началото

Проблемата за своеобразието на реализма на ХХ век и неговото съотношение с другите творчески методи привлича зоркото внимание на литературоведите, тъй като тя е органически свързана с актуалните и животрептущи въпроси на нашата съвременност. За разрешаването на тази проблема може да послужи опитът на всяка национална литера тура. Някои обобщения, подкрепящи или допълващи нашите представи за особеностите на световното литературно движение на ХХ век, могат да се направят и върху материал, взет от литературата на България. През 1912 г. А. М. Горки отбеляза характерната особеност в раз витието на българската литература - изключителната интензивност на процесите, ставащи в нея. Все в тази връзка той писа: „След петвеков ния гнет на чуждата народност България се възвърна към живот, ярък с индивидуалност, пълен с творчески сили и бързо зае достойното с място в семейството на културните нации". И действително, в българската литература от края на ХІХ и нача лото на ХХ век възникват и понякога се изявяват с голяма сила такива явления, които, като се вземат под внимание, представляват интерес от принципиален характер - те способствуват с по-голяма широта да се разберат както общите закономерности, така и многообразието на нацио налните форми в световния литературен процес. Характерно е например че литературата на критическия реализъм в България, както и някои други страни на Централна и Югоизточна Европа (за разлика от редица западноевропейски страни) по това време върви не по линията на упадъка, а по линията на подема: през 90-те години на миналото сто летие българският критически реализъм навлиза във фазата на своя раз цвет, утвърждавайки се като най-силното литературно направление Заедно с това, като се развива в условията на изострена класова борба между буржоазията и вече излизащия на историческата арена револю ционен пролетариат, българската литература придобива и други черти до голяма степен сходни на тези процеси, които се извършват въ всички европейски литератури в епохата на империализма.

В големия Кирилометодиевски проблем Основен въпрос е въпросът за началото на славянската писменост. По него са писали Много видни учени-слависти: Добровски, Шафарик, Бодянски, Срезневски, Ягич, Шахматов, Лавров, Ламански, Огиенко, Емил Георгиев и др. И въпреки това той все още еоткрит, по него не е установено единно мнение всред учените. Докато едни учени свързват пряко началото на славянската писменост с великоморавската мисия на Кирил и Методий (862-863 г.), то Други учени придвижват това начало с няколко години по-рано, свързвайки то с 855 г., посочена от Черноризец Храбър. Този специален въпрос - коя година да се вземе като начална за славянската писменост - съществува почти още от възникването на славистиката като наука. Дълго време по него не се пишеше отделно, понеже в повечето случаи учените, когато го докосваха в свои изследвания, заставаха на едната или на другата позиция. След Втората световна война у нас някак си неусетно той стана предмет на няколко по-големи или по-малки изследвания, каквито дадоха Ал. Бурмов, М. Генов, Ем. Георгиев, К. Куев, П. Петров, Б. Ст. Ангелов и др. И тук се очертаха две групи - привърженици на

Наскоро във В. Търново бе открит и предаден в библиотеката на Висшия педагогически институт „Братя Кирил и Методий" в града един ръкописен сборник от 30-те години на ХІХ век. Неговото съдържание - над 20 различни по характер и големина съчинения, поместени на 406 страници, ще бъде оповестено отделно. Между другите творби в сборника са записани и две стихотворения, които поради новобългарския си език и идейно-художе ствените си качества заслужават по-специално внимание. В по-голямата си част сборникът е дело на Михаил Попович, книжовник от Севлиево, който вероятно е автор и на стихотворенията. Първото от тях „О, сине мой" е записано през 1835 г. Това се потвърждава от приписката на автора, оставена на един от следващите листове. Второто стихотворение „Злощастна България" е писано вероятно по-късно. То се намира в края на сборника и поради липса на близки около него приписки трудно може да се установи годината на съ творяването му. Името на книжовника Михаил Попович не е известно на нашата литературна история, защото досега нито един негов книжовен труд не е ставал обществено достояние. Сборникът е пазен като ценна семейна реликва от потомците на книжовника и едва в началото на 1964 г. преподаватели от Висшия педагогически институт във В. Търново влязоха в неговата диря и го откриха. Преди общата подвързия той се е състоял от няколко книги, писани в различно време. За произведенията, включени в книгите, съставящи сборника и за редица други въпроси, свързани с ръкописа, ще се говори подробно другаде. Тук обаче не може да не се изтъкне фактът, че пред нас стои един оформен книжовник от първата половина на XIX век, който се е занимавал системно с книжовен труд. Целият сборник има подчертан новобъл гарски облик. Наред с произведенията с църковно-религиозен характер, в него са вклю чени и творби с недвусмислено изявени патриотично-просветителски тенденции.

Когато рецензентите искат да направят голям комплимент на една критическа или литературоведческа книга, казват, че тя се чете с удоволствие" или се чете като роман". Не вярвам това да еот основните качества, за които претендира авторът на такава книга. Тук рецензентите просто правят една логическа грешка - разменят местата на нашия интерес към дадена проблематика с лекото удоволствие, което можем да получим от някое увлекателно четиво, превеждат на един по-стар език едно ново понятие. Затова няма да кажа, че книгата на Георги Константинов „Едно необикновено приятелство" (вече чух такова мне ние) се чете леко, като белетристично произведение". Тя просто се чете като интересна Документалистика и в никакъв случай не бих заменил нейната съдържателност именно като документалистика с най-ловката беле тристична постройка. Впрочем Георги Константинов е проявил и известна белетристич на ловкост - той е подредил така доку ментите, с които разполага, че може да се проследи последователността на събитията и фактите, техните логически и сюжетни" връзки. Но не това есъщественото. За нас е важно, че можем да почувствуваме неповторимия дъх на автентичното, на личното свидетелство в историята. Вкусът към доку менталното, точното, фактологичното въз произвеждане на историческите събития все повече се налага напоследък у нас. Ние като че ли вече предпочитаме едно писмо, един спомен на жив участник в събития пред всяко романтично въображение. Белетри стиката като че започва да губи в едно състе зание с историята; историята все повече се налага и властвува в нашето съзнание, тя ни изглежда по-необикновена и по-фантастична от най-големите полети на фантазията, тя сякаш има абмицията да измести и изкуството, и философията, и „митологията". Не сте ли забелязали, че напоследък мемоарът е най-търсеното, най-предпочитаното четиво? Разбира се, в световноисторическия процес, и по-специално в нашето развитие от 9. IX. насам, ще намерим много обяснения за тая Демитологизация", за тоя стремеж към разбулване, дегероизиране", историзиране" на историята, за това желание да се види как тя енаправена", но тия разсъждения биха ни отвлекли далеч.

