Багряна

За втори път отивах в дома на Багряна. Мъчех се по пътя напразно да си припомня нещо от наредбата в приемната и кабинета й. Та нима нищо отличително и примамливо не е имало в онова, което заобикаля поетесата, и нищо не е привлякло по-специално женския ми поглед? Изглежда разговорът за чествуването на Багряна в Рим ни е погълнал изцяло. Всичко друго изчезнало в онзи дъждовен есенен следобяд. Останала бе само тя самата, в чиито очи непре станно се спотайваше и проблясваше възторгът от „вечния град". И ах, да... Като нежен воал над всички прозорци бяха спуснати леки тюлени пердета. Те прибулваха предметите, създаваха интимност, премахваха всяко естествено при други случаи любопитство. А сега.. Сега е вече пролет, аз ще изчакам да се запалят лампите, за да мога да видя всичко. e Багряна ме посреща приветливо. Пропъжда незнайно къде умората от дългата работа над своите коректури. Неусетно бързо тя приготвя чай: „Да се свестим мъничко". И чаят, и тюлените завеси ме обезоръжават. Но изпитвам неутолима жажда да разговарям, да и се удивлявам на естествеността, простотата и красотата. Седеше до мен в блуза с лилави тонове чародейката на българския стих и ми се усмихваше. Можех да гледам и питам каквото си поискам!

Стихотворенията на Багряна се мяркат за пръв път по страниците на сп. „Съвременна мисъл" през 1915 г. Пожарищата на войната я карат да замлъкне за няколко години, за да се появи отново във „Вестник на жената" през 1921 г., жадна за истински живот, с копнеж по святото и неизменна привързаност към българската земя.

Измежду нашите най-големи поети, творили през 20-те години, тя изпъква като изключително голямо и оригинално явление. И то както с новата насока на чувствата и мислите, така и с тяхната дълбочина и искреност. Сякаш от рождение е все близо до живота, питомка на природата, неразлъчена от нея с книжна мъдрост. Сякаш вслушана в своя вътрешен глас, тя е призвана да не се отклонява от родовото си женско начало с нищо, което му е чуждо. И лириката и, отрекла отвлечената поетика на символизма, обогати бъл гарската поезия с ново, здраво, земно съдържание.

През 1913/1914 учебна година като студент в Софийския университет „Климент Охридски" се сближих с родителското семейство на Елисавета Багряна. Тогава тя беше студентката Елисавета Любомирова Белчева, неизвестно момиче от многолюдно семейство - седем деца, което се бореше с оскъдицата. И Появата на сбирката „Вечната и святата" след много години вече я откри пред цялата страна. Аз бях влязъл в тяхното семейство като съпруг на една от сестрите на поетесата. Четях преди песните на Багряна, но появата на сбирката ми даде повод да се обръщам към нея за сведения, които биха ми разкрили някои от условията, наложили и да създаде едно или друго произведение, още повече, че до известна степен познавах условията, при които тя жи вееше и работеше, преди да се ожени и след брака й. Така и сам долавях източниците на някои нейни настроения. Основна причина да си поставя тази задача бе интересът ми, зароден отдавна, към въпроса за обективните и субективните условия за творческите прояви на човека в областта на изкуството, науката, техниката. За мен беше ясно, че Елисавета Багряна етворец от необичаен мащаб. Затова след излизането на всяка нейна сбирка я молех да сподели с мен кога и при какви обстоятелства е написала своите най-хубави стихове или поне по-скоро тези, които на мен най-много се харесваха. Тя с готовност ми даваше сведенията, аз си водех бележки, а след това още същия ден ги написвах по-подробно в този вид, в който се публикуват сега. Стремях се да отразя точно смисъла на получените данни, без да прибавям нищо от себе си. Такива записки приготвих след излизането на „Вечната и святата“, а след това и на „Звезда на моряка". Бележките, които водих за „Сърце човешко", не успях да разработя навреме и те загубиха стойността си.

