Проблеми на художествения превод

Препрочитайки неотдавна романа „Антихрист" на Емилиян Станев, отново ми направиха впечатление онези места, където, описвайки през погледа на своя невръстен още герой атмосфе рата на Търновград от навечерието на османското завоевание, той се домогва до пресъздаване то на една духовност, която съдържа определени елементи на „стилновизъм", с други думи, на нещо, което предхожда петраркизма и без което петраркизмът не би бил възможен. Особено осезателно бе това усещане в страниците за идеалната любов, която малкият Еньо, „син на цар ския зограф", изпитва към също тъй невръстната щерка на цар Иван Александър, излъчващи едно златисто сияние, което събужда представата за Дантевото обожание към Беатриче. Не допускам, че Емилиян Станев, който неотдавна ни напусна, е познавал доклада на проф. Рикардо Пикио, обнародван в актовете на симпозиума „Петрарка и петраркизмът в славянските страни", където се казва: „Писателското изкуство на българските исихасти... се движеше в схеми, недалечни от онези, създадени на Запад чрез брака между платонизъм и цицерониан ство", дори защото по времето, когато е писан „Антихрист", този текст не е съществувал, а мо дата на исихазма още не се беше появила сред нашите историци на изкуството и литературата. Затова ще се опитам да обясня това, което тук ми прави така силно впечатление. То е, че Еми лиян Станев, човек с голям писателски дар и разностранни интереси, особено към всичко, кос то се отнася до историческата съдба на българина, но в никакъв случай системен ерудит; Еми лиян Станев, който положително не е имал съзнателно културоложко отношение към Италиан ското възраждане като класически модел за съотнасяне, но за сметка на това имаше безспорна и голяма интуиция, е почувствувал в стремежа си да възстанови едно културно-историческо съзнание за тъждественост, нуждата да запълни в него някакво празно поле, с това, което си поз волявам да нарека условно един български стилновизъм", или петраркизъм, на късния XIV в. Наистина той не стига никъде до неоплатоничното схващане за божествения произход на всяка земна красота (което би освободило неговия герой от средновековната дилема дух и плът) и това щеше да прозвучи фалшиво в един исторически роман за Българското средновеко вие, или предренесанс", ако искаме той да отговаря на научно постигнати истини. Но трябва да подчертаем, че стремейки се да извлече една философско-историческа формула за българския национален характер и историческа съдба, като се движи в дуалистичната схема за веществе ното творение на Сатанаил и небесното творение на бога, той се отдалечава от класическото православно разбиране за земната хубост като въплъщение на дявола с допускането, че тя може да бъде и божествена. А това вече е една догадка, която може и да не противоречи на историче ската правда.

Твърдението, че преводът е изкуство, при това - трудно, отговорно и високоблагородно изкуство, вече почти не среща противници. Все по-често се заглеждаме в имената на хората, които правят най-много за сближаването на световните култури, все по-убедено говорим за достиженията на българската преводаческа школа. През последните години Съюзът на пре водачите в България завоюва изключителен авторитет сред творческите съюзи, авторитет, основаващ се върху достойни дела. Особено значение в рамките на Съюза има създаденият преди четири години Кабинет на младия преводач, който първоначално обединяваше 80 души млади преводачи, а днес наброява повече от 200 от цялата страна. Кабинетът включва не само майсторите на художествения превод, но и синхронните преводачи, преводачите на научно-тех ническа литература, теоретиците на превода. През 1977 г. се състоя първият преглед на творчеството на младите български преводачи. Тогава бяха набелязани някои основни насоки за работа, бяха изтъкнати някои общи слабости ипътищата за преодоляването им, споменаха се за първи път имената на хора, които сега, по време на Втория преглед, вече имат зад гърба си сериозни творчески постижения. Вторият национален преглед на творчеството на младите български преводачи се проведе от 18 до 20 ноември 1981 г. в една от залите на хотел „Витоша-Ню Отани" в София. Интересът към прегледа от страна на културната ни общественост бе много голям; за това говорят и мно гобройните публикации в литературния печат, предаванията по радиото и телевизията. Организаторите на прегледа - Централният комитет на Димитровския комсомол, Сьюзът на преводачите в България, Националният клуб на младата художественотворческа инте лигенция и Кабинетът на младия преводач -- бяха осигурили сериозни и задълбочени докла ди, които предизвикаха оживени разисквания, бяха се постарали да подготвят добре и Кръглата маса, посветена на проблема „Вярност на превода към оригинала". В разискванията и обсъжданията взеха участие много видни български преводачи, писатели, журналисти, изпъл нени с добро чувство и загриженост за професионалната подготовка на своите по-млади коле ги. В словото си при официалното откриване председателят на Съюза на преводачите в Бъл гария Леда Милева каза: „Съюзът на преводачите в България ясно съзнава своите задачи и своя дял в цялостния културен процес в приобщаването на нашия съвременник към духовните ценности на всички народи, в осъществяването на научно-техническия прогрес, за разширяване то на международните връзки и утвърждаването на престижа на България... Няма съмнение, че с най-добрите си творчески изяви младите преводачи продължават високите традиции на българската преводаческа школа."

