века

Когато рецензентите искат да направят голям комплимент на една критическа или литературоведческа книга, казват, че тя се чете с удоволствие" или се чете като роман". Не вярвам това да еот основните качества, за които претендира авторът на такава книга. Тук рецензентите просто правят една логическа грешка - разменят местата на нашия интерес към дадена проблематика с лекото удоволствие, което можем да получим от някое увлекателно четиво, превеждат на един по-стар език едно ново понятие. Затова няма да кажа, че книгата на Георги Константинов „Едно необикновено приятелство" (вече чух такова мне ние) се чете леко, като белетристично произведение". Тя просто се чете като интересна Документалистика и в никакъв случай не бих заменил нейната съдържателност именно като документалистика с най-ловката беле тристична постройка. Впрочем Георги Константинов е проявил и известна белетристич на ловкост - той е подредил така доку ментите, с които разполага, че може да се проследи последователността на събитията и фактите, техните логически и сюжетни" връзки. Но не това есъщественото. За нас е важно, че можем да почувствуваме неповторимия дъх на автентичното, на личното свидетелство в историята. Вкусът към доку менталното, точното, фактологичното въз произвеждане на историческите събития все повече се налага напоследък у нас. Ние като че ли вече предпочитаме едно писмо, един спомен на жив участник в събития пред всяко романтично въображение. Белетри стиката като че започва да губи в едно състе зание с историята; историята все повече се налага и властвува в нашето съзнание, тя ни изглежда по-необикновена и по-фантастична от най-големите полети на фантазията, тя сякаш има абмицията да измести и изкуството, и философията, и „митологията". Не сте ли забелязали, че напоследък мемоарът е най-търсеното, най-предпочитаното четиво? Разбира се, в световноисторическия процес, и по-специално в нашето развитие от 9. IX. насам, ще намерим много обяснения за тая Демитологизация", за тоя стремеж към разбулване, дегероизиране", историзиране" на историята, за това желание да се види как тя енаправена", но тия разсъждения биха ни отвлекли далеч.

Напоследък съветските литературоведимедиевисти и особено ленинградският колектив в Пушкинския дом при АН на СССР, възглавяван от акад. Д. С. Лихачов, развиват широка изследователска дейност. Публи куван бе колективният труд по история на жанровете в староруската литература, книгата на Д. С. Лихачов „Развитие на руската литература", на Л. А. Дмитриев „Житийните повести на руския Север като литературни паметници през XIII-XVII в. Подготвят се за печат и други книги - на Я. С. Лурье за летописите и на Л. А. Творогов за хронографа. Към талантливите ленинградски учениЛитературоведи принадлежи и А. Мих. Панченко, известен с книгата „Чешко-руските литературни връзки през XVII в. Той под готви и издаде текстове на руските поети през XVII в. „Руската силабическа поезия през XVII—XVIII в." под общата редакция на В. П. Адрианова-Перетц (Л., 1970). На VII конгрес на славистите във Варшава изнесе интересен доклад - Славянските връзки и националните традиции в руската литература на границата между XVII и XVIII в. Всичко това показва, че А. М. Панченко е сериозен славист-медиевист, който не само анализира закономерностите в развитието на литературния процес в средновековната руска литература, но го разкрива и оценява в общославянски план. В новия си труд А. М. Панченко изследва един от сложните периоди от развитието на руската литература - XVII в., век на прелом, на преход от старата, църковна книжнина към литературата на новото време, към новите литературни жанрове. В центъра на неговото изследване е последната тре тина на века, епоха на първото оформено направление в руската литература барокът. Още в увода Панченко засяга един от най-спорните въпроси в староруската ли тература. По стара традиция, пише той, руската литература до „Смутното време се смята за изключително прозаическа. Периодически възобновяваните опити да се обори тази постановка, да се намери в писмеността за бележим слой метрически организирани паметници се подклаждат от изказаното или премълчано убеждение, че отсъствието на развита книжна поезия намалява стойността на националната култура и снижава нейната абсолютна ценност. Тази научно несъстоя телна предпоставка се дължи на естествения за руската наука от ново време европоцентризъм: ако някое свойствено на Западна Европа явление ечуждо за Русия, следва, че е на лице още един признак за прословутата руска изостаналост" (с. 3). Така още в нача лото Панченко застава в защита на националните особености на руската литература, на нейната национална неповтоРимост. Като обяснява развитието на жанровете в староруската литература, Панченко въз приема концепцията на Д. С. Лихачов за сим биозата между писмената литература и фол клора. „Приблизителната схема на словесната култура от периода на възникването и първоначалното разпространение на хри стиянството има следните очертания: писмеността в началото е служила предимно за култови цели или на държавните (кня жески) и делови нужди, а поетичното чувство" на руския народ било задоволявано от фолклора" (с. 3); творци и изпълнители на народната поезия той вижда изключително в смешниците (скоморохи). Струва ни се обаче, че кръгът на стихотворците е бил значително по-широк.

