Цветанка Атанасова

Често пъти неща, останали загадка за аналитичния ум на учения, се явя ват откровение за художника. С голямата си наблюдателност и впечатлителност, с повишената си чувствителност, с интуитивното си мислене писателят не само надминава понякога учения в разкриване тайните на битието, но се домогва и до неуловимото, осветявайки тайните на човешката душа. Опи тите на А. Страшимиров да проникне в бездните на човешката душа, в сферата на ирационалното, да разкрие подобно на големите писатели-психолози като Толстой и Достоевски загадките на психическото раздвоение не дадоха богати плодове, но в замяна на това неговите проникновения относно националната ни характерология могат да се мерят може би само с тия на Иван Хаджийски. Жизненият път на Страшимиров - зигзаг от бурни, разнопосочни, бързо сменящи се увлечения, от контрастни политически убеждения, от разминаващи се идейни и художествени търсения - разкрива един човек неуравновесен, с буен темперамент, фантаст и ентусиаст, когото не можем да си представим с една постоянна страст. Но ето че у него интересът към народния бит и ха рактер се оказва траен, неизменен. От юношеските трескави пътешествия на длъж и шир - из Мизия и Черноморието, из Странджа, Родопите и Пирин - до реалистичните му художествени творби и народоведски изследвания - всичко е подчинено на този жив интерес към бита и душевността на народа. Повишеният интерес на Страшимиров към националната психология началото на ХХ в. слага характерен отпечатък и върху неговата драматургия Националната физиономичност е отразена най-ярко и сполучливо в драмите B „Вампир" (1901) и „Свекърва" (1906). Драмата „Вампир“ е оценявана от мнозина литературоведи и театроведи като най-хубава в нашата драматургия. И действително тя има високи достойн ства: остри конфликти между противоречиви и силни характери, шеметна бързина и единство на действието, ярки, наситени с пределен драматизъм сцени, класически стройна и проста композиция. Това е драма на характери - цялостни и непоколебими натури, носещи заедно със своята праволинейност и своята „трагична вина". Но едно от най-големите и достойнства е, че„Вампир е народна драма, в която са отразени изконните черти на българския характер. Етнически героите са съзнателно подбрани. Неслучайно Малама е колибарка чалните (балканджийка). Според Страшимиров планинците най-добре запазват

Това е втора книга на младия литературен критик Стефан Коларов. С нея той потвърждава трайния си интерес към бъл гарската поезия. Книгата се отличава с целенасоченост на критическите изслед вания - тя не е еклектичен сбор от различни в тематично и стилово отношение очерци, а е обединена от една основна тема съвременна българска поезия. Коларов е дал широка, макар и не особено задълбочена картина на съвременната българска поезия, обхващайки творчеството на голям брой нейни представители. При това критикът се е насочил към едни от най-значителните ни поети от последните години, като Елисавета Багряна, Дора Габе, Пеньо Пенев, Павел Матев, Георги Джагаров, Любомир Левчев, Блага Димитрова, Петър Караангов и др. Обърнато е внимание и на автори, които се утвърждават в поезията. Стефан Коларов няма за цел да прави подробна и детайлна характеристика на творческата личност. Той се стреми да изтъкне най-същественото, типичното за даден автор. да изобрази „силуета" му. И постига жела ното: в голяма част от литературно-критич ните портрети творческият натюрел на отделния писател е добре очертан. С графична линия критикът създава се рия профили на съвременни наши поети: Дора Габе, с непрекъснатия стремеж към полет, с дълбоката емоционалност на нейната лирика. По-подробно е анализирана стихосбирката и „Почакай, слънце", където градусът на емоционално напрежение е найвисок. Това е наистина поезия-вопъл, изтръгната из дълбочините на човешкото сър це, трагичен вик на непримиримост, безкрайна жажда за живот. Антипод на Дора Габе по темперамент и художническа спе цифика е Лиляна Стефанова - най-мъже ствената“, невъздържана и тревожна поетеса. Нейният тон е дързък и самоуверен, тон на напълно еманципирана жена, съзнаваща своята обществена значимост. В срав нение със задушевния и трогателен глас на Габе поетичният глас на Л. Стефанова се 157 отличава с призивност и публицистичен патос, съпоставена с емоционалната синте тичност при Багряна, в доста стихотворения Л. Стефанова проявява описателност".