Още в края на миналия век - през 1881 година - първият български професионален критик, създавайки своята концепция за задачите и бъдещето на българския литературен живот, отделя огромно внимание на проблемите на превода. Кръстев е максималист в изискванията си, но максималист в най-добрия смисъл на тази дума: „преводний занаят трябва да се превърне в „преводно изкуство", твърди той и добавя: „Потребни са художници преводачи, които да нау чат и всички ни как трябва да се превожда на български и със своя пример да покажат до каква висота може да се извиси днешний преводен български език. Не по-малко значителни са и конкретните му съвети към преводачите: „Първата длъжност на един преводач е да разбере всяка една дума и мисъл в онова произведение, което иска да преведе. Втората му длъжност е да проникне в произведението, да улови неговия дух, за да може творчески да го възпроизведе на един друг език. " Концепцията на Кръстев за превода като творчество, като веща интерпретация на чуждия авторов текст, като духовно съавторство, подчинено на особеностите на националната пре водна традиция, е изключително ценна. По същество това е първата стойност на българска кон цепция за преводното изкуство, първото резултатно навлизане на български теоретик в теорията на превода. Оттогава са изминали сто години, но цитираните по-горе постановки остават актуални и днес, когато „художниците преводачи" са дори по-необходими от всякога. Трябва ли да припомняме азбучните истини за повишеното ниво на читателския вкус, за значителните постиже ния на строителите на българския език", за достойното място, което съвременната българска литература заема в световния литературен процес. Днес повече от всякога българският читател е любопитен за онова, което се чете и пише по света. Веднага трябва да кажем, че неговата информация есравнително богата - много бройни са вече българските литературни издания, които отделят значително място на събития та в световната литература. Но когато информацията се разминава с читателската практика, получава се сериозен конфликт. Без съмнение не всяка информация е и съвсем вярна - толко ва много книги по света получават награди, че трудно е да се каже предварително дали всяко наградено произведение заслужава среща с българския читател. Тук се намесват редица фак тори - системата на бестселърите в капиталистическия свят обикновено се разминава със социа листическата литературна ценностна система: така например, когато списание „ЛИК“ съобща ва за успеха на последния мастит роман на Франсоаз Саган „Гримираната жена“, ние трябва да се отнесем към самото произведение скептично - тук Саган е значително дори под собстве ните си възможности. Към казаното по-горе се прибавя и една тъжна констатация - нашите читатели все още не познават тъй, както е необходимо, световната класика. Въпреки всичко, което се прави в това отношение през последните години, цели периоди в значителни чужди ли тератури за нас си остават бели полета. Оттук нататък насочваме размишленията си конкретно към френската литература, защо то тя трябва да бъде в центъра на вниманието ни в тази статия. Това е литература, обичана и ценена от българите, литература с огромно значение в годините на Българското възраждане. До Девети септември след произведенията на руската класическа литература най-много са пре ведените творби от френски автори. Поколения българи са отраснали с романите на Алексан дър Дюма, Оноре дьо Балзак, Виктор Юго, Йожен Сю, Франсоа Мориак и др. Но самият на чин, по който изреждам имената, подсказва някаква безсистемност. И наистина, ако концепци ите на възрожденските дейци са били близки до света на Русо, Волтер, Юго и техните произ ведения (впрочем силно побългарени) са служели на определени просветителски и обществе ни тези, то по-късно концептивността отпада и основен критерий става гладът на масовия чи тател за занимателно четиво.

Работата над „Фауст" Гьоте започва още като студент в Лайпциг, но концепцията, изникнала под въздействието на народните легенди и по всяка вероятност на книгата от Йохан Шпис „Историята на доктор Фаустус",все още не може да се оформи напълно като личен продукт на собственото творческо въображение и преосмисляне, поради което първоначалната редакция, известна под името „Прафауст", продължава още дълго време да занимава съзнанието му. Едва през 1790 г. той напечатва само разширен фрагмент от „Прафауст", а близо тридесет и пет години след изникването на концепцията се появява в 1808 г. на бял свят първата част на трагедията, озаглавена „Фауст. Първа част на трагедията". Още цели 24 години са необходими за написването на втората част, а това значи, че концепцията на трагедията като някакво под земно течение под повърхността, което само отвреме навреме избива нагоре, властно, неотсты но и стихийно, придружава останалите му творчески планове. Така „Фауст" в известен смисъл бележи цялостната диаграма на неговото творческо и мирогледно развитие, защото об хваща като свод началото и края на неговия живот. В статията си „Шекспир, сравнен с древните и най-новите автори" Гьоте разглежда миро гледните различия между древните трагици и Шекспир. Според него древната трагедия с построена върху едно неотменно и неумолимо трябва", върху непредотвратимата съдба и невъз можността да се постигне съгласуваност между това трябва“ и „искам", изразено в индиви дуалната воля. При новия човек конфликтът произлиза от обратното съотношение: искането е най-характерната особеност в неговата жизнена позиция, защото изрязява свободната воля на разкрепостеното от всякакви норми и религиозна скованост човешко същество. Волята му е негово царство небесно". Трагичният конфликт при древните се поражда поради разцепле нието между „трябва" и изпълнението му, а при новите поради невъзможността да се осъщест ви искам", защото винаги надхвърля границите на реалните възможности. Древните герои искат само това, което е възможно да се изпълни, и то се противопоставя на трябва", зато ва тяхната трагедия има дълбочина, докато модерната трагедия е с по-слаб трагичен потенциал по простата причина, че модерният човек иска невъзможното. Въпреки оживения и пъстър панаир от митични същества, вещици, духове, привидения и призраци не илюзорните образи съставят основната тъкан в творбите на Шекспир, а възпроизвеждането на живата действи телност в нейния най-важен представител: човека, изобразен в неговата диалектическа структура между доброто и злото начало,заложени като динамичен двигател в самата природа и самото човешко битие, необходими за неговото морално усъвършенствуване или проваляне. В тая по- лярна антитеза с изобразен основният и деспотичен стремеж на новия човек в неговата неотменна воля на искам".

