Въпросът за превода на руската стихотворна класика в България е толкова обширен, ако се разглежда в исторически аспект, би станал предмет на редица монографични изследвания. Ето защо ще се спра само върху преводите на отделни руски класици - Пушкин, Лермонтов, Некрасов, и то представени само в последните им сборници на български език, а именно: „Алек сандър Пушкин. Стихотворения и поеми", 1977, съдържащ наред с поемите и драматичните миниатюри на поета „Скъперникът рицар“, „Моцарт и Салиери“, „Каменният гост“, както и две от приказките му; „Михаил Лермонтов. Стихотворения и поеми", 1978, и „Н. А. Некрасов. Стихотворения и поеми", 1979. Тези сборници отразяват съвременното равнище на преводаческото ни изкуство, тъй като основните преводи са правени през 70-те години, като някои от тях са включвани вече в по-големи издания, други са подготвени специално за тези сборници, а поемата „Коробейники" дори се представя за пръв път на българския читател в сполучливия превод на Любен Любенов. В сборниците са поместени и някои преводи отот 30-те и 40-те години на Людмил Стоянов, Ангел Тодоров, Бленика и др., както и редица преводи от 50-те и 60-те го дини, продължаващи да звучат съвременно и художествено убедително. Само Вазовият превод на Лермонтовата творба „Выхожу один я на дорогу" („Сам излязох на поле широко"), направен още през 90-те години на миналия век, има по-архаично звучене с остарелите си езикови форми хорати, чувства жежки, фолклорното поле широко. Предмет на настоящия анализ ще бъдат няколко основни въпроса, пряко свързани със спе цификата на стихотворния превод: 1) как преводачите са пресъздали характера на лиричното преживяване, типа на героя и свързаната с тях поетична образност и 2) доколко са запазили рит мично интонационното звучене на оригинала. Трябва веднага да отбележа, че в повечето от преводите на Пушкин, Лермонтов и Некрасов убедително е пресъздадена специфичната за всеки един от тях изява на лирическото чувство. Багряна вярно отразява Пушкиновия романтичен копнеж по далечното и непознатото („Загасна дневното светило"), Георги Джагаров - тихата и „светла" Пушкинова печал („По хълмите на Грузия"), Димитър Методиев - жизнеутвърждаващия Пушкинов оптимизъм („Вакхическа пе сен"), Радой Ралин - поезията и красотата на любовното преживяване („На А. П. Керн"), Кузман Савов - изящно-хуманното“ Пушкиново чувство в превода на „Обичах те". Добре е отразена основната емоционална гама в преживяванията на Лермонтовия лирически герой със страстния му стремеж към волност и свобода („Затворник"), с горчивите му размисли за съдбата на съвременното поколение (, Размисъл"), с ненавистта и презрението към окръжаващата го светска тълпа („Как често от тълпа..."), със странната" му обич към родината (Родина"), с пророческото му предчувствие за ранна смърт („Не смей се ти“, „Сън"), много добре предадени в преводите на Людмил Стоянов, Е. Багряна, Григор Ленков, Любен Любенов, Йордан Ковачев. От своя страна убедително са пресъздадени в преводите на Ангел Тодоров, Андрей Германов, Христо Радевски, Върбан Велчев характерните за Некрасов чувства на гражданска пасивност („Размишления пред скръб, породена от страданието на народа и безропотната му 91 парадния вход“, „Забравеното село", „Елегия"), безпощадната му сатира срещу народните вра гове (Съвременна ода“, „Люлчина песен“, „Нравствен човек"), изостреното му съзнание за граждански дълг (Поет и гражданин") и мъчителните му самообвинения да изтръгнат от ли рата му неверен звук („Рицар за час“, „Аз скоро ше умра").