Сборникът - било от статии, очерци или литературни портрети - обикновено крие опасност от еклектизъм. В новата книга на Милена Цанева тази опасност е категорично преодоляна. Наред с другите си достойнства книгата „Петима поети" прави впечатление с концепционалното си и стилово единство. Тя веднага се налага на вниманието с величината на творческите фигури, предста вени тук чрез литературно-критически портрети - Фурнаджиев, Багряна, Далчев, Радевски, Вапцаров, - явления, които със своята сложност и възлово място в литературата ни респектират и най-сериозния изследовател. Петимата майстори на словото, обект на този труд, представляват върхове в поезията ни между двете световни войни. Липсват Смирненски и Гео Милев, за да се допълни картината на този плодоносен за лириката ни и в идейно, и в художествено отношение период. Разбира се, има и други заслужаващи вни мание поети, но в случая изхождам от схващането, че за една литература се съди предимно по върховите и постижения. Още самото подреждане на петте имена В книгата говори за системен подход от страна на авторката, за съобразяване с посоките на литературното развитие. Въпреки жанровите ограничения (както вече казахме, кни гата е сборник от литературно-критически портрети) М. Цанева е успяла да представи Въпросните творци като звена от литературния процес, започнал от Смирненски и намерил блестящ завършек в поезията на Вапцаров. По този начин всеки портрет в книгата има самостоятелно значение и същевременно се превръща в част на единно по замисъл изследване. Авторката умело е съчетала литературнокритическия подход с подхода на литературен историк. Тя е потопена в обаянието и загадъч ността на отделните творчески личности, домогва се към идейно-емоционалните дълбо чини на сътвореното от тях, превъплъщава се и намира верния път към същината на всеки един от толкова различните пет поетични свята, за да ни го представи в найправдивия му лик. И същевременно поставя тези явления в литературно-критически план, търси мястото им в контекста на литературното развитие, като по този начин специ фиката на отделния творец става още по-осезателна. Милена Цанева обръща особено внимание на новаторството (а всеки от „петимата“ има свой принос в тази насока), проследява конкретните прояви или трансформации на поетичните традиции в лириката на разглеж Даните творци, разкрива идейните и художествените тенденции, наченати от едного, и тяхната по-нататъшна съдба при останалите. И наистина нима може да се пише за Фурнаджиев, без да се спомене за „новаторската му дързост“, която разкри за поезията ни „нови идейно-естетически простори", за трайната диря, която остави в литературата ни неговата ,, тревожно-чувствителна социална съвест"? Фурнаджиев, както и Гео Милев, само в най-общ идеен план продължи революционните традиции на Смирненски; той възприе от него отрицанието на артистичния индивидуализъм за сметка на колективистичното съзнание, доразви тенденцията на доближа ване до народните недра. Иначе като поетика Фурнаджиевият поетичен свят влиза в спор с художествените принципи на Смирненски И е решителна крачка напред. По образно-емоционалните си особености Фурнаджиевата лирика се сродява с тая на Багряна и Далчев. Повече са допирните точки с Багряна - витализмът, здравата вкорененост в родната земя, в националната ни душевност, емоционалната сгъстеност на стиха. До Далчев Фурнаджиев се доближава чрез стремежа си към предметна образност, чрез придаване поетичен смисъл на обикновеното и неестетичното. Но това сходство е твърде външно, тъй като при двамата въпросните формални търсения са подчинени на различни цели, те са различно осмислени и идейно натоварени. Обединени чрез някои от особе ностите на поетиката си, Фурнаджиев, Багряна и Далчев се разминават, дори си противостоят в идейно-тематично отношение. В противовес на тревожно-бунтовния Фурнаджиев Багряна и Далчев са „безразлични към социално-политическите битки на съ временността“, както отбелязва Цанева. В ранното си творчество и двамата са по своему егоистично затворени в стеснения си поетичен свят. За Багряна това е светът на интимните й, предимно любовни преживя вания, за Далчев - светът на интелектуалното му самоотчуждение от пълнокръвието на живота.

