Пейзажната лирика на Емануил Попдимитров

В разнообразното и обемно творчество на Емануил Попдимитров с безспорни художествени постижения и откривателство се налагат два стихотворни жанра: пейза жът и интимният портрет. Когато се опитваме да измерим ръста на поета в родната литература, да определим приноса му в системата на естетическите ценности, намираме опора най-вече в дарбата му на пейзажист и портретист. В тази дарба е заключено и обаянието на Емануил-Попдимитровата лирика за съвременния читател. В стихотворните пейзажи и в женските портрети на Попдимитров, както и в цялото му творчество, съществува особен род смешение между родно и чуждо. Съчетаването на българско и чуждоземно е белег на цялото поколение, към което принадлежи поетът от Босилеградско; то е отличителна черта на българския символизъм, с който ПопДимитров е свързан в началото на творческия си път. При автора на „Плачещи върби" и при редица от събратята му по перо раздвоението между национално и „юнифицирано" изкуство често се превръща в недостатък. Но в най-хубавите лирически творби на Ем. Попдимитров, към които се отнасят повечето от пейзажните му стихотворения и ци кълът „Женски портрети", екзотичното не прави впечатление на принадено, на изку ствено присадено: ароматът от далечни времена и пространства така е проникнал в чув ствителността на българския поет, че се е получила органична художествена сплав. Раздвоението между родно и чуждо у Ем. Попдимитров се чувствува както в идей но-тематичния, така и в образния план на неговата поезия. Авторът на едно от найкосмополитичните по замисъл и символистични по настроение стихотворения в бъл гарската литература - „Еделанд" - същевременно изпява химни на родната земя, търси връзка с чернозема и с масата -народ.