немската

Недостатъчно и непропорционално е вниманието към явленията в българския духовен живот от началото на века, които са свързани с проникването на немската литература. Недостатъчно - защото е проучено главно възприема нето на класиката, на художествената литература от миналото (Лесинг, Шилер, Гьоте, Хайне). Непропорционално - защото представите за българо-немските литературни отношения през този период се свеждат приблизително до две имена: Пенчо Славейков и Гео Милев, и до два кръга от въпроси - ролята им като посредници на немската литература и нейното въздействие върху тях. Предпочитанието на изследователите към тези творци и въпроси е обяснимо и оправдано. Ho може би поради непропорционалността се създава непълно впечатле ние за процеса на проникване и приемане на немската художествена култура. Губи се общата картина - повторяемостта или променливостта на литературните интереси и потребности, последователността или скокообразността в ре цепционния процес. Нещо повече. Не е потърсено обяснение за две интересни и съществени явления: за изменящото се отношение към художествени ценности от миналото и за едва ли не взривното пренасочване към произведения и направления в съвре менната немска литература. Немската художествена култура има свое традиционно място в общуването на българина с чуждото духовно наследство. Толкова по-наложително е да се проследят изменията, проявяващи се в отношението към нея в началото на новия век. Характерът на тези изменения подсказва, че те са свързани с промени в българския литературно-естетически и културно-исторически хоризонт. Празноти могат да се открият и в конкретния анализ на фактите, някои от които насочват към важни за рецепцията на немската литература у нас проблеми. Един от тях е за взривните „приливи“ и „отливи" в общуването с чуждите творци. Откриваме ги в отношението към Гьоте и Хайне, към Хауптман и Зудерман на границата на века, към експресионистите през 20-те години или към Келерман и Хесе между двете световни войни. Нерядко тази променливост на литературните интереси е свързана с посредника.

През 1933-1934 г. официалният периодичен печат в Германия следи с особен интерес развоя на събитията, свързани с историческия Лайпцигски процес, където Димитров разобли чи престъпната същност на фашизма и същевременно начерта генералната линия на комунис тическите партии в борбата срещу него. За този интерес говорят най-вече информациите и ста тиите, публикувани във фашисткия вестник „Фьолкишер Беобактер" (Völkischer Beobachter). Едно по-внимателно проследяване на тези публикации в техния хронологичен ред налага на вни манието онзи характерен акцент на враждебна тенденциозност, чието присъствие е особено осезателно в активността, с която редакцията на горепосочения вестник отразява събитията от трите етапа: предварителното следствие, самия ход на лайпцитската драма и при приключ ването на процеса. Конкретно: 1. От 4 март до 30 април 1933 г. са поместени множество материали с политически ко ментар, изпъстрен с открито демонстрираната фашистко-терористична предубеденост относно предполагаемата, но недоказана вина на подсъдимите и оттук - еднозначно фаталните прогнози, които визират бъдещата съдба на комунистите, обвинени в подпалването на зданието на парламента, на Райхстага. 2. От 1 август до 30 септември 1933 г. преобладават статии за процеса, които се откроя ват както с категоричния си тон, така и с нескриваната си неприязън, с доминиране на субектив ни оценки и наличие на крайни в своята поляризация псевдохарактеристики на редица лица, призовани като свидетели и множество мними данни по процеса. В това отношение особено показателна е статията на Йоб Цимерман, озаглавена „Димитров - безкрупулният комунисти по 3. От 19 ноември до 12 декември 1933 г. са публикувани редица материали, които визират последните заседания на съда и коментират обвинените комунисти в същия дух на враждеб ност, в разрез с фактите, които вече доказват явния провал на официалните свидетели по дело то. Така например на 6 декември 1933 г. пред съда са представени няколко документа, между които медицинско свидетелство за душевното състояние на един от основните свидетели обвинението - Гроте. Документът от 1918 г. гласи, че „Гроте е психопат и истерик... Прочитат се документи, от които се установява, че свидетелят на обвинението Кемфер... се занимава с кражби и като рецидивист три пъти е бил осъждан на тежка работа".