Елисавета

За втори път отивах в дома на Багряна. Мъчех се по пътя напразно да си припомня нещо от наредбата в приемната и кабинета й. Та нима нищо отличително и примамливо не е имало в онова, което заобикаля поетесата, и нищо не е привлякло по-специално женския ми поглед? Изглежда разговорът за чествуването на Багряна в Рим ни е погълнал изцяло. Всичко друго изчезнало в онзи дъждовен есенен следобяд. Останала бе само тя самата, в чиито очи непре станно се спотайваше и проблясваше възторгът от „вечния град". И ах, да... Като нежен воал над всички прозорци бяха спуснати леки тюлени пердета. Те прибулваха предметите, създаваха интимност, премахваха всяко естествено при други случаи любопитство. А сега.. Сега е вече пролет, аз ще изчакам да се запалят лампите, за да мога да видя всичко. e Багряна ме посреща приветливо. Пропъжда незнайно къде умората от дългата работа над своите коректури. Неусетно бързо тя приготвя чай: „Да се свестим мъничко". И чаят, и тюлените завеси ме обезоръжават. Но изпитвам неутолима жажда да разговарям, да и се удивлявам на естествеността, простотата и красотата. Седеше до мен в блуза с лилави тонове чародейката на българския стих и ми се усмихваше. Можех да гледам и питам каквото си поискам!

Измежду нашите най-големи поети, творили през 20-те години, тя изпъква като изключително голямо и оригинално явление. И то както с новата насока на чувствата и мислите, така и с тяхната дълбочина и искреност. Сякаш от рождение е все близо до живота, питомка на природата, неразлъчена от нея с книжна мъдрост. Сякаш вслушана в своя вътрешен глас, тя е призвана да не се отклонява от родовото си женско начало с нищо, което му е чуждо. И лириката и, отрекла отвлечената поетика на символизма, обогати бъл гарската поезия с ново, здраво, земно съдържание.

С преодоляването на индвидуализма и на естетиката на символизма B българската поезия след войната дойде и естественото разширяване на вътрешните човешки граници и на границите на художествения образ. С това можем да си обясним, че поезията на Багряна, макар и несвързана пряко с революционните борби, бе един измежду най-ярките показатели на художествения прелом през 20-те години. Разкрепостяването на човешката личност, уедряването на нейните вътрешни пространства, сродяването със земята, с простора, с движението, със смелите емоционални преходи, естетическата подвижност на явленията вече бе факт в поезията на Фурнаджиев. Тоя процес на духовно разширяване освобождаване на личността на нова плоскост, интимно човешка, се поде с нова сила от Багряна. Редица моменти правят поезията на Багряна естетически актуална и съвре И менна - достатъчно е да посочим живото взаимодействие между човек и природа, резултат на нова среща на човека с природата, излизането от описателния пейзаж и неговата традиционна функция на емоционален статичен декор и фон на човешките изживявания, подсилената функционалност на пейзажа както у Г. Милев, така у Фурнаджиев и Багряна, неговата пряка съдържателна натовареност и повишена действена роля като част от цялата структура на творбата. Поезията на 20-те години е наситена с много вътрешна, духовна атмосфера. От революционната поезия на Смирненски, Гео Милев, Фурнаджиев до Багряна една подсилена емоционалност говори за много искреност, за пряко присъствие и ангажираност на поетическото „аз" на автора и същевременно за едно разширяване на границите на лирическия герой до устрема на масите у Смирненски, до колективния патос у Г. Милев, до комплицираната душевност на събирателния образ на Фурнаджиевия лиричен герой и многоликото, разширено „аз" на лирическата героиня на Багряна, където образът на жената е носител на човешкото в редици съвременни духовни измерения. Разширената пространствено-временна визия в поезията на 20-те години създаде елемента на космичност, пламнали кървави хоризонти в поезията на Смирненски, Фурнаджиев и Г. Милев, въведе космичното в съдържанието на любовното чувство и в жаждата по безкрая у Багряна. И заедно с това една жива диалектика на художествения поглед доведе до съединение на космичното и конкретното. Една подчертана тенденция на приближаване към живота, към родния бит и към човека насочи поезията към веществения, материален свят, към материалистическо светоусещане, към сетивно възприемане на света, към естетическа реабилитация на земното и към една подчертана виталност.