Приема се, че първите строфи на своя „Фауст" Гьоте е нахвърлил още през 1768 г., когато деветнайсетгодишен е сломен от тежко душевно страдание и търси изцеление в творчество. А последните редове на трагедията са написани през лятото на 1831 г., само месеци преди смъртта на поета. Така, изграждана с чести прекъсвания и подновявания на работата в продължение на повече от шест десетилетия, тази поема-изповед въплъщава всички житейски и мирогледни лъка тушения на своя създател, докрай се изпълва с богатството на неговото „присъствие" на тая земя. Познавачът на Гьотевото творчество А. Биелшовски прави едно твърде сполучливо срав нение: „Като съдържание и форма - отбелязва той - това произведение обхваща времето от първото жертвоприношение, което Гьоте прави на природата като момче, до последния сън за безсмъртие на вехнещия старец, от сетивната сила на младостта до духовната символика на залеза... Когато бива завършено, то прилича на ония големи средновековни храмове, за изди гането на които са полагали усилия цели епохи - на ония храмове, започнати в романски стил, продължени в стила на готиката, но получили своите украшения и пристройки от ренесанса и барока. "1 Без да се абсолютизира формата на тази словесна „катедрала", смятаме, че съхраняването на някои метрически особености в превода на друг език е от първостепенно значение. Защото тъкмо в многообразието на строфиката, на ритмите и римите, в употребата на различни стихо сложения се изразява видимо духовната стойка на поета, неговият „ езиков жест". Така метриката в първата част на „Фауст" е „разностилна" по особено ведър, младежки. радостен начин. А във втората част тя е по-равна, оразмерена, внушава представата за разсъд лива и в същото време по старчески разточителна игра на перото. Но, както е казал Готфрид Келер, „старецът не играе като дете, а като някакво полубожество".

Изложението на някои тези, свързани с тематиката, която обсъждаме, по начало се определя от общоизвестната констатация, че образцовите литературни факти и явления невинаги възникват в този ред, в който стават достояние на масовия читател. Това е особено забеле жимо при превода на чуждестранните литератури, интересът към които твърде често се опре деля от силно актуализирани критерии. Практиката показва, че златната библиотека на чове чеството рано или късно се подрежда по номера и на нашата лавица, макар нерядко между бронзираните томове да оставяме завинаги набързо и неугледно издадени книги, привлекателни със своите днешни идеи, образи и сюжети. Когато победата на кубинската революция предиз вика и своеобразен лингвистичен бум", от испански в нашата реч заприиждаха произведения на сегашната борба и предстоящата победа, изпреварили именно заради съвременните си ха рактеристики например пълното издание на „Дон Кихот“. Португалският език прозвуча пое тично на български най-напред с лирата на бореца Агостиньо Нету и нейният мъжествен звън все още ни заглушава плавните строфи на Камоинш. Преди да съзрем силуетите в класически тоги на Сеферис и Елитис, ние видяхме спартанския щит на Янос Рицос, който той бе вдигнал пред сърцето на Гърция. Френският език ни се откри наново с първична свежест в поезията на неколцина африканци, английският доказа за кой ли път своите възродителни способности в бунтовната по същност книжовност на бившите колонии. Не зная доколко немският език на Елиас Канети се оказа спасен от раздвоението между Брехт и Шпринтер, но преводите на този автор, които у нас почти съвпаднаха с аудиенцията му при шведския крал, ми напомниха по този повод единственото изключение от следното правило: нобеловите лауреати и днес изглеждат застинали в мрамор, но уважението към тях се придружава от жив, непосредствен интерес и да кажем - от силно чувство на културна солидарност към лауреатите на премията „Лотос", на „Каса де лас Америкас" и на други още награди по света, чрез които конкурсът показва не чертите на отминалата, а чертите на днес създаващата се класика. Този хаос е привиден, защото се развива по спиралата на вътрешна хармония и защото еестествено в подбора на книгите за превод социалното внимание да се насочва стремително към революционни по дух творби и творци. Класиката е примамлива с непреходността на установеното, но съвремието съдържа в себе си всички нейни елементи плюс новото или новаторското като стилистика и методология. Ето защо в преводаческото дело като безспорен признак на преводаческия талант фигу рира моментът на откривателството. Откривателство както на нови имена, така и на нови про странства в езиците. На наша земя ние градим вавилонска кула.