Покрай другите неизяснени въпроси из историята на нашата стара литература е и въпросът за историографските съчинения, които тя е имала. Ето защо похвална е всяка инициатива, каквато напоследък се забелязва, свързана с българската средновековна историография. Имам предвид изследванията на Горан Тодоров „Зараждане и начално развитие на българската историография (681- 1018 г.)“ и „Българската историография през XI-XIV в. 1 и на Константин Мечев „Българската хроника от началото на XV в. (Историческо съдържание, идеен и художествен облик, въпросът за нейното авторство")2. Повод за настоящите бележки ми дава изследването на К. Мечев. Казвам бележки, тъй като не възнамерявам да се спирам подробно по въпроса, засегнат от него; по-скоро искам само да взема отношение по поставения въпрос - Доколко може да се възприеме тезата на автора, според която известният старобългарски (южнославянски) книжовник Исай Серски е написал и анонимната българска хроника от началото на XV в. Искам да взема отношение, понеже нашата наука има да решава още толкова много и важни въпроси, поради което никак не е нуждо да се отклоняват силите на малкото научни работници с публи кации, недостатъчно аргументирани. По-добре е тези сили да бъдат насочени по други въпроси. Отговорът е толкова по-наложителен, като се вземе под вни мание и обстоятелството, че публикацията излиза без редакционна бележка, не е поставена като дискусионна.

Новият период, който настъпи в развоя на българската литература след Октомврийската революция и Първата световна война, бележи едновременно продължение, и крах на традициите. Продължена бе донякъде онази индивидуалистична насока, която се утвърди от началото на века. Същевременно открои се перспективата и за нейния крах, за неизбежното и поражение. Зароди се нова пролетарско-революционна литература, която догонваше по-високата скорост и напрежението на текущите обществено-исторически събития. При обстановка на социално-политически и литературни борби индивидуализмът бе принуден да отстоява себе си. Някога заимствувани или току-що създадени у нас индивидуалистични идеи и настроения дифузираха свободно в творчеството и на реалиста Пенчо Славейков, и на писатели символисти като Теодор Траянов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов и дори в отделни произведения на Елин Пелин и Йордан Йовков. Това бе израз на развоя на художествената индивидуалност в напредналото вече буржоазно общество и на противопоставянето и на обществото, на стремежа и към духовно освобождаване от неговата опека. Индивидуалистът творец не бива в никакъв случай да се отъждествява със собственика буржоа, който бе себично въвлечен в настървената стихийна конкуренция на буржоазния пазар. Той, индивидуалистът, бе по-особено духовно-културно явление. И все пак индивидуализмът независимо от сложния си характер и настроенията, които отразяваше, довеждаше при последна сметка до затварянето на писателя неговия личен свят. Той се измъчва в своята философска изолираност (П. П. Славейков). Той се вижда като героична и трагична личност, заключена зад прозрачните стени на своята самота (Яворов). Художническата личност страда в своето отчуждено противостоене на масата и на обществото. Тя се B сражава сама с обществото и ражда от себе си своята независимост - въпреки външното си подчинение на условията (Дебелянов). Както и да утвърждаваме ценността на създаденото от писатели като Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Теодор Траянов, Димчо Дебелянов, Николай Райнов и т.н., не може да не признаем, че индивидуализмът им ги водеще не само към пси хологическо самовглъбяване и философска размисъл, но и към известно откъсване от конфликтите на обществото, към затварянето им в един обособен свят, за да противостоят така на сили, враждебни на духа и културата. При тези обстоятелства вътрешният драматизъм бе неизбежен, а идеята за изкупване на знайна или незнайна вина - едно самонаказание.

Известно е, че голяма част от произведенията на старобългарските писатели не само се разпространяват широко сред източните славяни и преди всичко в Русия, но се включват органически в новото си обкръжение и заживяват собствен живот. Често те се изменят под влияние на условията и биват подлагани на значителна преработка. В състава на руските сборници от различен тип са достигнали до нас редица произведе ния, свързани с делото на славянските просветители. Значителна част от тях възникват в края на XIV-XV в., когато подемът на народностното съзнание в Русия след Куликовската битка предизвика повишен интерес към историческите въпроси. През средата или третата четвърт на XV в. възниква и един любопитен компилативен цикъл за началото на славянската писменост, в който руският книжовник е включил сведения за съдбата на славянското писмо сред западните и източните славяни. Централно място в ци къла заемат известията за живота и дейността на Константин-Кирил и преди всичко пространните извлечения от неговото житие. Компилацията, която ще наречем условно „За началото на славянската писменост“, е известна в науката, но е изучавана преди всичко като източник на сведения за началото на Кириловото писмо. В такъв аспект тя привлича вниманието на М. Погодин, който издава текста й. О. Бодянски също се интересува само от отделни вести в цикъла, без да търси зависимост между тях. Въпреки че познава три преписа от компилацията, О. Бодянски не я разглежда като самостоятелно цяло. Ив. Франко също публикува част от текста по Креховската палея, но се спира преди всичко върху Азбучната молитва. Целият цикъл не е бил предмет на специално проучване.