В разговор с Блага Димитрова преди две години (който бе поместен в „Литературен фронт“) Багряна й разказала, че има вдъхновение за поетично творчество само когато е влюбена. „А когато липсва обект за влюбване?"-запи тала Блага Димитрова. - Тогава аз съм влюбена в света“ -отговорила Багряна. „Влюбена в света“ - този израз е типичен за Багряна. Но струва ми се, че тези две влюбвания преливат едно в друго. И от тях по-първично е влюб ването й в света. Когато тя е влюбена в някого, тя е влюбена и в света, а когато е влюбена в света, тази първична нейна любов дири най-ярко въплъщение в отделно любимо лице. Нека се върнем към корените на родословието й, осмислени в стихотворението „Потомка". Познавателен елемент не липсва още в първата фаза на проявите и под влияние на „скитническата непокорна" кръв. Тя обича необгледните поля, през които предполагаемата прабаба е минала с чуждестранен светъл хан, и жадно впива поглед в тях, но приобщаването и към тях още не е рязко очертано. То е очертано във втория етап, когато тя иска да разбере отделните подробности от света, който е обхванала в своя кръгозор. „Моите очи се не наглеждат, моите уши се не наслушват“, казва тя и прибавя, че като умре, кукувица бродница ще стане. Това вече е светът на кукувицата, диреща гнезда, 3 в които да снесе яйцата си. Тези два етапа обаче невинаги са дадени в хроноло гическа последователност, те съществуват паралелно и се реализират в борба помежду си, а в различни моменти побеждава ту единият, ту другият. Третият етап от развитието на отношението и към света се характеризира със стремежа да разшири значително своя кръгозор и Багряна насочва жаден поглед към далечни страни. Сега тя е обхваната от страстта да пътува. Този стремеж често се тълкува като склонност към разнообразие, като авантюризъм, но „приключенията" в стихотворенията на Багряна са интересни не сами за себе си, а като аспекти на разноликия свят, един свят с вътрешно единство и хармония. Насоката на пътя, който води към представата за това единство, наподобява насоката на пътя, който се разкрива пред моряка от пътеводната му звезда. Така се обяснява и заглавието на втората сбирка. Но несметното богатство от впечатления, които възникват при тези пъ тувания в дадени страни, вече не може да намери въплъщение в единствен реален индивид и поради това влюбването в света може да намери отражение в личност, която подобно на поетесата гледа по същия начин на света и желае да я придружава.

С преодоляването на индвидуализма и на естетиката на символизма B българската поезия след войната дойде и естественото разширяване на вътрешните човешки граници и на границите на художествения образ. С това можем да си обясним, че поезията на Багряна, макар и несвързана пряко с революционните борби, бе един измежду най-ярките показатели на художествения прелом през 20-те години. Разкрепостяването на човешката личност, уедряването на нейните вътрешни пространства, сродяването със земята, с простора, с движението, със смелите емоционални преходи, естетическата подвижност на явленията вече бе факт в поезията на Фурнаджиев. Тоя процес на духовно разширяване освобождаване на личността на нова плоскост, интимно човешка, се поде с нова сила от Багряна. Редица моменти правят поезията на Багряна естетически актуална и съвре И менна - достатъчно е да посочим живото взаимодействие между човек и природа, резултат на нова среща на човека с природата, излизането от описателния пейзаж и неговата традиционна функция на емоционален статичен декор и фон на човешките изживявания, подсилената функционалност на пейзажа както у Г. Милев, така у Фурнаджиев и Багряна, неговата пряка съдържателна натовареност и повишена действена роля като част от цялата структура на творбата. Поезията на 20-те години е наситена с много вътрешна, духовна атмосфера. От революционната поезия на Смирненски, Гео Милев, Фурнаджиев до Багряна една подсилена емоционалност говори за много искреност, за пряко присъствие и ангажираност на поетическото „аз" на автора и същевременно за едно разширяване на границите на лирическия герой до устрема на масите у Смирненски, до колективния патос у Г. Милев, до комплицираната душевност на събирателния образ на Фурнаджиевия лиричен герой и многоликото, разширено „аз" на лирическата героиня на Багряна, където образът на жената е носител на човешкото в редици съвременни духовни измерения. Разширената пространствено-временна визия в поезията на 20-те години създаде елемента на космичност, пламнали кървави хоризонти в поезията на Смирненски, Фурнаджиев и Г. Милев, въведе космичното в съдържанието на любовното чувство и в жаждата по безкрая у Багряна. И заедно с това една жива диалектика на художествения поглед доведе до съединение на космичното и конкретното. Една подчертана тенденция на приближаване към живота, към родния бит и към човека насочи поезията към веществения, материален свят, към материалистическо светоусещане, към сетивно възприемане на света, към естетическа реабилитация на земното и към една подчертана виталност.

