Страшимиров

В архивния фонд на Найчо Цанов (1857-1923) се съхраняват 11 писма, а в ръ кописния отдел на Народната библиотека „В. Коларов", София - 3 писма на А. Страшимиров, изпращани от 1900 до 1903 г. от София до Н. Цанов във Видин. Писмата обхващат период на интензивно икономическо развитие и политически борби у нас. Настрана от тях не еостанал и Страшимиров, който се е свързал по това време с демократите от групата на Н. Цанов. В 1902 г., заедно с Н. Цанов, Т. Г. Влайков и други той бил избран за първи път за народен представител в XI обикновено народно събрание. Обнародването на писмата ще допринесе за изясняване някои моменти из живота и дейността на Страшимиров, идеологическите му зигзаги и стремеж да заеме активно, правилно и честно отношение към съвременните му социални и културни проблеми. Редом с това, съдържащите се в писмата сведения допълват и изясняват картината на обществения живот, на взаимоотношенията на политическите партии и групировки от епохата, засягат интересни въпроси от македонското революционно движение, от ре ролюционните борби на руския пролетариат и прегресивна интелигенция, рисуват неизвестни страни от дейността на Г. Делчев, П. К. Яворов, К. Христов, Ц. Церковски и Други.

Известно е, че Страшимиров е пътувал непрекъснато из България и е опознал всички краища на страната. Още от детските си и юношески години той скита из Североизточна България. По-късно като неуморим сказчик и политически оратор или като обикновен наблюдател и изследовател на народния бит и на природата той не оставя нито едно кътче от родината, където да не е стъпил неговият крак. При тези пътувания писателят винаги е сред народа, изучава неговия живот, вниква дълбоко в неговата съдба, черпи материал и за художествените си творби. А в повечето случаи той документира" в най-непосредствени пътни записки разнообразните си впечатления. Страшимиров описва извънредно живо и белетристично плътно онова, косто неговото око е забелязало в природата или в обществения живот. Споделя най-непо средствено и искрено, а често и доста смело своите размисли по най-актуалните политически и литературни проблеми. С гражданско-патриотичния патос и жар на пътните си бележки Страшимиров се явява най-близък продължител на делото на такива крупни представители на пътеписа у нас, каквито са Иван Вазов и Алеко Константинов. Пъ теписите на Страшимиров са твърде интересни и ценни страници в неговото много образно литературно дело, които обаче поради това, че не са преиздавани и до днес остават почти неизвестни за широкия кръг читатели.

Първите впечатления от един писател могат да се окажат измамни, но те са физиономични. Представата за един художник, която получаваме след първото запознанство с него, епонякога тъй силна, че натранчиво ни преследва за цял живот. Защото първата среща носи чертите на първооткривателството. Чрез нея идваме в съприкосновение с един свят неочакван, първичен и непознат. Антон Страшимиров влезе в нашата литература през 90-те години на миналия век по начин, който се помни. Той се саморазкри без предисловия, без подготвителен период": направо, шумно и дръзко. На скромната трапеза на тогавашната наша литература той се настани без покана. Сякаш бе роден със самочувствието на човек, който пред всички други има правото да заяви за себе си: „Много са званите, малко призваните. Аз съм от малцината призвани. "

Публикуваните тук двадесет писма на Антон Страшимиров са писани до Кирил Христов (1—13) и Стефан Г. Гидиков (14-20). Обхващат периода 1897-1923 г. Все още редица моменти от живота и творчеството на Антон Страшимиров оста ват неизяснени. Документалното наследство на писателя и досега не е изцяло съ брано и проучено. Кореспонденцията му с редица наши видни писатели, поети и обществени дейци все още се намира разпръсната по различни институти и частни лица. Само една минимална част от нея е публикувана.1 През 1897 г. писателят се завръща от странство с натрупан материал и има голямо желание да издава литературно списание. Той е принуден да се обръща към различни списания и да иска редактирането на литературните им отдели. Въпреки нежеланието си, той става учител във Видин (п. 14-15). Оттук започват връзките му с Кирил Хри стов. След няколкогодишно прекъсване, през 1906 г. Страшимиров отново започва издаването на сп. „Наш живот“. В писмата си от това време до Кирил Христов, който се намира в Германия, той разкрива редица моменти по редактирането на списанието, по борбата му със сп. „Мисъл" на д-р Кръстев и литературния кръг около него (п. 4-13).