На 29 години Страшимиров оставил спомена за непокорния, даскал Тончо по всички краища на България, строшава бастуна си в главата на казанлъшкия кмет и след телеграфическото му уволнение от всички училища на царството се прощава еднаж за винаги със службашеството" и се прибира в София. И тук в защита на любимата си позиция на независим писател той остава с едно единствено оръдие - своя писателски труд. Донесъл е готова драма „Сватбата в Болярово", написана за една седмица, и преработва за три месеца „Вампир", работи над романа „Есенни дни", но художественото творчество не е в състояние да удовлетвори огромната жажда на Страшимиров за практическо, ежедневно, непосредствено участие в текущите борби на духовния, политическия и социалния фронт. Трябва му трибуна и той я създава заедно с Кирил Христов и Стоян Михайловски. През ноември 1901 г. излиза първа книжка на „Месечно списание за литература и критика" със заглавие „Наш живот“. Редактори са Антон Страшимиров и Кирил Христов, а директор - Стоян Михайловски. Списанието излиза до октомври 1902 г. в дванадесет книжки. През първата годишнина на списанието сътрудничат Кирил Христов, Трифон Кунев, Иван Арнаудов, Пейо Яворов, Димитър Страшимиров, Петко Тодоров, Цанко Церковски, Георги Стаматов, Стефан Руневски и др. Втората си годишнина „Наш живот“ започва след тригодишно прекъсване през септември 1906 г. През това време Страшимиров след поредица конфликти с монарха и „мундира" (в края на 1905 г.) заминава за известно време за Швейцария. Несъмнено и това пътуване е изиграло известна роля във вече новата идейно-естетическа позиция, която „Наш живот“ защищава. Нов литературният кръг на списанието. Но Страшимиров не издържа дълго време на съвместна работа. Във втората годишнина „Наш живот" е вече негово списание. „Списание за литература, критика и театър“, както гласи новото му подзаглавие, излиза до юни 1907 г. - всичко десет книжки. Сътрудничат Димо Кьорчев, Теодор Траянов, Трифон Кунев, Илия Иванов-Черен, e Сирак Скитник, Иван Донев и др. След нова тригодишна пауза Страшимиров, подпомогнат от брат си Димитър Страшимиров, заедно с Георги Стаматов и Стефан Руневски редактира и издава списание „Наблюдател". През двете годишнини на списанието излизат по десет книжки с подзаглавие „Месечно общест вено-литературно списание". За сътрудници са привлечени и група млади поети и писатели, между които Христо Ясенов, Йордан Йовков, Георги Райчев и др. И отново познатата история редакторския колектив. Стаматов, Руневски и Д. Страшимиров се оттеглят още след петата книжка на год. І и списанието остава пак орган на кръга от втората годишнина на „Наш живот" начело с Антон Страшимиров.

Известно е, че общодемократическата литература у нас, в това число и поезията, има силни и трайни хуманистични традиции, опиращи се на симпатиите към народа, на критическата насоченост към буржоазното общество, на нравственото кредо и човеколюбието на много поколения нереволюционни писатели. В контакта на литературата с изменящата се действителност, в резултат на влияния и на самостойно вътрешно разгръщане тези традиции се разширяват и обогатя ват - едно развитие, което, както всички обществени и културни процеси, не е праволинейно и равномерно. Ако приемем хуманизма като подвижна система от духовни ценности, можем да кажем, че за известно време от средата на 20-те години нататък, в условията на революционно отстъпление, той се проявява без тази подчертана органическа връзка с историческото и социалното, която винаги е била присъща на големи творци като Вазов, Елин Пелин и др. Появяват се, макар и временно, тенденции човешкото да се отдели, да се откъсне от неговата по-широка основа, да се ограничи само в плана на личния живот. Несъмнено е тук въздействието на една сложна обществена действителност, а така също и на философски и исторически идеи, разпространявани в периода между двете световни войни. Тази относителна и временна ограниченост на хуманистичната линия се изразява и в поднасянето на някои фалшиви, по същество индивидуалистични концепции. Става дума за творби, които представят като условие за усъвършенствуването на личността нейното освобождение“ от колектива, или спорят с револю цията, противопоставяйки и човешкото сърце. Има прояви, макар и не много, на един псевдохуманизъм, при който човечността съзнателно се търси в разрез с традиционния и критерий - борбата за щастието на народа. От друга страна обаче, точно през това време се развиват и разцъфтяват, бихме казали за първи път, някои аспекти на хуманизма, които дотогава не са се изявявали достатъчно в нашата литература и които имат важно значение в понататъшното и развитие. Хуманизмът се демонстрира в порасналия интерес към стичните проблеми, към богатството и своеобразието на вътрешните духовни процеси, в утвърждаването на красотата и пълнотата на човешкия живот. За първи път чрез лириката на Багряна беше ярко утвърдено като етическа и естетическа ценност правото на човека да се бори за своето лично щастие, както и за първи път чрез разказите на Йовков бяха наложени много нови аспекти на етичното и естетичното и нови връзки между тях. Поезията на Ат. Далчев откри пътя на една хуманистична размисъл, съсредоточена върху проблемите на човешкото битие, 3 внесе овладяна, но изострена чувствителност за всичко, което прибавя или отнема от красотата на живота.