Богато и многостранно е дарованието на Светослав Минков. Като творец той има три превъплъщения - фантаст-диаболист, майстор на сатиричната гротеска, чийто главен предмет са дехуманизиращите явления на съвременната техническа цивилизация, и автор на проникновени реалистични разкази за дра мата на малкия човек. Ако с първите си две лица Светослав Минков се откроява като екстравагантен европеец на фона на нашенската художествена проза, то чрез „чеховските" теми, чрез интереса си към конкретно-делничното той се свързва с основното русло на градската ни белетристика. Но и зад „трите лица" прозира неизменната същност на човека и твореца Минков, която, струва ми се, е най-вярната му характеристика - хуманизмът. Дали умува над злите сили, властвуваши над хората, стремейки се да ги заклейми чрез магическо внушение, или въплъщава това зло в гротескови образи-марионетки, като по този начин го превъзмогва, или най-накрая онова мъничко зло, вселило се у малкия човек, предизвиква иронично-състрадателното му отношение, Св. Минков се води единствено от своето човеколюбие. Обикновено диаболистът (ранният Светослав Минков) се противопоставя на другите двама, взети заедно (зрелия Светослав Минков). Диаболичните разкази на писателя в повечето случаи се отминават от литературните изследователи като изцяло под ражателни, несвързани със зрялото му творчество и затова незаслужаваши внимание. Известно е, че и самият автор е гледал да заличи спомена за ранния Светослав Минков, поставяйки рождената си дата на творец през 1928 г., когато е публикуван за първи път разказът му „Американското яйце". А ако въпреки неговото нежелание му напомнят за увлеченията на мла достта, той се изказва за тях неблагосклонно, „с насмешка " Но, струва ми се, диаболистът Минков е незаслужено пренебрегван, без да се оцени достатъчно връзката му със зрелия Св. Минков. Защото двете основни и художествено най-защитени линии в неговото творчество (сатиричната гротеска и темата за малкия човек) се коренят в разказите му от 20-те години. Още в първите му сборници откриваме фантастиката, свободните преходи между дей ствителност и измислица, при което измислицата често се представя в конкрет но-битов план, интереса към невероятното, алогичното. Още в диаболичните му разкази наред с мистицизма и страха тук-там се прокрадват иронията, пародията и дори сатирата („Талисман" - сб. „Огнената птица").