Отдавна вече атентатите са свързани с миналото. Те са само спомен, който се пробужда с далечно, но тревожно ехо, при някой нов изстрел, даден из засада отдалече със снайперов мерник. Но друго е било времето в края на XIX и началото на ХХ век. То се разтърсва от динамитни взривове. Индивидуалният терор прониква не само в средите на нихилисти и анархисти, но и сред революционните организации за национално освобождение. Страшният хор на взривовете раздира атмосферата на Европа, смущава храносмилането на спокойния буржоа, нарушава насладата му от Щраусовите мелодии. Епицентърът на тези малки вулканични изригвания се крие някъде в Петроград и Москва, където императори, велики князе и министри от време на време политат във въздуха, а страхът гризе сърцата на техни те заместници. И въпреки че върху жаравата на взривовете като нестинарка танцува сянката на вечния Азев, въпреки че температурата им никога не успява да запали революционен пожар, те създават специфичен Декор на епохата.

Антон Страшимиров се запознава с Вера Балабанова, по мъж - Божкова, през 1932 година. През последните пет години от живота си Страшимиров поддържа редовен творчески контакт с Балабанова, която проявява жив интерес към литературата и живо писта. Когато е била в София, се е срещала редовно лично с писателя, а когато езаминавала за по-дълго време в Кърджали или Хасково са поддържали писмена връзка. По-рано Вера Балабанова е живяла дълги години в Германия и след завръщането си се отдава на литературен живот. Сътрудничи в „Литературен час", "Литературен глас с разкази и статии. Издава романа „Ник", 1937 и повестта „Анчето пише...", 1959, награ дена от Министерството на народната просвета и Централния комитет на Комсомола. Домът на Балабанова в миналото бил често посещаван от видните български писатели Стефан Л. Костов, Антон Страшимиров, Г. П. Стаматов, Теодор Траянов, Иван Радославов и други... Балабанова притежава интересната кореспонденция между Иван Радо славов и Теодор Траянов и съхранява личната си кореспонденция с Георги Стаматов, Теодор Траянов, Иван Радославов и други.

Пак съм на улица Кресна № 14. Вера Балабанова До мене на канапето седи Стефка Страшимирова. Разговаряме. От време на време Страшимиров се обажда, подхвърля някоя закачка: - Бих казал повече, но домашният цербер... подмята той. Жена му живо се обръща към мен. - Не му вярвайте. Говори тъй, понеже веднъж хвърлих букета на една студентка, която постоянно го търсеше, и и казах да не ни безпокои повече. Смутена, погледнах цветята, които бях донесла на Страшимиров. Госпожата разбра и се засмя: - Вие може да носите цветя, колкото искате. Това е друго. Заприказвахме се с нея. Страшимиров ни остави да се сближим. После неусетно той овладя разговора. Извърнахме се към него. Знаем: сега писателят ще каже своята дума. - Какво четете? Назовах няколко книги. - Защо все чужди автори? - Те пишат по-добре от нашите. - А Вазов? - Върнах се от странство с глава, натъпкана от произведенията на западните класици. Четох „Под игото", а след това „Казаларската царица“ и не можех повече. - Какви други български автори сте чели? Споменах две-три български имена без възторг. - А от мене? Какво сте чели от мене? - Рамадан бегови сараи, Сура Бир, те са хубави, после... разкази... - И мене ли не може да четете?