Необходимо ли е с дълъг увод из исто- рията на литературното анкетиране да до- казваме всеизвестното - че у нас то има високи и незаменими образци, но няма традиция; че направеното от Ив. Д. Шишманов, М. Арнаудов и Сп. Казанджиев стои като тъжен укор към нас - колко големи писатели отнесоха в гроба своите изповеди! Не говоря за творци, изминали жизнения си път, преди съвременниците да схванат истинската величина на таланта им, като Дебелянов Вапцаров, Пеньо Пенев и др. Но Елин Пелин живя повече от Йовков, ала ня маше своя" Спиридон Казанджиев; пред очите ни си отидоха Димитър Димов, Талев, Фурнаджиев... прекъсвам изброяването, за- щото би могло да ни отчае - пропуснатото в тази област не се наваксва. Припомням общоизвестното, защото в тази светлина можем да оценим значението на новата поредица „Литературни анкети". Нейната цел е да направи онова, което не бе по силите на отделни ентусиасти - да спомена само Атанас Свиленов: да обхване всички видни съвременни писатели, както и да из- дири из архивите анкети с онези, чието слово вече не можем да чуем. (Например предстои да излезе анкета с Теодор Траянов.) В същ- ност едва ли бихме могли сега да схванем истинската стойност на тази поредица - лите- ратурната анкета е особено щастлив“ жанр, чиято ценност расте с времето. Излезлите досега две книги не са достатъчни за една обобщена преценка на поредицата. Затова, преди да се спра на тях, бих искал бегло да засегна два въпроса с принципно значение. Първият от тях е за същността на литературната анкета. В какво е нейната ценност? Не ще и дума, в това, че те са .... .. нищо не заменими източници както на документални свидетелства, а така също и на автентични указания за естетическите им (на творците - б. м.) вкусове, мнения, характе ристики на лица и събития, литературни и граждански позиции", както е казано в предговора на редколегията към първата книга от поре дицата („Емилиян Станев", с. 5) Тоест анкетите са ценни с богатия фактически материал. Но тук се налага едно уточнение какъв фактически материал? Въпросът е много важен както за възприемането на анкетите (а някои реакции на отделни литератори показват, че те не са наясно именно за това), така и с оглед работата на анкетьора. Нямам възможност да се разпростирам, но бих искал да отбележа, че когато става дума за биографични данни, които се съдържат в архивни източници, аз не бих гласувал пълно доверие на анкетата. Човешката памет лъже - не говоря само за грубите грешки и „бели петна", но и за неволните изопачавания, когато под патината на времето човек смесва - малко или много - онова, което ебило, с онова, което би желал да бъде. Затова и анкетата се насочва към индивидуалното възприятие на събитията. Кога писателят е завършил гимназия при мерно, може лесно да се провери, особено за творци от по-ново време. Но с какво е за помнил той ученическите си години, какво са формирали те у него — можем да научим само от писателя. Какви са промените в редакциите на дадено произведение, е лесно да се установи, трябва „само" добросъвестност и труд. Но от какво са продиктувани тези промени (въпреки че се случват и разминавания между намерение и резултат) - това ще ни каже творецът. Тази двойственост" на жанра личи и в друга сфера. Безспорно в анкетата намират дискурсивен израз обществено-политиче ските, естетическите и пр. възгледи на твореца. Но по същество те винаги са победни от въплъщението им в творчеството му (ако става дума за истински творец). Изглежда парадоксално, че в тази толкова суверенна област - та кой може да ни разкрие разбиранията на един човек освен самия той - може да има подобно разграничение. Да, но това е творец, който в произведенията си по правило „знае“ повече, отколкото като личност. Нека си припомним само Лениновата оценка за творчеството на Толстой.

За българската национална култура е от съществено значение познаването на възрожденския театър, пътищата на неговото формиране, своеобразен облик, специфичност и пр. Ускореното развитие на многообразните процеси, очертаващи диалектиката в синтетичното изкуство на театъра, реализира определени закономерности, чиито компоненти, колкото и различни да изглеждат на пръв поглед, очертават една определена националносамобитна насока. Възникнал в резултат на известни социално-политически стремежи, възрожденският театър изпълнява не само просвещенски, но и дълбоко революционни по своята същност функции. Българският театър още в зората на своето възникване служи на едно качествено ново съзнание, получава своя социална определеност и обществено-политически измерения. Той не се затваря в рамките на камерния психологизъм и отвлечената идеализация, а в най-хубавите прояви остава верен на народностния принцип, въплъщавайки в своеобразната театрална специфичност редица характерни осо бености на новобългарския национален подем. Будейки съзнание за националната принадлежност на българина, верен на Паисиевия призив, възпитавайки граж дански чувства и политическа отзивчивост, театърът през епохата на Възраждането преминава през три етапа в своето развитие: школен (училищен), читалищен и дружествен. Началото на Школския възрожденски театър се поставя с театрализирането на годишните тържества в края на учебната година. Първото печатно известие за подобно тържество е поместено в сп. Любословие, 1846, кн. 20, с. 126. В него подробно се описва годишният училищен акт, организиран в Шумен от учителя Стефан Попниколов Изворски на 11 август 1846 г. От спомените на Илия Блъсков еизвестно, че Ст. Попниколов Изворски като учител в Шумен още през 1841 г. въвежда декламация, но тъй като засега липсват документални известия, това съобщение не може да се приеме като научен факт. Театрализираните училищни актове стават център на културния живот B много български селища. Нещо повече, възрожденският печат непрестанно изтъква техния повсеместен характер. Освен учители и ученици в училищните тър жества участвуват представители на българското духовенство, граждански лица и многобройна публика. Те се превръщат във всенароден празник. Денят, предназначен за това събитие, започва с литургия, посветена „нарочно за нашите училища". Пред храма се нареждат учениците, облечени в подходящо за случая празнично облекло. Излизайки от църквата, народът, предвождан от первосве щеника" в первосвещенските си одежди“, както и „другите вси свещеници певците напред", се отправят в тържествено шествие към училището. Своеоб разната сценарна партитура на празника включва театрални компоненти, изгра дени по симултантния принцип - репрезентативно шествие от църквата през площада към залата на акта (училището), някои проскомедийни обреди, слова, 58 C диалог между духовни и граждански лица (митрополитът и учителят), диалог между светски лица - учителя и учениците, фиксиран мизансцен, аксесоар, декоративно оформление и пр. Върху училищната площадка, която със свое образните пространствени ограничения се превръща в сцена, зрелището се обособява като изкуство.

