Емануил

Емануил Попдимитров, поетът символист и романтик, бе един от тези, които първи се отзоваха на гърма на Октомврийската революция, един от първите, който изгори своя рицарски замък и в стихове и статии отрече символистичното изкуство, въпреки настъпилите по-късно нови противоречия и колебания. Но как стана така, че Октомврийската революция и последвалите у нас събития разбиха бронята на отчуждението и космополитизма? Върху какви емоционални струни удариха събитията, за да зазвучи музиката на революционния възторг? Какви бяха идейните и психологически предпоставки за това? Дали то се дължеше на доведе ната до край психологическа безизходност, на умората от безплодните лутания в надземните висини на мечтата и празното бленуване? Или пък в самата поезия, в самия душевен строй на поета съществуваха предразположения за разтваряне в един по-широк свят, в една по-непосред ствена и подчертана етичност? Струва ми се, че някои съвременни критици в желанието си да отрекат наследството на символизма в нашата поезия достигнаха до известно опростяване и обедняване на съществената част от творчеството на поета. Те недостатъчно вникнаха в неговата творческа специфика. Действително Ем. Попдимитров еи „поет на сънните видения и мистичните блянове", и върху него тежи отпечатъкът на символизма, и в отделни негови стихове има безпросветна тъга. Но дали песимизмът е основен белег на неговата поезия и дали с влиянието на символизма се изчерпва въпросът за нея? В своето изследване за Ем. Попдимитров Хр. Дудевски (За реализма в литературното наследство на Ем. Попдимитров до 1923 г., Известия на Института за литература при БАН, кн. V, 1957) говори за реализъм в литературното наследство на поета, като изтъква онези стихотворения, в които по-непосредствено се чувствува връзка с дей ствителността (като „Лято“, „Груйнската река" и много други с любовен мотив), независимо от чисто революционните стихотворения, отбелязващи безспорен литературен прелом. Дудевски е почувствувал жизне ността на тези стихотворения, макар че трудно бихме се съгласили да наречем реалистични стихотворения като „Лаура“, „Клара“, „Ема“, Ефросина" и др. Въпросът обаче е дали изброените стихотворения изчерпват същественото в облика на Ем. Попдимитров. Оправдана ли е абсолютната граница, която по тоя начин се поставя между тях и останалата значителна част от неговата поезия; основателно ли е абсолютното разграничение между стихотворения с реалистичен и антиреалистичен характер?

Първата световна война беше приключила вече, когато към средата на 1919 г. свалих пагона на набързо произведен подпоручик. Тогава, през време на тази злополучна война, донесла толкова страдания и лишения на народа, от така наречената „школа за запасни подпоручици" в Княжево излизаха, след няколко месечно обучение, кандидат-офицери, които биваха разпращани веднага по фронтовете и в ариергарда. От Русе, където се демо билизирах, в полуцивилни дрехи, се озовах в София, за да се запиша в университета. В София остро се чувствуваха сетнините от катастрофално завършилата за България война. Нищета в материалния живот, покруса и отчаяние в духовния! Народът реагираше силно, обладаван от гняв срещу виновниците за катастрофата. Из улиците на столицата марширу ваха чужди войски, в страната се разпореждаше френският генерал Кретиен... Народният поет Иван Вазов бе обнародвал малка сбирка стихотворения под надслов „Не ще загине!", за да окуражи своя народ, да внесе ведрина в дълбоко смутената негова душа, да въз върне вярата му за по-честити дни:

Творческата зрелост на Емануил Попдимитров - един незаслужено непопулярен представител на националната ни поезия - е свързана с 20-те и 30-те години на нашия век, един бурен и паметен период от новата обществено-политическа история на Бълга рия. Както е известно, трите последователни войни: Балканска, Междусъюзническа и Първа световна, победата и въздействието на Октомврийската социалистическа револю ция в Русия, Владайското войнишко въстание през 1918 г., Септемврийското антифашистко въстание от 1923 г., политическият терор и икономическата криза дават пряко и чувствително отражение върху идейно-гражданските позиции и естетическите търсения на поета. Нежен лирик-романтик, един от ревностните български „символисти", Ем. ПопДимитров постепенно, но решително се насочва към по-остра социална проблематика, към реалистично поетично творчество. Той е измежду първите български творци, скъсали с безплодието на абстрактното изкуство, с политическата и гражданската индиферент ност. Поеми и стихотворения като „ В страната на розите“, „Чернозем“, „Народ“, „Русия", „Работник“, редица статии показват близостта на автора до земята, природата, човека, до съвременната му тревожна действителност, до мощния народен колектив. Съобразно със задачата, която сме си поставили, не ще е безполезно да напомним, че Ем. Попдимитров е учил в София, Белград, Монпелие (Франция), Фрибург (Швейца рия). Получава образование и квалификация по педагогика, философия и руска филология. Учителствувал е в различни градове на страната. От 1923 г. е преподавател по сравни телна литературна история в Софийския университет. Той сам е редактирал и издал произведенията си в 15 тома: лирика, поеми (спични и драматични), белетристика, драми, литературно-философски статии. В личния архив на поета, съхранен в Софийската народна библиотека, са събрани редица документи и материали, разкриващи многостранните връзки на твореца, педагога и културния деец Ем. Попдимитров с учени, писатели, журналисти и общественици от различни страни. Владеенето на няколко езика, честите пътувания в чужбина и творче ската известност на писателя извън страната подпомагат и укрепват тези лични и лите ратурни познанства. Особено близка дружба свързва българския поет с руския му събрат К. Балмонт - виртуоз на стиха, един от създателите на руския и европейския символизъм. Ем. Поп Димитров открито го счита за свой пример в поетическото поприще. Запазени са чернови на няколко негови писма до Балмонт. Ще предадем тук изцяло текста на три от тях, по наше мнение най-добре изясняващи взаимоотношенията и сътрудничеството между двамата единомислещи поети. Черновата на първото писмо носи дата 9. VI. 1929 г. То е непосредствен и възторжен израз на наскоро приключилото гостуване на Балмонт в България и по-специално у 130 самия пост. Писмото показва дълбокото уважение на българския поет към личност та и творческото дело на неговия колега и приятел. Ето впрочем и неговия текст: Дълго след Вашето заминаване в душите на всички остана една празнина, както бива тъмно за погледа, след като сме гледали продължително върху някой светъл източник.