Вътрешният монолог има сравнително богата и продължителна история. Дълго време преди да се наложи в съвременната литература „поток на съзна нието" (в която му е отредено централно място), големите художници на XIX в. западноевропейската и руската литература го използуват като стилистичен вариант на прекия авторов разказ при психологическата (пряка или косвена) характеристика на литературния герой. Разбира се, неговият първообраз откриваме още в античната литература, но истинският му живот е непосредствено свързан с психологическия роман от края на XIX и началото на ХХ в. Есте тическият кризис в западноевропейското литературознание през този период се изразява в преодоляване на досегашните школи, в търсене на нови ръководни принципи. Към края на века „традиционният“ реализъм е пред прага на своето транс формиране. Естетическата програма на Оскар Уайлд освобождава човека от действието на външните материални сили - издига се в култ субективният вкус на индивида. Явява се естествен стремеж за проникване в мъглявата, „мистична" човешка душа (според естетиката на Морис Метерлинк). От една страна, пълно отричане на корелацията човек - общество; от друга - задъл бочен анализ на човешката душевност в съчетание с безпощадна критика на съвременната цивилизация. Най-добрите представители на реализма проявяват особено внимание към вътрешния живот на индивида и народа. Този стремеж да се предаде диалектиката на душата“, да се надникне в най-интимното, да се проследят особено малко забележимите и често без ярък външен израз етапи от човешкия психологически процес е характерен за новия реализъм и тук трябва да се търси неговата особеност и оригиналност. Разширяват се рамките на психологическия роман, което се проявява още при Стендал. В „Червено и черно“ и особено в „Пармският манастир" посредством вътрешния монолог на героите се изразяват душевните им преживявания. Все пак обаче главното внимание на писателя насочено обяснение към интригата, действието, а „бурята“ в душата им е предпоставка и на техните действия. e Съвсем други са творческите особености в романите на Пруст и Джойс. Психологичната обхватност на подтекста, асоциативната преплетеност на въ трешната реч характеризират една романна архитектура, която съществено се отличава от традиционната. Според естетиката на Марсел Пруст романът в 1 Терминът е на R.-M. Albérès, Métamorphoses du roman, Paris, 1966, р. 15. 98 началото на ХХ в. не може да бъде вече разказ, нито анализ на социални и нравствени ценности и проблеми. В романа“ му се намират в безпорядък обективно и субективно, липсва интригата за сметка на пресъздадените усещания, впечатле ния, вътрешни импулси, организирани въз основа на асоциативната връзка. Писателят не следи развитието на героя в един обективно определен свят, а препредава чрез мисълта на героя неговото деформиране. B Du côté de chez Swann" героят е в полусънно състояние и мислите му разрушават реалното протичане и на романното време, което не е определено, а по-скоро постоянно връщане в лабиринтите на паметта и мисълта. Действието вече не се изразява посредством права линия. Преживяванията и действията на героите не се развиват, както в традиционния психологически роман в определена обстановка. Те са по-скоро сложно преплетена мрежа от множество линии, зигзагообразни и често пресичащи се. Явлението" Пруст обаче не представлява преобладаваща линия във френската литература. От 1925 до 1945 г. френската читателска публика познава друга ориентация: Мориак, Малро, Бернано, Сент- Егзюпери и др. Този факт има още по-голямо значение днес, когато съвременното западно литературознание поставя знак на равенство между психологическия“ и „модернистическия" роман. Пруст и Джойс се обявяват за велики първооткриватели на сложния душевен строй на човешкото „аз". В същност този процес има своя велик предшественик - Толстой. „Много живо съм си представял вътрешния живот на всеки човек. Как да се опише, какво значи всяко отделно „аз“? А оказва се, че може. След това съм си мислил, че в това собствено се състои целият интерес, цялото значение на изкуството..."2 Изкуството според Толстой е микроскоп, „който навежда художника към тайните на своята душа и показва тези общи за всички хора тайни". При Толстой обаче психологизмът е неразделна част от неговия реализъм, психическият процес в човешкото „аз" ечаст от съществува щия реален свят, от протичащите извън човека събития. Джойс се сочи единодушно от западното литературознание като създател на литературната школа поток на съзнанието". Действително в творчеството му за пръв път обективният авторов разказ отстъпва такова широко място на вътрешния монолог на героя. Той публикува „Dubliners“ („, Дъблинци") в 1914 г. Неговият „Ulysse" излиза на английски в Париж в 1922 г., а е преведен на френски език едва в 1929 г.4 Обаче влиянието му във Франция не е голямо, защото по същото време тук преобла дава естетизмът на Кокто и Жироду и психологическият и драматичен роман на Мориак, Грин, Малро и др. Джойс не представя“ вече своя герой, както са го правили старите романисти (Стендал, Балзак, Толстой, Дикенс). Той дава директно думата на героя си, който пресъздава мислите си. Авторът мълчи, персонажът говори, без да бъде описан от него, без да се обясняват постъпките му. При това вътрешният монолог е външен израз не толкова на мисли, колкото на впечатления и в повечето случаи на неясни и неорганизирани душевни реакции и импулси. По такъв начин авторът търси непознатите страни на човешката психика.