Наскоро имах възможност да се запозная с един неизвестен на науката дамаскин, съхра няван в библиотеката на читалище „Напредък" гр. Пирдоп. Досега той не е описван, което налага настоящото му проучване. Ръкописът е попаднал в читалищното книгохранилище преди години заедно с някои други книги на братя х. Иван и х. Богдан х. Димитрови от Пирдоп. Знае се, че в същата частна библио тека са се намирали някога и други ценни ръкописи и старопечатни книги, някои от тях - направени достояние на науката, други - изчезнали. 2 Новооткритият дамаскин е сравнително добре запазена ръкописна книга, подвързана с дъсчени капаци, облечени в кожа. Върху нея с познати от други подвързии щемпелни шаблони чрез пресуване е направена украса с различни орнаменти. Ръкописът има закопчалки, изра ботени от метал и кожа. Върху листовете на дамаскина липсва някаква цифрена или буквена пагинация. При настоящото му проучване и описване го пагинирах с чер молив. Оказа се, че съдържа 159 листа, подвързани в 21 коли. С изключение на 2-ра всички коли имат по 8 листа. Само 8-ма кола се състои от 4 листа и 14-а — от 3 листа. Съдържанието на текста показва, че в тези две коли няма откъснати листи след подвързването на ръкописа. Още при писането му 8-а и 14-а кола са били в същност половинки (с по 4 листа), като от последната още тогава е отрязан един лист (вероятно поради допусната грешка при преписването на текста). Размерът на листовете е 15,5 х 10,2 см, а на текста съответно 11 х 6,5 см. Страниците съдър жат обикновено по 15 реда, но на места се срещат и по 16 реда, когато в текста са вметнати подзаглавия или буквени и цифрени означения. На бялото поле на страниците над текста са отбелязани заглавията на отделните съчинения в съкратен вид. На обратната страна на листа на текста е отбелязано „слово“, а на лицевата страна на следващия лист е посочено какво е това слово (слово за антихриста“, „слово за второ пришес", "слово нарядное и др.). Дамаскинът еписан с черно мастило, сега избледняло значително и добило кафяв цвят. Заглавията, подзаглавията на отделните раздели, цифрените и буквените указания, както и съкра тените заглавия в полето над текста са изписани с червено мастило, също избледняло значително. Изписването на заглавията, подзаглавните указания и начални букви не показват някакво особено старание, умение и художествено постижение. Същото важи и за малката, набързо нарисувана заставка в началото на ръкописа.

Творчеството на Неофит Бозвели е затруднявало изследвачите на възрож денската ни литература. Разгърнало се през 40-те години в диалогични и мемоарно-документални фрагменти, то запазва връзката си със същността на просве щенската книжнина от тоя период. Но съдържа в себе си амбициите и част от белезите на емоционално-образното отреагирване на засегнатите явления и страни на действителността, включва идеи и внушения, с които надмогва измеренията на просвещенския идеал, какъвто го знаем от книгите на П. Берон, Н. Рилски, Р. Попович, Хр. Павлович. Фигурата му на общественик и „списател" сред пред ставителите на това първо ядро на възрожденската ни интелигенция през 30-те 40-те години е някък самотна, стояща встрани от представата за обобще ния и облик. Повечето от писалите за Неофит Бозвели (Ив. Д. Шишманов, М. Арнаудов, Г. Димов, Ст. Таринска и др.) са склонни да виждат в него големия обществен деец. Верните им обобщения и оценки са съсредоточени върху гражданските прояви, върху идейно-политическата значимост на оставеното от автора на „Мати Болгария". А усилията за открояването на идейно-естетическото своеобразие на творчеството му, за жанрово-стиловата му характеристика като че ли са все още недостатъчни. И Георги Д. Гачев, който навлиза по-пространно в конкретноисторическия и творческия смисъл на ролята на Н. Бозвели в нашата литература, заключава: „И така, Бозвели е писател по неволя. По призвание той е политически деец. Съчиняването на литературни произведения не е било за него единствена и вътрешно необходима форма на жизнена дейност. "1 Като имаме пред вид същността на възрожденската книжнина, спецификата на естетическото в нея до 40-те години на XIX в. и историческия му развой, про менящите се представи за художественост, за „литература", за характеристиката на творческата изява, се налага ревизия в отношението ни към естетическия сми съл на наследството на Н. Бозвели. Не бива да се забравя, че неговите творби (освен школската книжнина) заварват като актив на литературата ни само „Не делника" на Софроний, „Денницата“ на Априлов, неосъзнатата още като естети чески факт поема „Стоян и Рада " на Н. Геров, в ръкопис са:.. Историята" на Паисий, Вторият видински сборник на Софроний, неговото „Житие"... Под ходът ни към същността и особеностите на Бозвелиевото творчество трябва да се съобрази Изясняваме със състоянието на българската литература до 40-те години. ли качествата и мястото на писателя Неофит Бозвели в литера турния ни живот, трябва да уточним и личната му самооценка като книжовник.

Годините, последвали след Първата световна война, са преломен период историята на българската литература и изобразително изкуство. Кризата на модернизма, новият етап в развитието на критическия реализъм и създаването на социалистическия реализъм съставят основното съдържание на художествения процес в България в навечерието на Септемврийското въстание от 1923 г. При обща за литературата и изкуството насоченост на развитието тези процеси получават своеобразен израз във всеки един от тях. Комплексното изучаване на литературата и изкуството от предсептемврийския период позволява да се изяснят общите закономерности в художествения процес - закономерността на борбата и смяната на различни форми на художественото съзнание. Такъв род съпоставяния „помагат да се отдели значителното от незначителното, характерното от нехарактерното, закономерното от слу чайното... разкриват общите източници, общата идейна и мирогледна основа... Изучаването на различията между тях позволява да се разкрият такива закономерности и такива факти, които биха останали скрити, ако ние бихме изучили 1 всяко изкуство (в т. ч. и литературата) За изясняване на изолирано едно от друго. връзката на процесите в развитието на изкуството и литературата в предсептемврийския период твърде показателни са оценките на писателите за произведенията на живописта. Статиите на Гео Милев и Людмил Стоянов за съвременната живопис позволяват да се представят по-дълбоко техните размисли за изкуството, за неговата същност и предназначение, допълват картината на единния художествен процес от онова време. Националната катастрофа, с която завършва за България участието й в Първата световна война, победата на Великата октомврийска революция в Русия, революционните събития от 1918-1919 г. нанасят удар по националистическите идеали и илюзии, в плен на които се намира значителна част от художестве ната интелигенция.