Жажда по традиция" - така Тончо Жечев е озаглавил една от рецензиите в новия си литературно-критичен сборник, определяйки основната насока в търсенията на своя по-млад колега Светлозар Игов. Струва ми се, че тази характеристика приляга най-добре за собствената му книга „Литература и общество". Жаждата по национална културна традиция е основният патос на книгата. Той обединява разностранните по тематика статии, портрети и рецензии, събрани тук. Програмен характер в този смисъл има първата статия - Народ и интелигенция". За Т. Жечев чувството за традиция е до голяма степен мярка за народностния характер и хуманистичното зву чене на днешната духовна култура. То е белег за зрелостта на общественото съз нание, за зрелостта на интелигенцията. Проследявайки исторически сложилите се модификации на проблема народ - интелигенция, авторът търси съвременните му аспекти „с оглед хуманистичната проблематика на днешната култура". Коренните социално-икономически промени след Девети септември, измененията в социално-класовата структура на обществото и по-специално бързото количествено нарастване на интелигенцията отново поставиха на дневен ред въпроса за интелигента и полуинтелигента, за интелигентското и полуинтелигентското. Този, който принадлежи на интелигенцията - пише Т. Жечев, - може да се оприличи на Магелан. Неговата отправна точка е народът, неговият дух и култура, морал и тежнения, кръв и спомени. Той преброжда моретата и океаните на мъд ростта, на знанията и опита, но винаги се връща, обгърнал необятното, там, откъдето е тръгнал, за да се слее и потъне в протоплазмата на народа. Полуинтелигентът има смелост да започне това околосветско пътешествие, но спира на сре дата; престанал да бъде народ, той не е станал интелигент. Той виси между две бездни, между знание и действие, живот и 132 дух, жалко ръкомаха и вика, за да запълни чувството си за празнота. Странно недовършен, полуизграден, той не виж да нищо достойно за преклонение и уважение, винаги готов за разрушения от неспособност нищо да съгради" (с. 13). Такива проникновени и образни со циално-психологически характеристики не са рядкост за книгата на Жечев. В слу чая обаче интересният социален феномен го занимава не сам по себе си, а във връзка с някои негативни явления в нашия културен и литературен живот. С острия си граждански нюх критикът е Доловил прояви на полуинтелигентско ле комислие, на нихилистично отношение към селското ни минало в съвременната бъл гарска белетристика (при епигоните на Радичков и Ивайло Петров). „Тези яв ления - отбелязва Т. Жечев - се под хранват и от някои литературни критици, които утвърждават единствено фарса и гротеската, на които „коренотърса чеството на Хайтов, В. Попов, Г. Мишев изглежда носталгично и старомодно. Запознат с трънливия път на българското културно развитие, обобщил опита на нашите културтрегери от следосвобожденското ни минало - опит, който знае и безплодието на „европеизиращите" авангардни моди, и родовитостта на нашенското, Тончо Жечев логично стига до извода, че „истински напредничавата, прогресивна култура за разлика просто от авангардизма е в известен смисъл „консервативна", защото народната интелигенция е призвана да пази и съхранява народните културни ценности на тях)- ната основа, а не на голо място" (с. 18. От висотата на тази истина тръгва авторът, за да се върне в края на книгата отново при нея: . . . в историческото си движение културата винаги е приемстве ност" (с. 314). Тази истина е негов ръководен принцип при характеризиране на литературните явления (в диапазона от Ботев и Вазов до наши дни). Тя е проб ният камък при оценката на творческите личности (от Вазов и Боян Пенев до Пантелей Зарев и Светлозар Игов).

След тези десет години, които изминаха от гибелта на Минко Николов, остро чувствуваме неговото отсъствие от нашия литературен живот. Болезнено отеква в съзнанието ни неговият трагичен край. Терзае ни неговата драма. Неговият „случай" с превръща за нас в пареща съвест. И става все по-ясно какво слънчево дарование сме загубили. В пантеона на литературната ни критика по своя талант и по зрелостта на литературното си дело той се нарежда след големите ни критици от миналото. Но той беше твърде скромен и стеснителен, сдържан и непохватен, за да се радва на обаянието и чара на Боян Пенев, да речем. Обаянието на Минко Николов ние оценихме като че ли едва след неговата гибел. И с годините то нараства. Неговата смърт - ранна и нелепа - ни накара да видим очарованието на един възвишен дух. Личността на Минко Николов излъчва нещо по детски чисто и лъчезарно. Чужд на всякаква суета и външен блясък, по своята душевна нагласа и житейско поведение той се родее с творци като Лилиев и Константин Константинов. Минко Николов притежаваше като тях душа благородна и деликатна, сдържана и леко ранима. Като тях той остава докрай мълчалив труженик с чувствителна съвест. „Глава на учен, а усмивка на дете" - така лаконично и точно представи неговия лик Здравко Петров.1 Това на пръв поглед очарователно съчетание таи зародишите на дисхармония и драма: девствено чиста душа, а вкусил от покварата на познанието разум; душевна доброта и доверчивост и неверие на ума; жажда за приласкаване и обич ии невъзможност да се приобщи поради един инте лект, който го поставя високо над средната интелигентност; копнеж по хармония раздирано от неразрешими въпроси съзнание. Неговата привидно естествена, здрава, девствена натура се оказа неспособна да понесе товара на Фаустовските пориви на ума. Защото външната уравновесеност е прикривала терзанията и лутаниците на една хамлетовска душа.