Често пъти неща, останали загадка за аналитичния ум на учения, се явя ват откровение за художника. С голямата си наблюдателност и впечатлителност, с повишената си чувствителност, с интуитивното си мислене писателят не само надминава понякога учения в разкриване тайните на битието, но се домогва и до неуловимото, осветявайки тайните на човешката душа. Опи тите на А. Страшимиров да проникне в бездните на човешката душа, в сферата на ирационалното, да разкрие подобно на големите писатели-психолози като Толстой и Достоевски загадките на психическото раздвоение не дадоха богати плодове, но в замяна на това неговите проникновения относно националната ни характерология могат да се мерят може би само с тия на Иван Хаджийски. Жизненият път на Страшимиров - зигзаг от бурни, разнопосочни, бързо сменящи се увлечения, от контрастни политически убеждения, от разминаващи се идейни и художествени търсения - разкрива един човек неуравновесен, с буен темперамент, фантаст и ентусиаст, когото не можем да си представим с една постоянна страст. Но ето че у него интересът към народния бит и ха рактер се оказва траен, неизменен. От юношеските трескави пътешествия на длъж и шир - из Мизия и Черноморието, из Странджа, Родопите и Пирин - до реалистичните му художествени творби и народоведски изследвания - всичко е подчинено на този жив интерес към бита и душевността на народа. Повишеният интерес на Страшимиров към националната психология началото на ХХ в. слага характерен отпечатък и върху неговата драматургия Националната физиономичност е отразена най-ярко и сполучливо в драмите B „Вампир" (1901) и „Свекърва" (1906). Драмата „Вампир“ е оценявана от мнозина литературоведи и театроведи като най-хубава в нашата драматургия. И действително тя има високи достойн ства: остри конфликти между противоречиви и силни характери, шеметна бързина и единство на действието, ярки, наситени с пределен драматизъм сцени, класически стройна и проста композиция. Това е драма на характери - цялостни и непоколебими натури, носещи заедно със своята праволинейност и своята „трагична вина". Но едно от най-големите и достойнства е, че„Вампир е народна драма, в която са отразени изконните черти на българския характер. Етнически героите са съзнателно подбрани. Неслучайно Малама е колибарка чалните (балканджийка). Според Страшимиров планинците най-добре запазват

Мисълта за народа, за неговия живот, за отношението на писателя и изобщо на инте лигента към него е вълнувала мнозина от нашите най-добри писатели. Особено остро тая проблема е стояла пред Антон Страшимиров. Още в началото на неговата литературна дейност - през 90-те години - тя го вълнува. А и после - през каквито и неравни пътища да минава неговото творчество - мисълта за народа не го напуска. Дори и когато се проя вява като индивидуалист, когато в същност е далеч от истинските идеали на народа, Страшимиров живее с убеждението, има самочувствието, че върши всичко от името на народа и за негово добро. „Аз и моя народ" - с тоя свой любим израз би могъл да назове той своето творчество. И за голяма част от неговото художествено дело това би звучало в своя най-хубав смисъл. С мисълта за народа Страшимиров се обръща и към историче ските събития от близкото и далечно минало. Такива събития се засягат и в неговото ка И питално съчинение - тритомния роман „Роби“, от който авторът успява да завърши издаде първите два тома в 1929 и 1930. Последният - третият - том остава недовършен. Това е едно от най-хубавите произведения на Страшимиров. Макар по същество „Роби" да си остава роман за идейния живот на интелигента - в него има много исторически елементи и моменти. Като оставим настрана предположението, че в третата част може би щяхме да четем за Илинденското въстание (1903) - в издадените две части се разказва за редица исторически епизоди и събития, между които най-изпъкващи, станали преди въстанието, са пленяването през 1902 г. на американската мисионерка мис Стон, наречена в романа мис Агнес, и солунските атентати на така наречените „гемиджии" революционери, които извършват атентати в предприятия, в които били вложени европейски капитали, - за да обърнат внимание на европейската общественост върху тежкото робско положение в Македония. - В романа се назовават с истинските си имена Яне Сандански, Гоце Делчев, Гьорче Петров, Даме Груев, Сава Михайлов, Гарванов, Орце, Кирков, Мечев и мн. др. Едни от тях, като Яне Сандански, Сава Михайлов, Орце, Кирков, Чернопеев, или по прякор Черния и др., са действуващи лица, други се явяват само в отделни епизоди в романа, за трети се поменава от други лица. В главния герой Асен Дъмбев се познава лесно изве стният революционер в Македония Кръстю Асенов, за когото в 1906 Страшимиров написа специална книга - някои от фактите в която са преразказани в романа. Трябва да отбележим, че историческите събития, дейността на историческите лич ности, както и събитията и дейците от съвременността са били винаги за Страшимиров не само обект на художествено изображение, но и повод за размисли върху редица про блеми от развитието на обществения живот. Или по-точно, художественото изображение у Страшимиров е решаване на проблемите, които общественото развитие поставя.

