Спомени

Познавах го преди да съм го виждал. Живеех във Видин - крайдунавски град, който се отделяше от полето с грамадна подкова от ровове и насипи, чиито два края опираха плътно в реката. Там, сред обрасналите с троскот и бучиниш Насипи, вечно свърталище на змии и гущери, в длъбнатините, които ни криеха от всеки поглед, ние - членовете на комсо молските кръжоци в гимназията - се събирахме, когато правехме общи срещи на повече кръжоци (за такива общи срещи малките ни ученически квартири бяха и тесни, и опасни). Живо си спомням как на една наша среща кръжочничка-уче ничка, като държеше синята си барета в ръка, се изправи веднъж до висока, цъфнала глогина - и, обгърната от нашите очаровани погледи, издекламира с ясен, звънлив глас: Аз скитница съм вечна, безстрашна, вездесъща, за мен предели няма, прегради аз не знам, аз нивга не оставям да не споходя къща, човек щом в нея влезе - и аз съм вече там.

Известно е, че Пенчо Славейков е имал твърде малко интимни приятели. И тол кова по-голяма е тяхната вина, че не са ни оставили спомените си за него, за да можем иние, ценителите и почитателите на творчеството му, да го опознаем всестранно; да го видим във всекидневния живот - в моменти на работа и почивка, всред приятели и вра вникнем гове. В случая по-дълбоко ние се ръководим не от филистерско любопитство, а от желанието да ната атмосфера около в поезията му, да се пренесем в оная епоха и почувствуваме ней себе си и най-после да видим поета като човек. Единственият пона сериозен вярната опит да ни бъде представена по-цялостно личността на Славейков принадлежи главието му вдъхновителка и помощница в живота Мара Белчева. Ала дори само за "От на труда и - Бегли спомени" - показва колко недостатъчен е той за нас. дичния останалите печат, съвременници на Славейков има пръснати отделни статии в перио пъти излезли във връзка със смъртта или някакво чествуване на поета, често лишени от всякаква научно-литературна стойност и авторска добросъвестност.  * М. Белчева „Бегли спомени", 1923 г., стр. 10. Боян Пенев, известният наш литературен критик и историк, е бил един от малцината близки приятели на Славейков. Към него поетът храни особени симпатии и бла горазположение. Още в самото начало на запознаването им, което става през есента на 1905 г., между двамата се заражда чувство на дълбока духовна взаимност и взаимоуважение. Сърдечната им дружба продължава години наред все така чиста и неопетнена от никакви дребнави помисли и филистерски интриги на клюкарствуващия столичен елит. И само смъртта на оскърбения поет в далечна Италия слага неумолимата жестока точка на тази почти осемгодишна дружба. През този период Боян Пенев е имал прекрасната възможност да опознае отблизо поета, да изучи неговите духовни интереси, да проникне в неведомите лабиринти на душевния му мир. При това, като се има предвид, чече Боян Пенев ебил човек със солидна литературна подготовка, съвсем естествено е да очакваме от него друго отношение към личността на поета.

Да възкресяваш спомени и да даваш оценка и характеристика за човек като Димитър Пол вързачов е не само трудно, но и рисковано. Подвързачов е необозрима и колоритна личност, а всяка оценка е строго лична и следователно непълна. При това от нашата първа среща изтекла пълни 50 години, а това значи - половин век! Много впечатления са затлачени от времето, много случаи - поизлинели. И все пак трайни са останали в съзнанието както образът на човека, тъй и миговете от преживяното под една стряха. Нашата дружба с бай Митьо - така гальовно се обръщахме към него всички - започва (в редакцията на в. „Заря“, където работех и аз като начеващ репортер Мога да кажа: там се опознахме и сближихме. Това еначалото на 30-те години — 1930-1931 г. Ние вече познавахме Хамлет, принц Датски - както подписваше своите писания Димитър Под вързачов, - от неговите фейлетони, игростишия, драски и шарки, от афоризмите и басните други закачки и миниатюри. Радвахме се, че идва при нас и ще работим задружно. А и той боде доволен, може би защото има постоянна щатна работа, а се оказа, че познава и някои от нас с които е работил другаде. Сега Дим. Подвързачов идваше като втори гл. редактор -редуваа се с Кръстьо Станчев, известен журналист, племенник на съветския държавник Кръстьо Раков ски от Котел. Вестник „Заря" се издаваше от издателя на в. „Утро“ и „Дневник“, а редакцията се нам раше на бул. Дондуков, където сега се помещават „Профиздат“ и редакцията на в. „Тру Редакцията на „Заря", това беше една единствена стая на втория етаж в дъното на двора, широка като хамбар, с две дълги маси - едната за главния редактор и другата - същински тез хлебарница, край която седяхме ние, репортерите, за да пишем своите информации, събиран през деня. Дотук се стигаше по едно разкрибуцано дървено стълбище, което дъхтеше на гнил 146 а край него се намираше общата тоалетна. В такава атмосфера трябваше да дишаме до полунощ, а при дежуруване - и до разсъмване.

