съветското

През юни т. г. на съвместно заседание на секцията за българска литература след Освобождението, за руска класическа и съветска литература и теория на литературата при Института за литература бе обсъден трудът „Някои проблеми на хумора и сатирата в съветското литературознание" от В еличко Вълчев. Рецензентът Боян Ниче в намира, че авторът старателно и добросъвестно е проучил почти всички трудове на съветските изследователи, излезли от печат през последните десет години, които се занимават с творчеството на изтъкнатите руски и съветски сатирици. В направения обзор в тази област се изтъкват на преден план въпроси за спецификата на жанра и художественото майсторство, разграничават се различните отсенки на комичното, отде лено е значително място за характера на съветската сатира и за нейните идейни позиции и др. В центъра на вниманието на автора са трудовете на изтъкнатите съвет ски литературоведи Я. Елсберг, Ю. Борев, Л. Ершов, В. Кирпотин, А. К. Бушмин. Рецензентът намира, че общо взето първите три раздела на статията имат осведомителен характер. В тях изложението е конспективно, липсват проблеми и на места съдържанието на разглежданите трудове е обеднено. Б. Ничев оценява втората част на работата на В. Вълчев като по-интересна. В нея авторът показва по-задълбочени наблю дения и излага верни становища. Рецензентът посочи, че В. Вълчев би трябвало да разгърне в по-широк план тази част, като се спре и на по-новите излезли от печат трудове и направи по-пълни и по-цялостни обобщения. В заключение Б. Ничев изтъкна, че работата на В. Вълчев няма конкретна цел и в този вид има осведомителен характер. След сериозни съкращения (в първата част), преработка и прекомпози ране на материала тя може да се използува за рецензентския отдел на Известията на Института.

Дългогодишният изключителен интерес, проявяван у нас към съветското литературознание, не подлежи на никакво съмнение. За представителите на марксизма в предишните няколко десетилетия той е толкова очебиен, че на Дали ще може да се посочи поне един въпрос от методологическо естество, който да ги е занимавал и който да не е бил преди туй разискван в съветския литературен живот. Това е толкова лесно обяснимо, че е достатъчно просто да се припомни.

Съветското литературознание отдавна се занимава с тази тема - направено е много по изучаване на Лениновото наследство и по-специално изледвани са статиите му за Толстой. Подробно е анализирано съдържанието на тези статии и е показано принципното им различие от всичко, писано дотогава за Толстой в народническите и либералните издания и социалдемократическия печат - легалния и нелегалния. Събран е богат фактически материал, направени са интересни наблюдения и редица сериозни теоретически обобщения. Но предметът е толкова дълбок и значителен, че едва ли някой ще се осмели да признае тази тема за изчерпана. Напротив, нашето литературознание може би едва сега се приближи до възможността да я изследва цялостно и с такава научна обстоятелственост, каквато съответствува на важността на предмета. Лениновите статии за Толстой спадат към най-изтъкнатите произведения на световната естетическа мисъл. И макар че за тях е писано много, техният теоретически смисъл и методологическо значение все още не са извлечени и усвоени в пълна степен. Ето защо нужно е наново да се обръщаме към безсмъртните страници на Лениновото наследство и в тях да се опитаме да открием ония моменти, които днес за нас са особено поучителни и имат значение не само във връзка с творчеството на Толстой, но и за решаването на остри проблеми на нашата съвременна естетика и литературознание.

Въпросът за сравнителното и типологическото изучаване на отделните литератури в марксисткото литературознание не е нов. Но на всеки нов етап този въпрос се решава по новому, разглеждат се нови негови аспекти, разкриват се нови страни. Марксистко-ленинското литературознание, след като преодоля компаративистката методология, често свързана с реакционната социология и естетика, през последните години постигна известна точност и яснота в определението на идейно-естетическата и философска същност на такова сложно понятие като типологическата общност на литературите, развиващи се при сходни социално-исторически условия, набеляза повече или по-малко точни граници между сравнителноисторическия и типологическия подход към литературата, реализира редица интересни и безспорно успешни опити в типологическото изучаване на родствените литератури. В тая насока допринесе много и позадълбоченото изучаване на естетическото наследство на класиците на марксизма-ленинизма, и научните дискусии, проведени в Института за световна литература „Максим Горки" към АН СССР, в Института по славяноведение към АН СССР и в братските социалистически страни (България, ГДР, Чехословакия), и новите теоретически изследвания по този въпрос на съветските, българските, германските и други литературоведи.

В историята на славянознанието особено място заема следоктомврийският период от неговото развитие. Той започва с трудовете на първите изтъкнати съветски учени-слависти - Н. С. Державин, В. И. Пичета, В. Д. Греков и др. Началният етап на съветското славянознание се опира органично върху традициите на родната и чуждестранната славистика. В това се пречупват обективните закони на приемствеността в движението на научната мисъл. Огромният фактологически материал по история на националната и световната славистика, натрупан към границата на ХІХ-ХХ в., създадените в класическото славянознание на миналото методологически опит и методика на научноисторическите търсения - всичко това не е могло да не се отрази върху начинанията на родоначалниците на съветското славянознание. Но в тяхната научна и обществена дейност отчетливо се съзира и качествено различният теоретико-методологически принцип на възникналата нова славистична школа. Нейна база става марксистко-ленинското учение. Съществено важен методологически фактор е ориентацията към осмисляне и научно-обективно изтълкуване на комплекса от социално-обществени функции на славянознанието като наука, влизаща в идеологическата система от знания, призвани да спомагат за построяването на социалистическото общество. Именно на тази основа възникват научните изследвания на съветските слависти в социологията, историята, етнографията, фолклористиката, литературознанието, езикознанието и другите области, които „свидетелствуваха за определено изместване на вниманието на изследователите от древния период към най-важните явления на литературата през XIX в., към постиженията на съвременните революционни писатели"