Изминалата 1981 г. беше и ще бъде една изключителна година в историята на българска та култура, в националното битие на българите. Тази щастлива и драматична същевременно година има своите измерения във всички сфери на националния живот, вкл. и в областта на пре водната литература. В предговора към българското издание на своя роман „Окситанска кантилена“, излязъл преди няколко месеца, известният френски писател Пиер Гамара пише: „Щаст лив съм, че книгата ми излиза в България през 1981 г., когато се чествува 1300-годишнината от основаването на българската държава. Това е много важна година в българската история. Фактът, че книгата ми, в която по свой начин изразявам любовта си към моята родина, излиза през тези месеци на 1981 г., ме изпълва с гордост. Обичта, която изпитвам към българската на ция, към българския народ, към българските писатели мога да изразя, като посветя произве дението си на това чествуване. Тези думи на френския писател ние трябва да прочетем от на ша гледна точка - те са обръщение към нас. Струва ми се, че през 1981 г. българската нация придоби едно ново самочувствие. И българският литератор - преводач, редактор, критик -со учи вече да вижда попадналата в наш културен контекст чужда литературна творба като текст, който ще бъде обогатен от досега с една многовековна непресекнала национална традиция. Анна Лилова посочва с основание, че основен аспект на понятието превод е неговият лингви стичен аспект, лингвистичната природа на превода. Но тогава нека помним, че новопреведената у нас творба оживява на езика на една древна култура, на четвъртия класически език на Ев ропа. Това вече е пътят към истинското равноправие в диалога между културите. В същност през повечето десетилетия на този век нашият диалог е бил най-труден, найнеравноправен именно с литературите, чиято преводна художествена проза за 1981 г. се опит вам да разисквам сега пред вас. Колебанията тук са били в различни посоки. Защото литерату рен (и културен) провинциализъм е както стремежът да забравиш, че съществуват някои големи литератури, стремежът да игнорираш днешния им ден, така и безкритичното, напосоки, хао тично, настървено превеждане е оглед да се навакса, да догоним, да се движим по модата - малоценностно литературно умонастроение, което ражда подражателството, корозира нацио налната културна специфика. Струва ми се, че отмина завинаги времето, когато някои превода чи от западни езици гледаха отвисоко създателите на оригинални български текстове, защото по тяхно мнение преведеният текст беше по-ценен от оригиналната творба. Днес подобно не диалектично мнение би било анахронизъм - преводачът (ако е истински творец) с осъзнал в собствената си практика необходимостта да обоснове върху стиловото богатство на родната литература езиковата фрактура на добиващото своя нов облик произведение.

В един от своите фрагменти Атанас Далчев казваше: „За да се види дали един превод с художествен, не е нужно да се сравнява с оригинала, тъй както, за да се оцени един портрет не е нужно да се познава моделът. Белегът за художествеността на един превод лежи в неговата самостойност: той ни задоволява сам по себе си, докато нехудожественият превод ни кара ви наги да чувствуваме липсата на оригинала." Трудно ще ни бъде да възразим на Далчев, защото в практиката си на читатели ние отстояваме несъзнателно тъкмо неговото схващане. Но за спе циалиста думите на големия поет и преводач нямат стойността на обективен, научен критерий. Та ние знаем колко са показателите, по които оценяваме един превод. Без да ги пренебрегвам, доколкото ми позволяват възможностите, в обзора си на преводната поезия от 1981 г. аз с интересувам главно от „самостойността" на творбите. Спирам вниманието си върху тяхното звучене на български език, както посочвам и степента им на емоционална и мисловна въздейст веност, осъществена от преводача. 174 У Известно е голямото значение на преводната поезия. Много са примерите за ползотворното влияние, което са изпитали българските поети, общувайки със създаденото от техните събратя в други страни. Излишно е въобще да изтъквам постоянната необходимост от превеждането на поезия, една необходимост, произтичаща от духовната жажда на българския народ. Но тук ше спомена на свой ред, че днес трябва да се превежда още по-хубаво, с още по-голям творче ски замах. След като вече разполагаме с извънредно богат език, който може да изрази и най- тънките оттенъци на човешките мисли и чувства, неоправдано е да се издават лоши преводи. нас има много читатели с естетическа култура, усвоила най-значимото в родната ни поезия и в поезията на редица други народи. Тези читатели трудно ще бъдат излъгани. Те имат развит усет и за хубавата поетическа реч, и за онова, което е действитело оригинално. За тях ще бъде обидно да четат преводни стихове на поети без ярка индивидуалност, на автори, които са над минати от нашата поезия в проблемно, в идейно и естетическо отношение. Нека да не бъда уп рекван в максимализъм, доколкото ми се иска всички преводи да са на завидно художествено рав нище. И те да звучат толкова добре на български, че всеки от нас да запомня с името на поста и името на преводача. Ако този максимализъм стане императив за всички преводачи, редактори и издатели, рязко ще спадне броят на посредствените преводи. Ако е трудно да се преведе на бъл гарски Томас Елиът, лесно е да се върне лошият превод, за да бъде възложен другиму…

