестенява коса и леко мургаво лице, орлов нос и високо чело над гъсти вежди, които засенчваха тъмните му едри очи. Когато прекоси „Раковски“ и стъпи на тротоара пред кафенето, аз го спрях и се обърнах към него с желанието си да се запозная. Той се спря приятно изненадан. Когато се отдръпнахме встрани, за да не пречим на минувачите, той искаше да разбере откъде съм, какво ме е довело в София „в тия тревожни дни“. Моите младежки интереси към Рабиндранат Тагор не му останаха чужди. И за да продължим разговора си, Теодор Траянов ме покани на кафе. В кафенето тук-таме седяха вече първите му посетители, между които - и негови познати. Той пожела да бъдем на отделна маса, сами. Поръча кафета. Преди още да ги поднесат, запуши. Тук аз седях сякаш като отдавна негов познат: непосредственият му тон в разговора предразполагаше и внасяше една интимност, която не напусна дружбата и срещите ми с него до края на живота му. Помня - като узна, че съм от североизточна България, в преддверието на Добруджа, разтоворът му се пренесе в характеристика на национално-типичното в оня край, за психологията на тамошния народ - на българката и българина ... За миналото на оная част от земята ни, на която се създава първата българска държава, за равна Добруджа... Когато посегнах да ставам, Теодор Траянов не спести да каже усмихнат, с благородството на рядко гостоприемен човек, лишен от баналното интелигентско високомерие: - Щом сте в София, желая да ми се обаждате. Приятно ми е, че се запознахме. В този момент на масата му дойде и седна друг човек, който както се виждаше, беше негов приятел.

Навършва се столетие от рождението на Теодор Драйзър - една от найкрупните и ярки фигури на американската литература през двадесетия век, роден през 1871 г. в гр. Тера Хота, Индиана. През 1844 г., на 23-годишна възраст, баща му като много други емигрира от Германия, за да избегне военна служба. През следващите години вълната от немски емигранти се засилва и поради неуспеха на революцията от 1848 г. емигрират много немски социалисти, които допринасят за разпространението на марксическите идеи в САЩ. Но бащата на Драйзър, набожен католик, не е от тях. Той пристига в Америка с мечти за нови големи перспективи в живота и след женитбата си за красивата дъщеря на моравски фермер се премества в Индиана. До 1870 г. младото семейство има вече осем деца и преуспява, докато един ден мелни цата, която бащата построява, изгаря до основи. Теодор се ражда година покъсно. Баща му е на 50 години, с разклатено здраве и вече никога няма да завоюва стабилно материално положение. Юношеството на Драйзър е хроника на бедността и постепенното разпа дане на семейството, след като баща му, в стремежа си да засили властта над децата и да ги предпази от лоши пътища, се отдава на католическата религия до фанатизъм. Майка му прави всичко възможно да запази целостта на семейството и започва да приема пансионери, докато съпругът и търси работа в по-обещаващи градове. Семейството често се мести от град на град, преследвано от кредитори, и през тези неволи Драйзър е стоплян от славянската непосредственост на майка си, от любовта и великодушието й, от ней ната жизненост въпреки всички превратности. Той израства мечтателно момче със сърце, отворено за чудесата на живота и природата в околностите на провинциалните градове, в които живеят, и за Чикаго, където семейството жи вее за известно време. По-късно, на петнадесет години, се отправя за Чикаго сам. Дотогава той получава образование на обикновено американско дете. Родителите му говорят немски и английски със силен акцент. Една от сестрите му въстава против строгостта на бащата и бедността в къщи, избягва с женен мъж, за да се върне измамена и очакваща дете. Любимият му брат Пол излежава наказание за фалшификация. По-късно, когато Пол постига успех като композитор на популярни песни, той подпомага донякъде нуждае щото се семейство, като ги настанява да живеят в дом, нает от любовницата му. Оказва се, че тя е поддържала публичен дом, и майка му побързва да откъсне децата си от опасната среда. Цялата тази атмосфера е от съществено значение за разбиране на Драй зър като творец, защото той винаги черпи от извора на своите преживявания, като търпеливо ги вплита в кратките си разкази и романи, докато те придо 133 бият правдоподобието на живота. Преди да напише първата си сериозна творба „Сестра Кари", той има зад гърба си натрупан нелек житейски опит: бил е мияч на съдове в западнал гръцки ресторант, експедитор, чиновник в канцелария за недвижимо имущество, карал екамион с мръсно бельо за пране и събирал вноски по изплащане на предмети към мебелна компания. На последната си работа той задържа 25 долара за себе си, за да си купи палто, на което хвърлил голям мерак. (Като Марк Твен Драйзър остава завинаги много чувствителен спрямо облеклото и подробните описания на дрехите, които героите му носят, показват колко много той е считал дрехите за символ на социално положение.) Унижението и срамът, които изпитва 19-годишният Драйзър, когато го хващат, са толкова силни, че по-късно описва това пре живяване като момент, отбелязващ началото на възмъжаването му. Освен това Драйзър учи една година в щатския университет в Индиана, за което му помага негова бивша учителка от гимназията. Един ден тя нахълтва в канцеларията, където той работи като експедитор, и настоява да постъпи в ко леж със спестени от нея пари, тъй като е дълбоко поразена от съчиненията му и дълбоката му чувствителност на художник. През тази година получава повърхностни познания по естествените науки, математика и английски език, но не може да почувствува, че оправдава средствата, вложени за него. Сред студентите се чувствува чужд, но от значение е това, че усвоява тяхната реч и цялата атмосфера в колежа.