Зад понятието „европеизиране на българската литература“, с което определяме същността на естетиката и на художествената дейност на кръга „Мисъл", се крие изключително богато съдържание. Това понятие е синоним на мащабна по замисъл и многообхватна по своята реализация идейно-естетическа програма, която предвижда, от една страна, идейно-тематично обогатяване на бъл гарската литература, издигане на нейната проблематика до нивото на най-парливите и актуални въпроси на съвременното човечество и, от друга страна, ней ното художествено обновяване, изравняването и с най-високите образци на све товното словесно изкуство. В рамките на тази програма влиза движението за освобождаване на художествената литература от неспецифичните и функции; тя е свързана с новите представи за изкуството, с осъзнаване на неговата същ ност и специфика. В настоящата статия ще разгледаме идейно-тематичната страна на осъщест веното от кръга „Мисъл“ „европеизиране" на българската литература. При това нямаме претенциите да изчерпим всички нови идеи, теми и мотиви, които писателите от въпросния литературен кръжок внасят в нашата литература, а ще обърнем внимание само на основните насоки при „съдържателното“ и обогатяване. Анализирайки отделни творби откъм идейно-образната им страна, по необходимост ще засегнем и някои особености на тяхната поетика, макар това да не е в центъра на нашето внимание. DREOX Нуждата от разширяване на идейно-тематичния обхват на нашата литература бе продиктувана от бързо настъпилите след Освобождението промени в бита и душевността на българската общественост. Стремежът да се внесат в литературата ни големите философски и нравствени проблеми на времето не бе приумица на малцина ентусиасти, а беше породен от следосвобожденската ни действителност. Тези проблеми бяха поставени от самия живот. Те, както казва Пенчо Славейков, извираха „от зиналата паст на нашите дни“. Конфликтът лич ност - общество, отчуждението между тях, страданието и самотата като основно съдържание на човешкото битие, смъртта и животът, творчеството като единствен смисъл на човешкото съществуване, раздвояването между дух и плът, между морална повеля и природен инстинкт, между. „неземния идеал" и обикновено човешкото, стремежът към абсолютното, загадките на човешката душа - тези „свръхземни въпроси" бяха неотделими от съзнанието на голяма част от тогавашната ни интелигенция. Те не бяха привнесени отвън, от чуждата литература и философия. Те бяха може би само подсказани, формулирани от умове като Киркегор, Шопенхауер и Ницше, Толстой и Достоевски, Горки и Л. Анд реев. В същност в по-голямата си част това са вековечните загадки на човешкия живот, които всяко време поставя и решава по свой начин. Новото време ги пречупи през призмата на индивида.

Стремежът на представителите на кръга „Мисъл“ да извисят нашата литература в идейно и художествено отношение винаги е вървял редом със стремежа им да я поставят на народностна основа, да въплътят в нея българския дух, такъв, какъвто живее в народното ни творчество. „Основното домогване" на младите“, както го еформулирал д-р Кръстев, е не само да присадят на родна почва общочовешки хуманитарни идеи (...), но преди всичко да внесат в нашата поезия национално схващане на живота, да използуват за художнически цели мирогледа на българина, както той е отразен в колективния продукт на народната душа - българската народна песен. Кръгът „Мисъл“ се оказва начело на движението за самобитна българска литература, което се разгаря в последните години на миналия и в първите години на новия век. В него участвуват не само писателите от въпросното литературно сдружение, не само техни привърженици и активни сътрудници на сп. „Мисъл" като Тодор Влайков (белетрист с опит в това отношение) и по-младите Кирил Христов, Ана Карима и Трифон Кунев, но и върли противници на линията на „Мисъл" като Антон Страшимиров. Теоретическите постулати на движението за национална по дух литература са рожба главно на кръга, Мисъл. Членовете на литературния кръжок считат за свой патент идеята на въпросното движение и поставят в неговото начало Пенчо Славейковите „Коледари", без да държат сметка, че подобни, и то сполучливи опити, са правени и преди. Обяснението: „Влайков, Вазов, Каравелов, Величков и всички писатели от периода на 80-те години" обработвали народното творчество „с очи на фолклористи". Имената на Ботев и П. Р. Славейков, навярно съзнателно, в случая се премълчават. В своята книга „Христо Ботйов, П. П. Славейков, Петко Тодоров, Пейо К. Яворов" д-р Кръстев обяснява необикновената сила и националното значение на Ботевата поезия с това, че „Ботйов, с интуицията на гениален поетясновидец, е доловил вечните купнежи на българската душа - онова, което е живяло от векове в нейните гльбини и чийто невнятен ромон е чут в недомълвената мелодия на народната песен. "3 Но когато става дума за обновлението на българската литература, настъпило на предела между двата века чрез връщане към фолклора, въпросът за традицията в това отношение остава на заден план.