На 29 години Страшимиров оставил спомена за непокорния, даскал Тончо по всички краища на България, строшава бастуна си в главата на казанлъшкия кмет и след телеграфическото му уволнение от всички училища на царството се прощава еднаж за винаги със службашеството" и се прибира в София. И тук в защита на любимата си позиция на независим писател той остава с едно единствено оръдие - своя писателски труд. Донесъл е готова драма „Сватбата в Болярово", написана за една седмица, и преработва за три месеца „Вампир", работи над романа „Есенни дни", но художественото творчество не е в състояние да удовлетвори огромната жажда на Страшимиров за практическо, ежедневно, непосредствено участие в текущите борби на духовния, политическия и социалния фронт. Трябва му трибуна и той я създава заедно с Кирил Христов и Стоян Михайловски. През ноември 1901 г. излиза първа книжка на „Месечно списание за литература и критика" със заглавие „Наш живот“. Редактори са Антон Страшимиров и Кирил Христов, а директор - Стоян Михайловски. Списанието излиза до октомври 1902 г. в дванадесет книжки. През първата годишнина на списанието сътрудничат Кирил Христов, Трифон Кунев, Иван Арнаудов, Пейо Яворов, Димитър Страшимиров, Петко Тодоров, Цанко Церковски, Георги Стаматов, Стефан Руневски и др. Втората си годишнина „Наш живот“ започва след тригодишно прекъсване през септември 1906 г. През това време Страшимиров след поредица конфликти с монарха и „мундира" (в края на 1905 г.) заминава за известно време за Швейцария. Несъмнено и това пътуване е изиграло известна роля във вече новата идейно-естетическа позиция, която „Наш живот“ защищава. Нов литературният кръг на списанието. Но Страшимиров не издържа дълго време на съвместна работа. Във втората годишнина „Наш живот" е вече негово списание. „Списание за литература, критика и театър“, както гласи новото му подзаглавие, излиза до юни 1907 г. - всичко десет книжки. Сътрудничат Димо Кьорчев, Теодор Траянов, Трифон Кунев, Илия Иванов-Черен, e Сирак Скитник, Иван Донев и др. След нова тригодишна пауза Страшимиров, подпомогнат от брат си Димитър Страшимиров, заедно с Георги Стаматов и Стефан Руневски редактира и издава списание „Наблюдател". През двете годишнини на списанието излизат по десет книжки с подзаглавие „Месечно общест вено-литературно списание". За сътрудници са привлечени и група млади поети и писатели, между които Христо Ясенов, Йордан Йовков, Георги Райчев и др. И отново познатата история редакторския колектив. Стаматов, Руневски и Д. Страшимиров се оттеглят още след петата книжка на год. І и списанието остава пак орган на кръга от втората годишнина на „Наш живот" начело с Антон Страшимиров.

Антон Страшимиров пътува всички периоди от живота си. Воден от неспокоен дух и любознателна жажда, той твърде рано е принуден да търси пре питание в Добруджа и Русе. Още в ранни години - спомня си писателят, хлапак 15-годишен, бях предприел с другар голямо пътуване из България: 20 денонощия! Маршрут: Варна-Бургас -Айтос... Габрово... Шумен... Варна. " След всеки пореден скандал с местните власти младият даскал Тончо - не удобен, буен и непокорен, се установява в друго село, за да го напусне след дълго. За четири години променя шест села из Бургаско и Варненско, за кратко се установява във Видин и Казанлък. Доброволецът Големан върви по пътищата на Балканската война, а през Първата световна кореспондентът на Главната квартира Страшимиров обикаля Беломорието. И до последните си години зрелият творец „странствува" из България, за да изнася сказки", да просвещава, да обяснява, да насочва... Всички тези разнородни и като характер, и като цел пътувания (нека прибавим към тях и двукратното пре биваване в Швейцария - на учение и в изгнание) имат нещо, което ги обе динява. Те съчетават вродено неспокойствие, постоянна жажда за промяна ненавист към застоя със свободолюбие и волност (пътуването създава илюзия за свобода); остра нужда за насъщния с ненаситна любознателност, с траен интерес към народа като генезис, история, бит, бъдеще и с желание да се служи на този народ - безрезервно и всеотдайно - докрай да се изпълни граждански и патриотичен дълг. След като познаваме тези моменти от биографията на Страшимиров, би могъл даже да ни учуди фактът, че в неговото идейно и жанрово разнообразно и голямо по обем творчество пътеписът все пак заема сравнително скромно място. Нещо повече. За мнозина пътеписните му творби се губят сред многобройни страници белетристика, драми, народопсихологически съчинения, публицистика. Освен това приживе Страшимиров не издава пътеписите си, писани до войните, в отделна книга, въпреки че един от първите му пътеписни откъси „Анхиало" е придружен с бележката, че е откъслек от готова за печат книга „Български черноморски бряг"