Ще започна с едно разочарование. Като приех да огледам детско-юношеската преводна литература през изтеклата 1981 г., смятах, че ще имам работа с десетина-петнадесет стихо сбирки, дето могат да бъдат прочетени за седмица-две. Нищо подобно! Библиографският спи сък ме изправи пред една единствена стихосбирка и още петдесет повече или по-малко обемни заглавия. Книгите заеха в претъпканата ми библиотека мястото на един класик. Класикът слезе на пода с 30-те си тома в елегантни сиви корици, а по полицата наскача веселата и пъстроцвет на тълпа на новите книги, избуяли различно по формат като ученици от една паралелка. Повечето от тях бяха рожби на издателство „Отечество“. Тук-таме се срещаха и деца на „Народна младеж" и „Български художник", както и на „Георги Бакалов", Варна. Но те бяха толкова малко в многобройната сякаш следвоенна паралелка. И така: книгите се настаниха удобно пред мен и зачакаха да чуят какво ще кажа. Заотла гах, докато между нас застана малкият ми син и започна да сочи: „Прочети ми ей тази! Не - другата!" Малкият избираше книгите по техния външен вид, но неговият окончателен избор бе разколебан от участието на толкова талантливи наши и чужди художници в оформянето и илюстрирането на детско-юношеската книга. Ще спомена имената на художниците, както бя ха посочени от него: Любен Зидаров, Марайа, Иван Кенаров, Анри Кулев, пак Любен Зидаров, Стоимен Стоилов, Атанас Василев, както и библиотечните оформления на Стефан Груев. Ко гато му казах, че книгите трябва да бъдат върнати, той се разплака само за илюстрираните от Марайа „Африкански приказки". За да приключа с творческото му участие, ще добавя, че той спечели най-много от про чита на книгите. Цял месец не стъпи в детския дом, ходеше като замаян и бе най-силно поразен от старинните легенди, преразказани за деца от В. Маркова, Н. Гарская и С. Прокофиева, преведени твърде прилично от Желязка Купенова. В този великолепен сборник, издаден за съжаление на почти вестникарска хартия под за главието „В страната на легендите", оживяват народни първообразци на безсмъртни литера турни образи: Ролан, крал Артур и рицарите на кръглата маса, Тристан и Изолда, Лоенгрия, Робин Худ, Томас Лермонт, Лорелай, Хамелнският ловец на плъхове (плъхоловец щеше да е по добре!), Вилхелм Тел, Дон Жуан, Летящият холандец, д-р Фауст. Изглежда, че и за юношите а и за децата е най-добро тъкмо това, което е най-добро и за възрастните. Затова нека си поже лаем повече книги със съвършенствата, които разкрива пред нас „В страната на легендите Те са богатство, което трябва да намираме непрекъснато по книжарниците. Предполагат ш рока пропаганда в печата и големи тиражи. Лошата хартия в подобни случаи е недоразумение най-меко казано.

Както всяка общност, която предстои да се оценява, така и преводите на книги по изкуствата, естетиката и философията предизвикват противоречиви оценки. От това по-естестве но няма. Различен е рангът и на книгите, и на преводачите, различни са подбудите и целите, различни са последиците им. Аз трябва да направя обзор на област със стеснено количество, но с най-дебели книги. Към мене, изглежда, е оказано най-голямо доверие от страна на СПБ, тъй като по теория на вероятностите в тази област може да попаднат книги от всякъде и аз трябва да знам всички езици. Все пак въпреки доверието, ако имаше книги от японски или китайски, щях да се затрудня много, защото, може би знаете, аз ползувам слабо тези два езика. Очевидно в нашите издателства вече се работи с премислени поредици, за чиито цели се привличат специалисти и се обръщат към майстори на превода. Това е тенденцията и тя не мо же да се помрачи от изключенията. Ако в художествената литература възможностите за случайности са по-големи поради големия книжен обхват, в естетиката те са смалени. Още повече, че за много книги, които се наричат класика на мисълта, ние сме закъснели. Повече от всякога ние се нуждаем от авторитетни поредици, от авторитетни редколегии, от хора знаещи, мислещи и можещи. Такива поредици за щастие имаме. Изд. „Наука и изкуство", което решително преу строи работата си и изгони провинциалната леност и безразличие към културата, вече ни предлага добре организирани поредици, каквито са „Естетика и изкуствознание“, „Литературни светове“ и „Театърът на 20 век“. В ход е подготвителна работа и за други библиотеки. Оценката на една книжна продукция е нещо много широко. Тя предполага надълго да се впуснем в издателската практика като културно явление, на превода като културен жест; да се впуснем в стойностите и потребностите на днешното общество от дадена книга. Но нека да не забравяме, че задачата е по-конкретна. Ако направя това общокултурно въвеждане, вероятно ще се отегчите много. Там, където е нужно, ще правя накратко отклонения. Ако настроението ни от преводната продукция миналата година е приповдигнато, това не значи, че няма контрасти. В единия полюс стоят преводите на Хайне от Страшимир Джамджи ев, на Иполит Тен на Ерма Гечева, на Кенет Кларк от Христина Атанасова и Никола Георгиев, на другия полюс стоят „Тициан" в превод пак на Никола Георгиев или „Същност на културата" в превод на Кузман Савов. В постиженията на преводаческото ни изкуство са творбите на Катерина Киселова, Валентина Топузова, Георги Георгиев, Марко Марков. Преводаческото майсторство ни даде възможност да се насладим на виртуозната лирична и философска проза на Хайне, на парадоксалната мисъл и френско изящество на Дидро, на словесното чародейство на Кларк, на дълбокото изтънчено концептуално загребване на Иполит Тен, на суровия и мускулест език на Алберт Швайцер, на лабораторното и сценично слово на Станиславски, на труд ния философски език на Спиноза.