Стиховете на Ана Ахматова проникват у нас в началото на 20-те години, когато в София последователно се получават нейните стихосбирки: „Вечер“ (1912), „Чётки“ (1914), „Белая стая (1917), „Подорожник“ (1921) и „Anno Domini" (1922). През април 1922 г. Константин Констан тинов отпечатва във „Вестник на жената" възторжен отзив за талантливата руска поетеса и я представя с пет преводни стихотворения. Творец с безспорна ерудиция, с богати сетива в под хода към творческите явления, К. Константинов вижда в поезията на Ахматова „освобождението на творческата душа от безнадеждния и безжизнен свят на смъртните носталгии, на неясните копнежи, на словесното разточителство, на отвлечените рационалистични постижения в стиха - дето властвуваше неоспоримо символизмът "1. За него тя е израз на „възвръщането към живия живот, към простото непосредствено чувство на сърцето - изляно в слова, които носят своята първобитна свежест. 2 Тази оценка е важна за нас не само като проникновено навлизане в лирическия свят на голямата поетеса, като вярна и правдива характеристика на нейното художествено виждане. Тя е показателна за естетическата програма на българските творци в началото на 20-те години, когато се извършва оня процес на „оварваряване“, на приземяване на стиха, на изпълването му със свежи, земни сокове. Интересът към Ахматова съвпада с преодоляването на символистичната естетика и с утвърждаването на ново реалистично светоусещане. „За мен и за онези, с които дру жах, поезията на Ахматова беше същинско откровение" - споделя в личен разговор голямата наша поетеса Елисавета Багряна. Преводът на други пет стихотворения, отпечатани пак във Вестник на жената“, е нейно дело. „Аз притежавах стихосбирките на Ахматова - продължава Багряна. - В тях откривах потвърждение на собствените си мисли, чувства, преживявания. Те ми помогнаха да разбера себе си, да осъзная колко трудна борба ми предстои, за да наложа новото виждане за женската съдба." През това време младата Елизабета Белчева е заявила своето присъствие на творец с ярко жизнено светоусещане, с подчертано сетивно художествено възприятие. С изградена посе тическа култура, с усет за художествено значимото, тя разбира, че в лицето на Ана Ахматова есрещнала самобитен творец, който владее богатите изразителни възможности на словото и умее да извлича естетическите ценности от обикновения живот, от обкръжаващия ни материален свят. На българската поетеса естетически и е близък реализмът на Ахматова, дарбата и да се четава битовото и всекидневното с душевното състояние, да разкрива чувствата чрез вярно намерения жест, реплика, интонация. Допада и музиката на нейните стихове - различна самоцелната песенност на символистите, тя се получава от по-сложното взаимодействие между звуковете и смисъла.