През 90-те години на ХХ в. с творчеството на Вазов, А. Константинов К. Величков българският пътепис завоюва широки идейно-тематични и жанрово-стилистични територии. В този период вече можем да говорим за преодоляване на безкрило описваните пътувания „от-до" с тяхната приложнопознавателна насоченост; за отчетливо диференциране на жанра от мемоара, публицистичната статия и историко-географско-етнографския очерк. Ив. Вазов и Ал. Константинов категорично налагат авторовата личност в нейните емоционални и интелектуални измерения като централна ос на пътеписа, която превръща впечатленията от заобикалящата действителност в субективно изживяване. Разширяването на идейно-тематичните граници върви по две линии - от една страна, в пътеписа влизат като обекти Западна Европа, Аме рика, Балканите с разнообразието от проблеми на настоящето и миналото им, от друга - природата все повече се превръща в пълноценен обект на художествено изображение - извор на емоционални преживявания, подтик за размисъл, обобщения, аналогии. Публицистичните и познавателните моменти, кои то поддържат традицията на възрожденския пътепис, като изразяват гражданския патос, обществените стремления и личните преживявания, разширените културни хоризонти на творците все по-органично проникват в пътеписния разказ и наред със сюжетно-фабулните моменти саздават единния повествователен поток на творбата. Тези процеси, затвърдени във високохудожествени произведения, на първо място - „До Чикаго и назад“, „Писма от Рим", Вазовите „пътни бележки", налагат до края на XIX в. пътеписа като пълноценен художествен жанр и слагат солидна основа за развитието му през следващите десетилетия. Пътеписните творби от началото на ХХв. остават в повествователната традиция на 90-те г., що се отнася до такива елементи като ролята на творческото въображение и мястото му в композицията, отношението въображение-достоверност, проявите на авторовата личност. Но имаме основание да говорим за нови моменти в тях още в десетилетието преди войните. Имаме предвид идейно-тематичното обогатяване, което отразява новите обществено-политически настроения, духовната атмосфера, характерните идейни тенденции от началото на века. В това отношение особен интерес представлява пътеписът на Страшимир Кринчев „В страната на палмите" -- резултат от едно негово пътуване до Египет, издаден като № 5-8 на Евтина библиотека през 1910 г.

Но да се върнем отново към есента през 1947 г. Макар че развалините от бомбардировките бяха разчистени и някак потулени, имаше не що сиво във външния вид на града. Не даваха кой знае колко празничен вид няколкото плака та на площада пред Народното събрание, статуята на Републиката или победата - жена в полет, размахала меч, която местиха на няколко места - естрадата, долепена до Народната банка, скулптурите пред двореца - сега Художествената галерия. Денем градът имаше делови, делничен вид. От време на време по платното на улиците, където се спираха случайно срещнали се мъже и жени на разговор, профучаваха американски или английски открити коли - джипове" - от Съюзната контролна комисия. По тротоарите се движеха млади мъже с преправени войнишки униформи, донесени от фронта. Можеше да се види понякога и група цивилни с преметнати автомати, които отиваха някъде. Привечер от кварталите прииждаха групи младежи с развети знамена за митинг. Скандираха лозунги, пе еха. Ораторите на Работническата партия - комунисти и от РМС бяха все едни и същи, до като представителите на другите отчественофронтовски партии и организации често се сменя ха. Старите лидери минаваха в опозиция, организациите им се деляха... Бяхме вече Републи ка, бяхме поели свой път на развитие, но имаше Съюзна контролна комисия и това даваше надежди на много от опозиционните лидери, а и на подплашената буржоазия, за някакво връщане. Нямаше я още национализацията - патриотичните индустриалци живнаха - партиите са си партии, властта си е власт, но народът иска да се облича, обува ни бяха оскъдни - ширеше се черната борса. и да яде... Дажбите с купоВечерно време започваше разходката „по Царя". От Народното събрание до входа на Парка на свободата пъплеха с бавен ход момчета и момичета. Влюбените навлизаха по ален те. Бяха неориентирана паплач", а и самата разходка бе останала в наследство от буржоаз на България. Ремсистите бяха в клубовете, по акции и агитки, но от време на време и те прес качаха до разходката, да се видят с някой съмишленик, а и момичетата там бяха също млади и хубави, както и нашите „моми". От ъгъла на „Раковски", край Военния клуб до Народното събрание се движеха хора на възраст: политици, учени, излезли от аперитивите да се пораз тъпчат малко, преди да се приберат в къщи. Необезпокоявани от никого, те бистреха „голяма та политика". А по „Раковски" се разхождаше недоубитата буржоазия", героите на „Стършел" Джони Лейковци (Жоро Лекето), Зозита, Фифита, Пуфита. Младежите бяха в костюми с тесни панталони, дълги коси и сака, момичетата с обувки с много високи токове за тогавашното вре ме, подкъсени поли и чанти през рамо. Бяха суинги" със свой език и маниери. В тези три ка- тегории не се приемаха пришълци, чужд" елемент. А като прибавим и ремсовите клубове, броят се увеличаваше на четири.

В края на 1980 г., скоро след изборната победа на Републиканската партия начело с Р. Рейгън, редица американски литератори излязоха с прогнози относно развитието на литературата в САЩ в близкото бъдеще. По мнението на Джойс Керъл Оутс задълбочаването на кризата в капиталистическата икономика предвещавало възцаряването на „век, който ще бъде едновременно златен и оловен - златен за немногото съчинители на бестселъри, оловен - за останалите". Вярно е и това, че в чисто творчески план писателката не се отказваше от надеждите си за по-нататъшен прогрес на средствата на художествената изразност. Нейното мнение споделяше и младата романистка Джейн Ан Фи липс, а прозаикът Скот Спендър твърдеше, че нарастването на относителния дял на обществената проблематика (тенденция, забелязваща се в американската литература от края на 70-те години) означава пробуждане на романа от дъл гото субективно самолюбуване и обръщане към аудиторията, която за велико наше облекчение не е отвикнала и не се е отрекла от този жанр". По-различно гледаше на откриващата се перспектива друг участник в тази дискусия - Джон Барт. Изгубил през 70-те години с авангардисткия експеримент своите позиции, този метр на модернизма със съжаление констатира, че на литературната авансцена сега излизат жанрът на семейния роман" и общоидеологическият лозунг за „връщане при традиционните ценности". При оценката на близкото бъдеще може да се предположи, иронизираше Барт, че предстоящото десетилетие на господство на „Моралното общество“ ще се окаже десетилетие и на „високоморалната литература "3 B Язвителната заключителна реплика на Барт имаше пряко отношение към една от най-сложните колизии, характерни за културно-идеологическата ситуация в САЩ на съвременния етап. Понятието „традиционни ценности" кавички, както и противоположното нему понятие днешен разрушителен хедонизъм" бяха измежду най-често употребявания критически инструментариум на „новите консерватори", заели от средата на 70-те години видно място в обществено-политическия живот на САЩ. Беше време, когато на неоконсерваторите съчувствуваха и в доктрините им се вслушваха представители на най-различни слоеве на американското общество: предприемачи, настояващи пред администрацията на Дж. Картър за връщане към „свободния" капитализъм; родители, възмутени от упадъка на училищното образование вследствие, както им се струваше, разгула на либералистката „слободия";