Въпросът за превода на драматични произведения от чужди езици на български, който съществува практически у нас от далечно време, днес добива нов смисъл благодарение на обстоятелства, определящи се от съвременната културна обстановка, от нарасналите изисквания, разширения „потребителски" кръг и не на последно място - от все по-усъвършенствуващата се подготовка и професионална изява на преводаческите кадри. Така всяка година ние се срещаме с нови преводи на драматически произведения, които предлагат различни примери, с различни достойнства и дефекти. През 1981 г. излязоха доста преводни пиеси, които станаха обществено достояние чрез три източника. Първо: издадените преводни пиеси от изд. „Народна култура“. Това са: сборник от три творби на Харолд Пинтър „Кухненският асансьор“, „Ничия земя“ и „Измяна" - преведени от английски от Антония Парчева; „Есенна соната" от Ингмар Бергман, преведена от шведски от Васа Ганчева; и сборникът на Ибсен, преведен от норвежки от Светослав Колев, съдържащ следните пиеси: „Стълбовете на обществото“, „Нора“, „Призраци“, „Народен враг" и „Когато ние Мъртвите оживеем". Втори източник: отпечатаните пиеси в сп. „Театър“ - в кн. 2 - съветската пиеса на Афанасий Салински „Мълвата“, преведена от Лиляна Герова; в кн. 7 - пиесата на Наталия Гинсбург „Обявление във вестника“, преведена от италиански от Божан Христов; и кн. 12- двете едноактни пиеси „За справка" от Бари Кийф, преведена от английски от Бистра Евтимова и „Съграденият паметник" от Луис Матиля, преведена от испански от Стефан Танев. Третият източник: за обзор са преводните пиеси в Дирекция „Театър". Това са около 15 съветски пиеси, 20 пиеси от западни езици, 5 пиеси от социалистическите страни, част от които са реализирани в репертоара на театрите през календарната 1981 г., а други са в превод „За слу жебно ползуване". Отправните точки при разглеждането на преводните пиеси са няколко и те се определят от особеностите при превода на драматургия, а именно: освен принципа за преводимостта при драматургията са абсолютно задължителни действеността на диалога, лесният артикулационен изговор на текста, логическите ударения, ритмичното протичане на диалога. Това прави от превода на пиеси един многостранен и сложен въпрос поради онези езиково-стилистични еле менти, които разкриват вътрешната или външната динамика в текста и задвижват сценичното действие.

Изминалата 1981 юбилейна година беше много богата на най-различни прояви в нашия културен живот: юбилейни издания, юбилейни международни конгреси, конференции, научни сесии, други международни срещи. Затова за разлика от други години тук ще бъдат споменати, макар и накратко, не само печатани трудове, но и устно изнесени доклади, повечето от които по-късно ще бъдат отпечатани.

Както е известно, все по-често през последните години се говори за критиката, обсъжда се състоянието й и се правят предложения за нейното активизиране. Резултатите от тази линия вече се проявяват във всички сфери на нашия живот и иначе не може и да бъде. Без критика не се осъществява обратната информационна връзка, жизнено необходима за правилното функциониране на всякакви обществени структури и звена. Едва ли е необходимо да убеждавам почи таемата аудитория надълго и нашироко във важността на тази тема и тъй като вече съществуват много материали по тези въпроси, ще съкратя уводната част на изложението си. Ще добавя само, въпреки че и това е съвсем очевидно, че критиката е особено необходима за преводача, понеже му дава възможност по-правилно да преценява резултатите от дейността си и да търси начини за нейното усъвършенствуване. Ако дадена книга не е рецензирана, не се затваря веригата производител-производство-обществена реакция и нерецензираната книга не става пълноценен факт на културния ни живот. За съжаление не можах да получа точни сведения, каква част от преводната продукция на нашите издателства е била рецензирана през 1981 г. Изглежда, че с изключение на „Народна култура" и може би на още някое друго издателство все още не се води точна сметка за това. Така или иначе стана ясно, че по-малко от цялата преводна продукция на изд. Народна култура" за 1980 г. е била рецензирана до края на 1981 г.