След оригиналното си изследване върху естетическите програми на френските и рус ките символисти Стоян Илиев закономерно се насочи и към сходната проблематика на Националното литературно развитие от периода след края на кръга „Мисъл докъм сре лата на 20-те години. За него този преход означава не само продължение на научния интерес към един от ключовите естетически въп роси на изкуството от края на миналия и началото на нашия век, но и опит да се експлицират някои от най-важните идейно-художествени противоречия и тенденции в национално своеобразното развитие на българската ли тература. В този смисъл неговата следваща книга „Пътищата на българските символисти" пресъздаде атмосферата на националното символистично движение, очерта отделните творчески личности и тяхното дело, разкри общата философско-естетическа платформа на българския символизъм и неговата роля в социалния живот на цялата ни култура, при носа му за обогатяването на художественото илитературнокритическото самосъзнание на епохата. Същевременно Стоян Илиев не херметизира своята изследователска задача единствено до въпросите, свързани с историята и постиката на символизма, а съзнателно характеризира цялостния културно-исторически релеф на времето. Той отдели много страници за разсъждения върху идеологичес ката и социално-психологическата същност на времето на символизма, обясни неговите пътища" като неотделимо свързани и обус ловени от своеобразието на националната художествена мисъл, от националния инте лектуален и духовен пейзаж. В света на националната символистична поезия, в личната драма и битие на нейните представители той видя не толкова естетическите деформации на една чужда художествено-естетическа ре алност, колкото богатите превъплъщения на българската словесност, възможността чрез духовната съдба на това поколение да се навлезе пълноценно и в културната психограма на епохата, да се обясни особеното и неповторимото в зараждането и развитието на новата българска литература. Изяснил вече своите основни методоло гически позиции при подхода към литературното минало, разкрил спецификата на теоре тико-критическия си и културно-исторически подход, днес Стоян Илиев си поставя още потрудната задача да детайлизира това минало, да възкреси в пълнота неговите личности и идеи. Налице е следователно не просто про дължение на една и съща изследователска задача, а лично своеобразие на подхода. Обикновено литературният историк тръгва от частните проучвания към по-общите наблюдения и изводи. Натрупването на материал върху отделни проблеми е предпоставка за разширяване на изследователския кръг, за по-категорични и многостранни наблюде ния върху цялото". Пътят на Стоян Илиев е като че ли противоположен. След книгите си, посветени на естетическата теория на ев ропейските символисти, след задълбоченото си изследване на историята на българския символизъм той, както става ясно от новата му книга „Теодор Траянов - грядущ и не познат", се насочва към литературната съдба и художествено своеобразие на отделни пред ставители на българския символизъм. Този обратен" подход крие опасност моногра фичното разкриване на отделната творческа личност да се разпадне в потока на вече известното от предишните по-общи като проб лематика изследвания. Да се загуби творчес ката индивидуалност под натиска на вече познатото за цялото", или казано по друг начин - общата естетическа проблематика на символизма да потисне очарованието на конкретната творческа личност - в случая Теодор Траянов.

Успоредно с многобройните хумористични и нехумористични стихотворения, които пе чатах в „Див дядо", издание на БЗНС, пишех и много сериозни лирични стихотворения, които - грижливо преписани - слагах в тънка папка с надпис „За „Хиперион". Списанието, което бе за почнало да излиза в края на 1922 г. въпреки еклектичния си характер ми допадаше поради своята по-модерна, по-широка литературна основа. В „Хиперион" се печатаха не само стихот ворения и разкази от Теодор Траянов, Людмил Стоянов, Николай Райнов, Емануил Попдимитров, Иван Мирчев, Иван Хаджихристов, Георги Михайлов, но и лирика и есеистика от ре дица видни представители на френския и руския символизъм - Балмонт, Бели, Блок, Бодлер, Вийон, Стриндберг, Киркегор. А тия автори бяха за мене и нови, и по-интересни от авторите, които печатаха своите произведения в сп. „Златорог". По това време сп. „Везни" на Гео Милев бе престанало да излиза поради оскъдните мате риални средства на неговия редактор и издател, а другите литературни издания не поместваха нито оригинална, нито преводна литература. Редактори на „Хиперион" бяха Теодор Траянов, Иван Радославов и Людмил Стоянов, но по-късно узнах, че фактическият редактор на списанието бе Людмил Стоянов. Теодор Трая нов, който бе се върнал в София след пребиваването си във Виена, като служител в българската легация, и закъснелият аполог на угасналия български символизъм Иван Радославов почти не вземаха участие в редактирането на „Хиперион".

Teodor Trayanov’s poetical book “Song of Songs” (1923) is being examined in the deeper meaning of the history of ideas that reached the poet both in a cultural way (the innermost “inside” of the Bulgarian national culture), and in an educational way. In the chosen work the “being a poet” emerges as a centre of Solomon’s “Song of Songs” of the Old Testament, the Bulgarian prechristianity (outside the Old Testament) and the Christian ideas adopted in the Bulgarian national culture.