По случай 100-годишнината от рождението на проф. Боян Пенев и 55 години от неговата смърт бих искала да споделя спомените на моя дядо - генерал Никола Пенев, посветени на неговия по-малък брат - Боян. Те се пазят в архива на нашето семейство. Ето част от тяс „През лятото на 1927 г., след кървавите септемврийски събития, бях политемигрант в СССР. От случайно попаднал ми български вестник, и то с няколко дни закъснение, узнах за смъртта на брат ми - проф. Боян Пенев. Бил съм първото дете в семейството. Имах петима братя и сестра, но остана жив само третият ми брат - Боян. На двегодишна възраст той заболя от скарлатина и едва оживя, но с тежки последици за здравето, останали му за цял живот - беше с притъпен слух и полупа рализирана ръка. Ние произхождаме от дребно занаятчийско семейство. Баща ни бешеказан джия, който, още когато бяхме малки, загуби своя дюкян и се обърна в обикновен казанджий ски работник. По-късно, „подпомогнат“ от лихвари, баща ни се опита да съживи своето казанджийско дюкянче, вече в гр. Разград, но скоро и тоя му опит приключи без успех и последни те си години родителите ми завършиха, издържани от мен. В детинството си Боян беше тихо и затворено момче, играеше си повече в къщи, рядко общу ваше с външния свят. В училище вървеше сравнително добре. Като ученик в Разградската гимна зия той основа ученическия хор „Железни струни“, който съществува и до днес. В хора участвува ха ученици с леви убеждения. По-скоро това бе социалистически кръжок в гимназията под при критието на хор. В къщи имахмеедна стара физхармоника, на която Боян свиреше и постигна за видни успехи. Нашият съсед, аптекарят Сребров, имаше пък пиано и на него Боян развиваше музикалните си наклонности. По това време той започна да свири и на цигулка, която запази за цял живот. Боян обичаше да събира по-малки от него момчета, учеше ги да свирят, четяха заедно и ги възпитаваше в критично отношение към прочетеното. Така упражняваше педагогическите си наклонности. Той обичаше и театъра. Създаде една малка група от близки на семейството ни деца и правеше домашни спектакли. Той беше автор, режисьор и изпълнител на по-трудните роли. Така постепенно той излезе от своята детска затвореност, стана любим другар и ръководител на младата компания, която беше събрал около себе си. Брат ми завърши гимназия през 1902 г. в Русе, където бях на работа като машинист в БДЖ. По-късно той завърши славянска филология в Софийския университет. Аз бях вече преместен на работа в София. Живеехме през цялото време заедно. Боян се отличаваше с изключителна работоспособност. По цели дни пре карваше в нашата тясна и студена квартира, отопление нямахме, електрическо осветление също. Четеше на газена лампа. Храната ни беше съвършено слаба. Аз по цели дни и нощи пъту вах. Каквото можехме да купим за храна, отиваше за невръстните ми три деца, а ние, възрастни те, минавахме с какво да е. Боян прекара много години на труд и големи лишения. Той позна ваше мъката на неимотните и поради това до края на живота си остана съчувственик на нас, тес ните социалисти и по-късно комунисти.