В историята на славянознанието особено място заема следоктомврийският период от неговото развитие. Той започва с трудовете на първите изтъкнати съветски учени-слависти - Н. С. Державин, В. И. Пичета, В. Д. Греков и др. Началният етап на съветското славянознание се опира органично върху традициите на родната и чуждестранната славистика. В това се пречупват обективните закони на приемствеността в движението на научната мисъл. Огромният фактологически материал по история на националната и световната славистика, натрупан към границата на ХІХ-ХХ в., създадените в класическото славянознание на миналото методологически опит и методика на научноисторическите търсения - всичко това не е могло да не се отрази върху начинанията на родоначалниците на съветското славянознание. Но в тяхната научна и обществена дейност отчетливо се съзира и качествено различният теоретико-методологически принцип на възникналата нова славистична школа. Нейна база става марксистко-ленинското учение. Съществено важен методологически фактор е ориентацията към осмисляне и научно-обективно изтълкуване на комплекса от социално-обществени функции на славянознанието като наука, влизаща в идеологическата система от знания, призвани да спомагат за построяването на социалистическото общество. Именно на тази основа възникват научните изследвания на съветските слависти в социологията, историята, етнографията, фолклористиката, литературознанието, езикознанието и другите области, които „свидетелствуваха за определено изместване на вниманието на изследователите от древния период към най-важните явления на литературата през XIX в., към постиженията на съвременните революционни писатели"

В края на 30-те и началото на 40-те години една от най-актуалните теми в българската поезия е тази за Втората световна война. Прогресивните, честно мислещи поети без колебание заемат открита позиция против войната, стават изразители на заветните идеи на българския народ, негова нравствена съвест и духовни водачи. Още в първите месеци на войната Н. Фурнаджиев, Е. Багряна, Бленика, Хр. Радевски, а от младите -А. Геров, Б. Райнов и др.-написват едни от най-силните си антивоенни стихотворения. Поетичните изповеди на жените-поетеси не могат да се отделят от цялостната антивоенна струя в нашата поезия през този период. И все пак стиховете им излъчват нещо специфично, което ги обединява - това есилата на женското светоусещане, на женската природа. Да създава, да отглежда, да трепти за всеки кълн живот е заложено в самата природа на жената. И не само това - заложено е сякаш да бди над всичко, родено от творческия устрем на хората - защото самата тя е съзидателка. Ето защо войната й е органически чужда - животът и творчеството са несъвместими с нея, тъй като тя носи смърт и разруха. Именно затова темата за войната заема особено място в творчеството на жените-поетеси - тя е свързана с жизнено важни, с особено съкровени за жената ценности. Освен това, отделянето в случая на жените-поетеси е продиктувано и от друга подбуда - несправедливо е обръщано по-малко внимание на тяхната антивоенна лирика. А тя внася в темата за войната в българската поезия една особена атмосфера, специфична нюансировка на чув ствата, на вълненията им. Успоредно с изтъкнатите поетеси Е. Багряна, Бленика, М. Грубешлиева, М. Петканова в периода на Втората световна война творят и Весела Василева и Димана Данева. Родени през 1919 г., в началото на войната те са едва двадесетгодишни. По едно зловещо стечение на съдбата и двете умират твърде рано - първата на 24 години при злополука, втората на 27 години след мъчително боледуване. Макар и съвсем млади, поетичните им размисли свидетелствуват за ду ховната им зрелост, за умението им да пресъздадат атмосферата на епохата, да изразят вълне нията на своето поколение - родените между две войни". Някои от стиховете на Весела Василева за войната са едни от най-хубавите в цялата ни антивоенна лирика. Поради изключителна строгост и взискателност към своите творби тя не е публикувала стихотворенията си в годините на войната. Но независимо от това те са постичен документ за вълненията и тревогите на ней ното поколение, за нарастващото напрежение в тези години.

Излезе от печат дългоочакваният първи том от голямата десеттомна поредица Периодика и литература", която се подготвя и издава от Института за литература при БАН под главното редакторство на проф. Милена Цанева и при сътрудничеството на почти всички кадри на института и многобройни сътрудници извън него. Дори само по мащабите на работата може да се съди за значимостта на това научно дело, макар че количественият или организационният аспект е най-външната и обикновено не най-показателната за същността на изданието страна. Споменах, че поредицата се очакваше с нетърпение не само от членовете на авторския колектив (тук ми се струва уместно да изразя недоумение от изключително дългите издателски срокове), но и от цялата културна общественост. Какво е примамливото в тази поредица? Преди всичко искам да разгранича интереса, който може да се прояви от различни професионални кръгове, към резултатите на това начинание. Преди всич ко, разбира се, неговата стойност е най-голяма за историята на литературата. Ненапразно изданието е замислено като подготвителен етап към многотомната история на българската литература, макар че по стойност едва ли би могло да бъде квалифицирано като помощно", а поскоро като конкуриращо самата многотомна история. И ценността на поредицата, струва ми се, най-малко се проявява в богатия факти чески материал, обхващащ всички (без политиче ските вестници) литературни и смесени издания. Само който се е ровил в необхватното море на българската периодика, може да си представи какво значи това. На практика едва днес за първи път имаме възможност да съберем целия фак тически материал, що се отнася до конкретното протичане на българския литературен живот. Досега, колкото и задълбочени да бяха изслед ванията на отделния учен или дори на цяла група, техните усилия оставаха ограничени от конкрет ната им изследователска задача, от недостъп ността и непроучеността на голяма част от малките издания и пр. Действително най-големите периодични издания са добре изучени, но пък съставянето на една система от взаимовръзки, които всъщност съставляват вътрешната струк тура на литературния живот, е постижение едва на днешната поредица.