Появил се в литературните издания към средата на първото десетилетие на ХХ в., Емануил Попдимитров проявява твърде голяма продуктивност на „дебютиращи поет и само за няколко години заема своето място сред поетич ните си връстници от така нареченото „символистично" поколение: Теодор Траянов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов, Христо Ясе нов и някои други. Неговото място сред тази фаланга обаче е доста своеобраз но, тъй като подобно на Дебелянов и Ясенов той създава, особено в началото, едно не напълно еднородно и различаващо се по идейно-емоционалната си основа, а в известен смисъл и по своята поетика творчество. Дори единодушната и почти задължителна уговорка-извод на всички, които са писали за поета - и при появяването на първите му стихосбирки, а и до днес, и хвалители, и по-сдържани ценители, та и отрицатели, - е още по-категорична: Емануил Попдимитров оставя противоречиво литературно наследство. Наистина едновременно с първите си стихове, изградени под несъмне ното влияние на теорията (философията) и стилистиката на символизма, Емана нуил Попдимитров пише и творби, които се отличават с повече или по-малко реалистичен и романтичен облик, но във всеки случай освободени от крайностите на неясната и екзотично-символистична образност. Тази „двоякост поетичната изява, обяснението на която трябва да се търси в сложното въздей ствие и взаимодействие" на различни житейско-биографични и исторически, идейно-психологически и литературни фактори, съществува преди всичко в до военното поетично дело на Емануил Попдимитров. При новата революционна обстановка след Първата световна война, в борбата между индивидуалистичната изолираност на поета -символист и романтик, от една страна, и гражданските вълнения на тръгналия все по-уверено по пътя на реализма творец - от друга, постепенно връх взема социалносъдържателната и реалистична тенденция, за да стигне през 30-те години (при всичките колебания и зигзаги) до пълна победа на реализма. Тази еволюция на поета става и един от най-симптома тичните примери, показващи не просто развитие, но и превъзмогване и преодо ляване на символизма главно чрез по-голямото проникване в стиховете на пое та на българската природа и земя, чрез хуманистичното преклонение пред красотата и любовта. А във връзка с това и вслушване в историческите и циалните повели на времето. Пътят на Ем. Попдимитров потвърждава и илюстри ра по най-безспорен начин общите прогресивни тенденции в националния лите ратурен процес от първото десетилетие на века до победата на социалистиче ската революция.

В разнообразното и обемно творчество на Емануил Попдимитров с безспорни художествени постижения и откривателство се налагат два стихотворни жанра: пейза жът и интимният портрет. Когато се опитваме да измерим ръста на поета в родната литература, да определим приноса му в системата на естетическите ценности, намираме опора най-вече в дарбата му на пейзажист и портретист. В тази дарба е заключено и обаянието на Емануил-Попдимитровата лирика за съвременния читател. В стихотворните пейзажи и в женските портрети на Попдимитров, както и в цялото му творчество, съществува особен род смешение между родно и чуждо. Съчетаването на българско и чуждоземно е белег на цялото поколение, към което принадлежи поетът от Босилеградско; то е отличителна черта на българския символизъм, с който ПопДимитров е свързан в началото на творческия си път. При автора на „Плачещи върби" и при редица от събратята му по перо раздвоението между национално и „юнифицирано" изкуство често се превръща в недостатък. Но в най-хубавите лирически творби на Ем. Попдимитров, към които се отнасят повечето от пейзажните му стихотворения и ци кълът „Женски портрети", екзотичното не прави впечатление на принадено, на изку ствено присадено: ароматът от далечни времена и пространства така е проникнал в чув ствителността на българския поет, че се е получила органична художествена сплав. Раздвоението между родно и чуждо у Ем. Попдимитров се чувствува както в идей но-тематичния, така и в образния план на неговата поезия. Авторът на едно от найкосмополитичните по замисъл и символистични по настроение стихотворения в бъл гарската литература - „Еделанд" - същевременно изпява химни на родната земя, търси връзка с чернозема и с масата -народ.

The paper examines the dramatic-prose work in question at two levels – once, in the context of the Old Testament version of the plot in The Book of Judges; and next on the background of the Bulgarian political history of the 1920s. At the latter level the paper suggests a few basic ideas, connected, in the first place, to the conservative position manifested by the author living in a highly revolutionary age and, secondly, to the discovery of the emancipating sociologem of the daughter who symbolically gives birth to her father. In regard to the first aspect the paper considers the possible role positions of the individual living in troubled times, and draws the attention to Emanuil Popdimitrov’s choice to describe an adaptive and socially constructive (not a reforming revolutionary) type of person, as seen in the character of the regentjudge Jephthah. In regard to the second more important aspect the paper makes a comparative analysis of the original (biblical) and the secondary (literary) versions of the plot about the daughter who rescued her father by physical exploit from disgrace and social death. In conclusion the paper emphasizes the fact that the literary text raises problems in the family identity of the person in society to a degree in which it may turn out that the woman can rehabilitate the man’s honour, and the children can produce their parents’ dignity.