Стефан Попвасилев е известен у нас с литературоведските си прояви, насочени предимно към словото на писателите, с взискателност и усет за неговата чистота и мощ. Той е един от радетелите за богат и звучен български език, със силно влияние върху много поколения творци и читатели. Новата му книга „Спомени за творци на словото е интересна и ценна от няколко гледища. Първото от тях е свързано с трайната линия в литературоведските принципи и позиции на автора - тя намира израз и в самото заглавие. Именно тук отново на преден план в зрителното поле е словото и майсторството при неговото осьществяване в художествени образи или в литературнокритически трудове. В книгата умело, уместно е съчетан под ходът на мемоариста, който разкрива свои лични впечатления и наблюдения, с литерату роведската интерпретация, чрез която се пра вят обобщения и характеристики, анализи и преценки, осмисля се по-сложно делото на писатели, критици, филолози. Получава се една богата галерия от образи на големи лич ности от миналото, дали своя принос за развитието на културата ни. Потърсени са и са намерени нови аспекти и ракурси към жизне ното и творческото дело във връзка с личното виждане и чувствуване на литературоведа, във връзка с неговите критерии. Така книгата има отчасти енциклопедичен характер, който не е в противоречие с нейното вътрешно единство, с органичната и цялост.

С Андрей Германов се сприятелихме още в университета. Той следваше руска, а аз българ ска филология, но се срещахме почти всеки ден. Той беше с един курс по-голям от мене, но после се изравнихме, защото той остана да учи още една година (т. нар. „научен профил"), а аз гледах да се махам по-скоро и си продължих четиригодишния „педагогически профил“. Така че завършихме едновременно през 1955 г. (Обстоятелството, че е учил пет години и е завършил „научен" профил, не го предпази от разпределение като учител в дългополската гимназия.) Най-често се срещахме в нашумелия литературен кръжок „Васил Воденичарски“, който водеше кипящ живот. Там се събираха всички пишещи студенти, идваха завършили филолози, придобили известност на поети. Обсъждаха се винаги конкретни стихове или разказ, изказванията биваха безпощадни, лицемерието не беше още дошло на мода, общотеоретическите излияния не бяха по вкуса ни. Ако все пак някой пуснеше словесна мъгла и се зарееше в общи приказки, всеки един от присъствуващите имаше правото да го прекъсне, да му отнеме думата. Не съм запомнил Андрей да е вземал участие в тези словесни баталии, които после дълго се коментираха. Той беше свито, стеснително момче, стоеше кротко и тихо на мястото си, попиваше всичко с изпитателния си поглед и нещо все си записваше, записваше... Насъбраното предпочиташе да излее в коментарии из улиците до среднощ или в междучасията на следния ден, при бегла среща из коридорите. Тогава все още той не се осмеляваше да показва свои стихове и тази му стеснителност се отрази, на характера му и по-нататьк. Дори по едно време бе толкова свит и незабележим сред всеобщата атмосфера на маниакалност в кръжока, че можеше да остави впечатление за принизено самочувствие. Тогава не знаехме подробности от биографията му, само се досещахме, че произлиза от многочленно семейство. Не знаехме, че е извървял пеша разстоянието от родното си село Яворово до Дългопол, бос, сандалите носел в ръка да не се изтриват. Там се записал в гимназията и получил правото да се храни безплатно в стола. Макар да беше завършил гимназия като отличник по успех и с добра политическа атестация (за участие в младежкото движение), той беше донесъл в София своята неприспособимост, затвореност, сдържаност и скромност - неща, съвсем противоположни на първите герои на миграцията. И още - една скрита тьга по родното село и родния край, която сигурно нощем изливаше в стихове. Наблюдавах го и в Кабинета на младия писател - той някак бавно и нерешително набираше висина. И там той не умееше да привлече вниманието, да прошуми около себе си, да си организира разговори и клюки около някоя своя творческа или нетворческа проява, както правеха други, далеч по-невзрачни като автори, но имената им вече ходеха от уста на уста. Израст ването на таланта става по неведоми пътища, но ако за каляването му допринасят преодолените препятствия, то Андрей Германов може да се смята сред щастливците“, които постоянно трябваше да се преборват с обстоятелствата. Само че други умееха да изливат в стих сполетелите ги беди и премеждия и така минаваха за герои, защото са ги превъзмогнали и са оцелели. А Андрей приемаше всичко у себе си и го задържаше - една негова привичка, от която не можа да се освободи и до края на живота си.