На 29 години Страшимиров оставил спомена за непокорния, даскал Тончо по всички краища на България, строшава бастуна си в главата на казанлъшкия кмет и след телеграфическото му уволнение от всички училища на царството се прощава еднаж за винаги със службашеството" и се прибира в София. И тук в защита на любимата си позиция на независим писател той остава с едно единствено оръдие - своя писателски труд. Донесъл е готова драма „Сватбата в Болярово", написана за една седмица, и преработва за три месеца „Вампир", работи над романа „Есенни дни", но художественото творчество не е в състояние да удовлетвори огромната жажда на Страшимиров за практическо, ежедневно, непосредствено участие в текущите борби на духовния, политическия и социалния фронт. Трябва му трибуна и той я създава заедно с Кирил Христов и Стоян Михайловски. През ноември 1901 г. излиза първа книжка на „Месечно списание за литература и критика" със заглавие „Наш живот“. Редактори са Антон Страшимиров и Кирил Христов, а директор - Стоян Михайловски. Списанието излиза до октомври 1902 г. в дванадесет книжки. През първата годишнина на списанието сътрудничат Кирил Христов, Трифон Кунев, Иван Арнаудов, Пейо Яворов, Димитър Страшимиров, Петко Тодоров, Цанко Церковски, Георги Стаматов, Стефан Руневски и др. Втората си годишнина „Наш живот“ започва след тригодишно прекъсване през септември 1906 г. През това време Страшимиров след поредица конфликти с монарха и „мундира" (в края на 1905 г.) заминава за известно време за Швейцария. Несъмнено и това пътуване е изиграло известна роля във вече новата идейно-естетическа позиция, която „Наш живот“ защищава. Нов литературният кръг на списанието. Но Страшимиров не издържа дълго време на съвместна работа. Във втората годишнина „Наш живот" е вече негово списание. „Списание за литература, критика и театър“, както гласи новото му подзаглавие, излиза до юни 1907 г. - всичко десет книжки. Сътрудничат Димо Кьорчев, Теодор Траянов, Трифон Кунев, Илия Иванов-Черен, e Сирак Скитник, Иван Донев и др. След нова тригодишна пауза Страшимиров, подпомогнат от брат си Димитър Страшимиров, заедно с Георги Стаматов и Стефан Руневски редактира и издава списание „Наблюдател". През двете годишнини на списанието излизат по десет книжки с подзаглавие „Месечно общест вено-литературно списание". За сътрудници са привлечени и група млади поети и писатели, между които Христо Ясенов, Йордан Йовков, Георги Райчев и др. И отново познатата история редакторския колектив. Стаматов, Руневски и Д. Страшимиров се оттеглят още след петата книжка на год. І и списанието остава пак орган на кръга от втората годишнина на „Наш живот" начело с Антон Страшимиров.

През 90-те години на ХХ в. с творчеството на Вазов, А. Константинов К. Величков българският пътепис завоюва широки идейно-тематични и жанрово-стилистични територии. В този период вече можем да говорим за преодоляване на безкрило описваните пътувания „от-до" с тяхната приложнопознавателна насоченост; за отчетливо диференциране на жанра от мемоара, публицистичната статия и историко-географско-етнографския очерк. Ив. Вазов и Ал. Константинов категорично налагат авторовата личност в нейните емоционални и интелектуални измерения като централна ос на пътеписа, която превръща впечатленията от заобикалящата действителност в субективно изживяване. Разширяването на идейно-тематичните граници върви по две линии - от една страна, в пътеписа влизат като обекти Западна Европа, Аме рика, Балканите с разнообразието от проблеми на настоящето и миналото им, от друга - природата все повече се превръща в пълноценен обект на художествено изображение - извор на емоционални преживявания, подтик за размисъл, обобщения, аналогии. Публицистичните и познавателните моменти, кои то поддържат традицията на възрожденския пътепис, като изразяват гражданския патос, обществените стремления и личните преживявания, разширените културни хоризонти на творците все по-органично проникват в пътеписния разказ и наред със сюжетно-фабулните моменти саздават единния повествователен поток на творбата. Тези процеси, затвърдени във високохудожествени произведения, на първо място - „До Чикаго и назад“, „Писма от Рим", Вазовите „пътни бележки", налагат до края на XIX в. пътеписа като пълноценен художествен жанр и слагат солидна основа за развитието му през следващите десетилетия. Пътеписните творби от началото на ХХв. остават в повествователната традиция на 90-те г., що се отнася до такива елементи като ролята на творческото въображение и мястото му в композицията, отношението въображение-достоверност, проявите на авторовата личност. Но имаме основание да говорим за нови моменти в тях още в десетилетието преди войните. Имаме предвид идейно-тематичното обогатяване, което отразява новите обществено-политически настроения, духовната атмосфера, характерните идейни тенденции от началото на века. В това отношение особен интерес представлява пътеписът на Страшимир Кринчев „В страната на палмите" -- резултат от едно негово пътуване до Египет, издаден като № 5-8 на Евтина библиотека през 1910 г.