В едно интервю през 1975 г. във връзка с 8 март Вие казвате следното: „Щом живеем в съвременността и със съвременността, отраженията и понякога, дори и без да осъзнаваме това, ще се проявят и в поезията, и в литературата изобщо - като чувствуване, като естетически разбирания, като светоглед. И по всичко това някога бъдещето ще съди за днешната съвременност." - Винаги съм мислила така: ами ти си роден сега, ако си истински поет, значи да чувст вуваш и живееш със съвременността. Дори любовно стихотворение да напишеш, то ще бъде любовно стихотворение на съвременния човек и поет. Защото тя не е във външните събития и прояви, а самата душевност на човека е проява на тази съвременност, на това време. - Значи според Вас не енеобходимо непременно да присъствуват външните атрибути на времето, за да бъде една творба съвременна. - Разбира се, и това трябва, но ако си написал любовно стихотворение, не значи, че не е съвременно. - Смятате ли, че тази съвременност ще се отрази въпреки волята и желанието на автора в неговата творба, без съзнателно да е търсена от твореца? Той просто пише и съвременността автоматически си намира своето място. - Ех, ако си съвременен поет, нали душевно значи ти си приел сегашното време. Мето - Значи можем да обобщим казаното с думите на Левски, че ний сме във времето и вре е в нас". - Да! Аз това не съм го помислила, когато съм го казала. Но така е. Ако ти си човек, който възприема сегашното време, ти ще действуваш, ще чувствуваш и ще пишеш като съв ременник. - А може ли да се говори за приемственост между Вашите лирически героини в отдел ните Ви поетически сборници? - Разбира се, героинята е една, но тя се е променила много с годините, с преживяното. Натрупала е у себе си нов опит. И тя не може да бъде същата, каквато е била преди 50 години. И моята лирическа героиня живее с развитието на живота у нас. Тя преживява и моменти на мъка и колебания, и на разочарование тук-таме. И все пак тя си е същата. Придобила е чертите на новото време. - Другарко Багряна, през 1977 г. Вие казвате, че за Вас животът е творчество, че без творчество... .. животът няма да има смисъл. - И бихте го потвърдили това и днес? - Да! То има, разбира се, и други неща, но все пак творчеството е главното. - А трябва ли литературната критика да бъде по-взискателна към първите книги на младите автори?

Макар и отдавна да е навлязло в езика на науката, понятието поетика продължава да привлича вниманието на теоретиците, които настойчиво разискват неговата същност, граници и функция в литературоведската практика. Фактите свидетелствуват за разнообразно приложение на това понятие: от название на теоретическа дисциплина до учение за литературно-художественото произведение. Очевидно е, че в литературознанието изходните възгледи за поетиката не могат да не се отразят и върху методологията и методиката на изследванията. Но ако все пак по-широкият обем на понятието насочва към приложна теория на литературата, то значително по-сложно е положението, когато се пристъпи към поетиката на художестве ното произведение. Затрудненията са не по-малко и поради факта, че изследвания на поетиката има и в западното литературознание. Представителите на немарксистката литературна теория особено в последните няколко десетилетия - засилиха интереса си към поетиката на отделното произведение. Разбира се, неслучайно се появиха литературоведи, утвърждаващи неговата преимуществена функция в литературноисторическия процес. Тези теоретически постановки на западните изследователи се основават на методологически прин ципи, които имат една цел: да се обезсили Марксисткият възглед за изкуството, като по този начин се отстранят редица важни понятия и категории, осмислящи динамиката на социалистическата литература. Естествено не може да се отрече значението на литературно-художественото произведение в литературноисторическия процес, но неговата оценка винаги трябва да се свързва с каузалния характер на художествените явления. За съжаление изследванията върху постиката, осъществени от западните литературоведи, 1 Вж. М. Б. Храпченко. Художестве нное творчество, действительность, человек. Изд. третье. М., 1982, с. 402. 2 В. И. К. Горский. Об исторической поэтике и сравнительном литературове дении. - Русская литература, 1983, №3, с. 95. 160 са предимно в областта на иманентния а на лиза Литературоведите от социалистическите страни въпреки научната традиция в област та на поетиката изграждат своите постанов ки, като очертават нейния предмет в съот ветствие със задачите на нашата съвременност. Така днес все повече се утвърждава възгле дът, че постиката - раздел на литератур ната теория - трябва да се обособи като учение за литературно-художественото про изведение. Тази позиция, изразена от съвет ския учен Г. Поспелов, е оформена и в прием лива теоретическа система за интерпретация на художественото произведение. Гледището на известния теоретик е перспективно не са мо със своята методологическа яснота, но и с практическата приложимост при изслед ване на художествените явления. Поетиката, насочваща ни към художествената система на произведението, е отрицание на формалистичните модификации, които са присъщи на авангардните западни литературоведски теории. Оказва се, че понятие с такъв широк обхват като поетиката в литературознание то може да получи определен научен смисъл, а следователно и да изяви подчертаната си действеност в изследванията на литературо ведите-марксисти