В разнообразното и обемно творчество на Емануил Попдимитров с безспорни художествени постижения и откривателство се налагат два стихотворни жанра: пейза жът и интимният портрет. Когато се опитваме да измерим ръста на поета в родната литература, да определим приноса му в системата на естетическите ценности, намираме опора най-вече в дарбата му на пейзажист и портретист. В тази дарба е заключено и обаянието на Емануил-Попдимитровата лирика за съвременния читател. В стихотворните пейзажи и в женските портрети на Попдимитров, както и в цялото му творчество, съществува особен род смешение между родно и чуждо. Съчетаването на българско и чуждоземно е белег на цялото поколение, към което принадлежи поетът от Босилеградско; то е отличителна черта на българския символизъм, с който ПопДимитров е свързан в началото на творческия си път. При автора на „Плачещи върби" и при редица от събратята му по перо раздвоението между национално и „юнифицирано" изкуство често се превръща в недостатък. Но в най-хубавите лирически творби на Ем. Попдимитров, към които се отнасят повечето от пейзажните му стихотворения и ци кълът „Женски портрети", екзотичното не прави впечатление на принадено, на изку ствено присадено: ароматът от далечни времена и пространства така е проникнал в чув ствителността на българския поет, че се е получила органична художествена сплав. Раздвоението между родно и чуждо у Ем. Попдимитров се чувствува както в идей но-тематичния, така и в образния план на неговата поезия. Авторът на едно от найкосмополитичните по замисъл и символистични по настроение стихотворения в бъл гарската литература - „Еделанд" - същевременно изпява химни на родната земя, търси връзка с чернозема и с масата -народ.

„Страници за Димитър Подвързачов" - зад това пределно скромно подзаглавие се крие сериозно и вдъхновено написано монографично изследване за поета, сатирика и преводача, за духовния наставник на едно литературно поколение. За Бащата на онази творческа генерация, която идва като смяна на четиримата от „Мисъл", и има определяща роля в българската литература в продължение на близо 20 години (от средата на първото до средата на третото десетилетие на нашия век), досега знаехме изключително от спомените на признателните му съвременници и съратници. За литературната критика и за литературната история Димитър Подвързачов бе обречен 168 писател от забравата, да се пребори с предубежде нията, напластени около неговото литературно наследство, да „разплете възлите на неговата жи тейска и литературна биография", да намери точното му място в развоя на българската литература да отсее непреходното в неговото творчество, да очертае ролята му в българската култура и най-после да сглоби" единния и неразчленим образ на човека и твореца Под вързачов - с тези трудни задачи се е нагърбил младият литературовед Вихрен Чернокожев. И веднага държа да отбележа -неговият дългогодишен труд е увенчан с успех. Димитър Подвързачов найсетне е намерил" своя критик. Запълнено е едно от „белите полета" в историята на следосвобожден ската ни литература. Широката читателска аудитория вече има в ръцете си вещо и живо написана книга за безпощадния мечтател", за поета сатирик. В случая далеч не е само дума за едно пионерско начинание. И ако В. Чернокожев заслужава поздравления, те съвсем не са мотивирани от обичайното в подобни ситуации снизхождение към първооткривателството. Към написването на тази книга Чернокожев е пристъпил след дълга, изклю чително добросъвестна предварителна работа по издирване на нови източници; проучил е архива на Подвързачов, където е попаднал на редица непубли кувани творби, анкетирал е негови близки и съратници. След това шрих след щрих, мазка след мазка той внимателно и постепенно изгражда пред нас сложния и противоречив образ на човека и твореца Подвързачов. Чернокожев не се интересува от пикантните подробности, от сензационните разголвания на творческата личност, с каквито подобен род книги често изобилствуват. В своите „страници" авторът навсякъде е запазил почтителна дистанция спрямо своя герой". Но това съвсем не е дистанцията на студения аналитик (друга крайност при литературнокритическите очерци и моногра фии). Дистанцията на Чернокожев е дистанция на влюбен, който се бои да не би прекалената интимност да развенчае ореола около предмета на неговите чувства. Книгата на В. Чернокожев за Подвързачов е написана с нескрита любов - и в това е едно от най-големите и достойнства. Но като се е предпазил от нелепата дегероиза ция, авторът същевременно е избегнал и излиш ното героизиране, прекаленото пристрастяване към обекта на изследването. В резултат пред нас е темпераментно написан, но добре балансиран текст с трезва преценка за действителната стойност на литературните явления