The first part of the article is a short summary of the factors that formed attitude of Bulgarian national revival people towards the Jewry. During the Revival as it was during the whole Ottoman period the negativism towards them prevailed. Thou it had its deep ground in the very Christian religion tradition, that negativism was featured by real social-economic and political motivation also - the Bulgarians were antagonized from the more privileged statute the Jewry enjoyed in the Ottoman state, from the non-agrarian “parasitic” occupation of the Jewish population, from its underlined loyalty to the sultan’s power, etc. The negativism towards Jewry was also fed with the active “import” of anti-Semitism from neighbour Orthodox countries and Russia. And at the same time for Bulgarians the 19th century was an epoch of acquiring the contemporary bourgeois values and breaking the medieval religious attitudes. That process was stimulated by the reform acts during the Tanzima period, which founded certain favourable legislation and institutional atmosphere for gradual transition of Bulgarians and Jewry from the stage of “parallel co-existing” to that of adequate, unembarrassed from religious and ethnic prejudice communication. The second part of the article systematizes and analyzes the basic motives and plots concerning the Jewish item, and its performance on the pages of our pre-Liberation literature (press, fiction, religious literature, private letters, etc.) A clear tendency of gradual overcoming of the inherited from the past anti-Jewish stereotypes can be stated. But even having in mind that during the Revival epoch the negative approaches towards the Jewry more and more function like prints, the author nevertheless concludes that taken as a whole the Jewry image in the Bulgarian Revival literature is too close to that of the evangelic archetype for the “wicked Jew”.

The name of the great Ukrainian scholar – folklorist, literary critic and historian Mikhail Dragomanov (1841–1895) is closely connected with Bulgaria. In the last years of his life (1889–1895) he was professor at the Univesity of Sofia; his daughter Lidiya was the wife of the Bulgarian professor Ivan Shishmanov. In Ukraine Dragomanov’s works have been republished after a long suspension. The works that have come into sight so far already enable us to throw a new light on the collaboration between the first Ukrainian scholar in Bulgaria Lyuben Karavelov and the Russian folklorist and sociologist Ivan Gavrilovich Prizhov. One positive review of Prizhov’s work “Malorossia (Southern Russia) in its literary history, 9th–18th century” by Dragomanov (1869) shows the erudition of Prizhov not only as an expert in Ukrainian folklore, but also in Ukrainian literature. Nowadays it is known that Karavelov’s knowledge of Ukrainian history and literature was much wider than previously thought. The publishing of Dragomanov’s article “Shevchenko, Ukrainophiles and Socialism” (Geneva, 1879) enables us to outline the similarities and differences 203 in the interpretation of Shevchenko’s work in Dragomanov’s polemical article in question and in Shishmanov’s jubilee article “Taras Shevchenko, His Work and Its Impact on the Bulgarian writers before the Liberation” (1916).

The paper traces in detail the controversies concerning Europe among different groups of the Greek society during the examined period. The problems connected with the image of Europe among the Greeks are important for the rationalization of their notion about themselves, about the Greek identity. The first point of view is connected with the Enlightenment and lays special emphasis on the following of the European patterns, whereas the second one places in the foreground the role of the Greek (antique and Byzantine) culture in the process of the origination of the notion of Europe.

The aim of the article is to determine the contribution of Professor Ivan Sarailiev to Bulgarian humanities. Unknown biographical data are revealed at the beginning of the text. It can be concluded that Ivan Sarailiev is an early Bulgarian pragmatist. Thus, the beginning of Bulgarian semiotic thought can be moved far back in time, around the turn of the 20th century, before names like those of Yuri Lotman and Roland Barthes. In the second part, this hypothesis is challenged and examined in order to be proved true.

From century to century - the Bulgarian literature between tradition and freedom (the beginning of 20th century - the beginning of 21th century) One of the typical features in the beginning of the Twentieth century is the declared wish of the "young" (people), which in periods follows the bulgarian literature - for "making up for" the "time lost" and "catching up" the European literary achievements. This process meets with resistance of the "old" who are afraid that Bulgarian literature will loose its genuine image. A century later with the end of the forty-five years communist dictatorship the conflict "old" - "young" is in particular revived with the reproach of the first that the others are obsessed with the temptation to imitate western literatures in order to gain not only a national audience, lost after the communist regime, but also a presence and role in the so called "world literary republic". In both cases europeisation means modernisation, literary research and experiments, whereas the "self-closing" in "genuine Bulgarian" is interpreted to be a turning back to tradition and thus - to realism in writing. In both the genre which is in step with the fashion and reacts faster and more flexible to the change, is poetry. But these similarities are not to conceal some delicate differences. The attitude towards tradition of these two turning-points is not the same. In the beginning of the twentieth century it is rejected, taken as out of date, whereas a century later tradition is pursued beyond its erasion, distortion and manipulation by the forty years communism.

The paper offers a survey of the most salient trends in children's literature criticism and theory in English over the 20th and the first decade of the 21st century. Drawing parallels with the development of children's literature criticism in Bulgaria, it establishes some typological and thematic similarities until the 1940s and traces the subsequent divergence caused by the dramatic changes in the Bulgarian sociopolitical and cultural scene. The main focus is on the diverse ways in which the theory boom since the 1970s has transformed the conceptualization of the field of children's literature in Anglophone research - a process from which Bulgaria has remained largely alienated. The paper sides with the position that a more active reception of scholarly thought in this field is an important way of overcoming its current stagnation in Bulgaria.