Стиховете на Ана Ахматова проникват у нас в началото на 20-те години, когато в София последователно се получават нейните стихосбирки: „Вечер“ (1912), „Чётки“ (1914), „Белая стая (1917), „Подорожник“ (1921) и „Anno Domini" (1922). През април 1922 г. Константин Констан тинов отпечатва във „Вестник на жената" възторжен отзив за талантливата руска поетеса и я представя с пет преводни стихотворения. Творец с безспорна ерудиция, с богати сетива в под хода към творческите явления, К. Константинов вижда в поезията на Ахматова „освобождението на творческата душа от безнадеждния и безжизнен свят на смъртните носталгии, на неясните копнежи, на словесното разточителство, на отвлечените рационалистични постижения в стиха - дето властвуваше неоспоримо символизмът "1. За него тя е израз на „възвръщането към живия живот, към простото непосредствено чувство на сърцето - изляно в слова, които носят своята първобитна свежест. 2 Тази оценка е важна за нас не само като проникновено навлизане в лирическия свят на голямата поетеса, като вярна и правдива характеристика на нейното художествено виждане. Тя е показателна за естетическата програма на българските творци в началото на 20-те години, когато се извършва оня процес на „оварваряване“, на приземяване на стиха, на изпълването му със свежи, земни сокове. Интересът към Ахматова съвпада с преодоляването на символистичната естетика и с утвърждаването на ново реалистично светоусещане. „За мен и за онези, с които дру жах, поезията на Ахматова беше същинско откровение" - споделя в личен разговор голямата наша поетеса Елисавета Багряна. Преводът на други пет стихотворения, отпечатани пак във Вестник на жената“, е нейно дело. „Аз притежавах стихосбирките на Ахматова - продължава Багряна. - В тях откривах потвърждение на собствените си мисли, чувства, преживявания. Те ми помогнаха да разбера себе си, да осъзная колко трудна борба ми предстои, за да наложа новото виждане за женската съдба." През това време младата Елизабета Белчева е заявила своето присъствие на творец с ярко жизнено светоусещане, с подчертано сетивно художествено възприятие. С изградена посе тическа култура, с усет за художествено значимото, тя разбира, че в лицето на Ана Ахматова есрещнала самобитен творец, който владее богатите изразителни възможности на словото и умее да извлича естетическите ценности от обикновения живот, от обкръжаващия ни материален свят. На българската поетеса естетически и е близък реализмът на Ахматова, дарбата и да се четава битовото и всекидневното с душевното състояние, да разкрива чувствата чрез вярно намерения жест, реплика, интонация. Допада и музиката на нейните стихове - различна самоцелната песенност на символистите, тя се получава от по-сложното взаимодействие между звуковете и смисъла.

Съветската литературоведка Елизавета Кучборская представи ново сериозно изслед ване по проблеми от творчеството на голе мия френски писател от втората половина на ХІХ в. - Емил Зола, след издадената през 1973 г. книга „Реализм Эмиля Золя". Трай ният интерес на специалистката към литературното дело на писателя е свързан с пообхватна и значима цел от историко-литературен и теоретичен характер - изясняване на основни моменти от развитието на френския реалистичен роман през XIX в. В това отношение наследството на Зола, един от най-ярките и най-своеобразните представители на художествената и естетическа мисъл във Франция от втората половина на миналия век, представлява изследователски обект от особено важно значение. Независимо от частичните постижения съвременното литературознание евсе още в дълг пред твореца. Проучванията на Кучборская, които имат почастен и същевременно комплексен характер, са важна предпоставка както за правилното научно осветляване на литературното дело на френския автор, така и за определяне на мястото и заслугите му в еволюцията на реа листичното изкуство. Научната интерпретация на неговото творчество не само за себе си като художествен факт, а в контекста на историко-литературния процес обуславя приноса на съветската изследователка в ли- тературната наука за Зола.

В едно интервю през 1975 г. във връзка с 8 март Вие казвате следното: „Щом живеем в съвременността и със съвременността, отраженията и понякога, дори и без да осъзнаваме това, ще се проявят и в поезията, и в литературата изобщо - като чувствуване, като естетически разбирания, като светоглед. И по всичко това някога бъдещето ще съди за днешната съвременност." - Винаги съм мислила така: ами ти си роден сега, ако си истински поет, значи да чувст вуваш и живееш със съвременността. Дори любовно стихотворение да напишеш, то ще бъде любовно стихотворение на съвременния човек и поет. Защото тя не е във външните събития и прояви, а самата душевност на човека е проява на тази съвременност, на това време. - Значи според Вас не енеобходимо непременно да присъствуват външните атрибути на времето, за да бъде една творба съвременна. - Разбира се, и това трябва, но ако си написал любовно стихотворение, не значи, че не е съвременно. - Смятате ли, че тази съвременност ще се отрази въпреки волята и желанието на автора в неговата творба, без съзнателно да е търсена от твореца? Той просто пише и съвременността автоматически си намира своето място. - Ех, ако си съвременен поет, нали душевно значи ти си приел сегашното време. Мето - Значи можем да обобщим казаното с думите на Левски, че ний сме във времето и вре е в нас". - Да! Аз това не съм го помислила, когато съм го казала. Но така е. Ако ти си човек, който възприема сегашното време, ти ще действуваш, ще чувствуваш и ще пишеш като съв ременник. - А може ли да се говори за приемственост между Вашите лирически героини в отдел ните Ви поетически сборници? - Разбира се, героинята е една, но тя се е променила много с годините, с преживяното. Натрупала е у себе си нов опит. И тя не може да бъде същата, каквато е била преди 50 години. И моята лирическа героиня живее с развитието на живота у нас. Тя преживява и моменти на мъка и колебания, и на разочарование тук-таме. И все пак тя си е същата. Придобила е чертите на новото време. - Другарко Багряна, през 1977 г. Вие казвате, че за Вас животът е творчество, че без творчество... .. животът няма да има смисъл. - И бихте го потвърдили това и днес? - Да! То има, разбира се, и други неща, но все пак творчеството е главното. - А трябва ли литературната критика да бъде по-взискателна към първите книги на младите автори?