Svetoslav Minkov's fiction sublimates world-view, aesthetic and generic tendencies characteristic of the late nineteenth and early twentieth centuries European art. The current paper is an attempt at examining the "im-probable" in Minkov as an aesthetic category connected with the aspiration advertised by the Bulgarian postwar Modernism for maximum independence of the art from visibility. In practice, Minkov not only categorically denies mimesis and confirms fictionality, but in the text itself he parodically decomposes the approved practices of creating fictional illusion. In the 1920s, in synchronization with the grotesque-diabolical tendency in the German-language literature, Svetoslav Minkov and Chavdar Mutafov establish the modernistic grotesque in Bulgaria. Situating Minkov's short stories in the context of modern Bulgarian and European literature the current paper outlines some basic philosophical, aesthetical and poetological parallels, mainly with representatives of the grotesque science fiction - Meyrink, Evers, Čapek, etc.

The text is focused on some characteristics of Nikolay Liliev's critical-essayistic prose - its dialogue with the author's fiction and the projection of the self in it, as well as its dialogue with the French stylistic tradition. Emphasized is Liliev's role as an enlightener and spiritual mediator, as a successor and proficient interpretator of West-European Modernism. Despite their receptive-interpretative character and the collage citation of foreign authors, a number of early articles, portraits, and essays of Liliev on modern West-European writers function as manifestoes of Bulgarian Modernism. The paper also examines the critical-essayistic texts of Liliev on Bulgarian writers and underlines the author's heuristic spirit and his portraitist skills. Taken into consideration are Liliev's late academical studies on Russian and West-European classics in regard to the literary and theatrical reception of those authors in Bulgaria.

The magazine Hyperion was the largest-scale and longest-lasting mouthpiece for Bulgarian modernism after World War One. The publication presented a moderate brand of late Bulgarian modernism, which excluded the avant garde’s explosive works. Symbolism, post-symbolist realism with a tendency towards the primitive, neo-romanticism, vitalism - these were the basic currents that intersected in Hyperion, while occasional avant garde appearances were not lacking. On the magazine’s pages, symbolism and post-symbolism, modernism and contra-modernism cohabitated both through parallel lines, as well as through complex interweavings in individual authors and words. The presence of Emanuil Popdimitrov was emblematic in this sense. In Hyperion, Popdimitrov published poetry, prose and theoretical articles on philosophical-aesthetic themes. His contribution in all three genres was representative not only of the magazine’s image, but also of the tendencies within Bulgarian literature and Bulgarian intellectual life in the 1920s. Popdimitrov ranks among Hyperion’s ideologues and was a part the intellectual circle that formed around the magazine. His articles in Hyperion, in which he makes an attempt to give his own reading to Henri Bergson’s intuitivism and vitalism, opened new horizons in Bulgarian humanistic thought after World War One and exercised substantial influence on the search for new artistic approaches in the literary and visual arts in Bulgaria. Popdimitrov’s poetic contributions to Hyperion represent a transition from symbolist to post-symbolist poetics. The excerpt of his literary prose published in the magazine is demonstrative of the interweaving of genres and the poetological tendencies in Bulgarian prose in the corresponding period. The critical reception of his work in the pages of Hyperion, where he was perceived dually, both as "our own" and as "foreign," is examined as a characteristic outline of Popdimitrov’s image. Popdimitrov’s publications in Hyperion are characteristic of the development of the author himself, as well as of Bulgarian literature and culture between the two world wars. They personify the impulse towards a new type of humanism and the elevation of the personality towards an "ethical individualism," which entered into synchronicity with European and global philosophical-religious and aesthetic attitudes in the period between the two world wars.