Верността към оригинала е основно изискване към всяка преводна дейност. Пристъпвайки към проблема в конкретните рамки на художествения превод, уместно е да видим специфи ката на този вид творчество като зависимост от естетическата норма. Азбучна истина е, че пре следването на чисто информативна автентичност на превода спрямо оригинала, несъобразено с неговото художествено качество и нетърсещо максимално близко покритие във формата, с също така нелепо, колкото лексически неадекватно би било буквалното пренасяне на фразеологизмите на един език в другия вместо заместването им с техните идиоматични съответки. Превод, който изсушава изходната тъкан и и отнема нюанса на стилистично звучене, е неприем лив тори при публицистична, икономическа, философска и пр. материя, където акцентът е върху логизацията; приложен към художествен текст, подходът се самоабсурдизира. Но взаимозамяната на фразеологически конструкции е речниково-регламентирана; идиоматиката на ху дожествения изказ от своя страна се транспортира съобразно с индивидуалното виждане на преводача. Творческият процес нито може, нито следва да се подведе под строги правила и предписания, да се фиксира в твърди формули. Стратегията и тактиката му обаче подлежат на обсъждане с цел изработване на художествена мяра, на възможно най-универсален критерий. да ce Настоящото изложение приема за своя теза постановката, че в художествения превод поетическата инвенция на преводача има основна функция и в най-голяма степен е призвана разреши проблема за запазване на естетическото внушение. Това изважда на преден план дискусионния момент за допустима поетична свобода, за спорната още у древните мярa licentia vatum, витийски волности. В полемиката между схващанията, пледиращи пределна тексту ална близост с оригинала или, обратното, по-голяма свобода на преводаческо тълкуване, склонни сме да приемем безрезервно втория принцип. Нещо повече, позволяваме си мнението, че за адекватност на художествения превод е необходима известна доза licentia obligata, задължителна свобода; че прекалено строгото придържане към оригинала в този вид превод би могло да окаже противопоказно, на моменти пагубно. За истинска вярност към оригинала е необходима вярност към художествените традиции на литературите, между които се извършва съответното едно или двупосочно прехвърляне, защото освен географски, исторически, битови и пр. реалии съществуват и поетически реалии, съобразяването с които е наложително в търсенето на есте тическо покритие. Стремежът към такъв художествен оптимум следва да разчита не на тексту ален буквализъм и педантична обвързаност с авторовия канон, а на решения, които бихме опре делили като образно-емотивен еквивалент. Тъй като само в случаите на свръхрядко съвпадение този еквивалент се поднася от съответните езици и литератури в тъждествени езиково-литературни ситуации, намирането му е възможно най-вече на базата на компенса торния ефект. Преводаческото тълкуване в този случай оперира със съ измеримите асоциативни нива и смислоносещи пластове в родно- и чуждоезиковия изказ, като се съобразява с предпоставената даденост, че определени поетични обрати (и като форма, и като съдържание) в оригиналния културен контекст са адресирани към аудито рия, от която се очаква да реагира на тях с безусловен рефлекс на естетическо възприятие, до като в етоса, към който е насочен преводът, този ефект или напълно ще се загуби, или ще про111 звучи бледо и опосредствувано, ще разчита на умозрителност, а не на емотивна спонтанност у възприемащия. Визираните принципи ще въведем емпирически, чрез илюстративни преводни ситуации и коментарен анализ.

Независимо от творческия характер на стихотворния превод по време на неговата реали зация поетите-преводачи използуват редица похвати, повечето от които са типични. Едни от тези типични похвати имат компромисен характер, тъй като водят до изменение на някои осо бености на оригинала или пък придават на превода липсващи на оригинала особености. Естествено това може да намали сериозно ценността на превода, но понякога може и умело да се ту шира. Останалите типични похвати са коректни. Систематизирането и познаването на типичните похвати на стихотворния превод има не само важно теоретическо, но и практическо значение. Тяхното овладяване може да помогне на поета-преводач в критични моменти. Значителна част от типичните похвати на стихотворния превод се отнася до римуването и римите. Римните проблеми на превода са изключително важни, а тяхното правилно или не правилно решаване може да има решаващо значение за съдбата на един стихотворен превод. Римата може да постави пред преводача сериозни затруднения още при превода на самото заглавие, ако на езика на оригинала то е римувано. Често в подобни случаи е изключено намирането на приемливо смислово покритие. Обикновено преводачът е изправен пред дилемата да преведе заглавието без рима или пък да съчини по-друго заглавие, но римувано и съответствува що на духа и съдържанието на творбата. Например заглавието на Некрасовата поема „Морозі красный нос“ е преведено от Александър Миланов „Мраз беловлас". Това е напълно приемливо решение, още повече, че буквалният неримуван превод „Мраз червен нос" би звучал на бъл гарски нелепо. В подобни случаи успехът на преводача зависи изцяло от неговата изобретателност и вкус и най-често е въпрос на щастливо хрумване. Често при превод на поезия със стихосложение, далечно от българското, е невъзможно да се постигне еквиритмичност. Но ако тази поезия е римувана, и то с по-непривична за българското ухо римна схема, запазването на тази схема може да се окаже силно и дори единствено средство за наподобяване на оригиналната строфика. Така например виетнамските думи са едносрични и всяка може да се изговаря с 6 различни модулации на тона, означавайки всеки път ново понятие. Освен това виетнамците не четат стиховете, а ги пеят. Често виетнамските поети използуват повече или по-малко сложни римни схеми. Така например Нгуен Зу е написал поемата си „Воплите на една страдаща душа“ („Киеу") с тройни съседни рими. Запазването на тройните съседни мъжки рими в българския превод независимо от другите му отлики спрямо оригинала, наложени от нормите на българското стихосложение, несъмнено служи като общо, свързващо звено между превод и оригинал:

Един от героите на революционното ни минало, слял в едно творчески пориви и борчески прояви, е и Васил Карагьозов. Насочвайки вниманието си към него, ние днес еднакво се вълнуваме от жизнената му съдба, от великите идеи, за които се бори и умира, а също и от стиховете, завещани от него - в тях ли чат принципите и позициите на човека, отдал всичко лично на народа и на партията. C Оформянето на личността е сложен и продължителен процес, свързан въздействието на средата, с личните качества, с напрегнатите индивидуални уси лия. Постепенно, чрез възходящо развитие, се изгражда светът на твореца и човека Васил Карагьозов, живял в бурно и тревожно време, изявил отрано честната си гражданска позиция, отношението си към несправедливостите и класовите противоречия на буржоазното общество. Животът му е живот на пролетарий. Карагьозов израства при много тежки условия, в семейство, което има шест деца: - баща му е бил търговец, но се разорил и семейството търпи големи лишения. И на B да Ценните качества на надарения момък проличават отрано. Като ученик Ямбол, Стара Загора и Пловдив той чете непрекъснато, пръв е сред съучениците си; културните му интереси са богати и разностранни. Отрано започва да пише стихове, първоначално посветени предимно на природата. Ентусиазмът му да учи не може да бъде прекършен от нищо, въпреки че през цялото време ученическите си години той търпи големи материални трудности. Няколко пъти ходи пеш от Пловдив до Ямбол и обратно. След завършване на средно образо вание постъпва учител в с. Дряново, Казълагачко (Елховско). Тук започва работи вдъхновено за просветата на децата и на възрастните. Включва се в со циалистическото движение, в учителската група „Пролетарий". Както свидетел ствува неговият приятел Георги Хлебаров, групата изработва план за агитация сред неорганизираните учители за разпространението на в. „Учителска борба", за свикване на събрания и др. 1 Силно въздействие му оказва Боян Николов, който му дава брошури, говори му за пролетарската поезия и за творчеството на Полянов, насочва го да пише стихотворения за мъчителното положение на работни ческата класа. По примера на Полянов Васил Карагьозов създава творби за бор бата на класата, сам ги рецитира по клубовете на широките социалисти. През 1908 г. поетът издава първата си стихосбирка „Пролетарски песни". Тя бързо се разпространява и творбите в нея се учат наизуст, разпространяват се в цялата страна.

Въпросът за превода на руската стихотворна класика в България е толкова обширен, ако се разглежда в исторически аспект, би станал предмет на редица монографични изследвания. Ето защо ще се спра само върху преводите на отделни руски класици - Пушкин, Лермонтов, Некрасов, и то представени само в последните им сборници на български език, а именно: „Алек сандър Пушкин. Стихотворения и поеми", 1977, съдържащ наред с поемите и драматичните миниатюри на поета „Скъперникът рицар“, „Моцарт и Салиери“, „Каменният гост“, както и две от приказките му; „Михаил Лермонтов. Стихотворения и поеми", 1978, и „Н. А. Некрасов. Стихотворения и поеми", 1979. Тези сборници отразяват съвременното равнище на преводаческото ни изкуство, тъй като основните преводи са правени през 70-те години, като някои от тях са включвани вече в по-големи издания, други са подготвени специално за тези сборници, а поемата „Коробейники" дори се представя за пръв път на българския читател в сполучливия превод на Любен Любенов. В сборниците са поместени и някои преводи отот 30-те и 40-те години на Людмил Стоянов, Ангел Тодоров, Бленика и др., както и редица преводи от 50-те и 60-те го дини, продължаващи да звучат съвременно и художествено убедително. Само Вазовият превод на Лермонтовата творба „Выхожу один я на дорогу" („Сам излязох на поле широко"), направен още през 90-те години на миналия век, има по-архаично звучене с остарелите си езикови форми хорати, чувства жежки, фолклорното поле широко. Предмет на настоящия анализ ще бъдат няколко основни въпроса, пряко свързани със спе цификата на стихотворния превод: 1) как преводачите са пресъздали характера на лиричното преживяване, типа на героя и свързаната с тях поетична образност и 2) доколко са запазили рит мично интонационното звучене на оригинала. Трябва веднага да отбележа, че в повечето от преводите на Пушкин, Лермонтов и Некрасов убедително е пресъздадена специфичната за всеки един от тях изява на лирическото чувство. Багряна вярно отразява Пушкиновия романтичен копнеж по далечното и непознатото („Загасна дневното светило"), Георги Джагаров - тихата и „светла" Пушкинова печал („По хълмите на Грузия"), Димитър Методиев - жизнеутвърждаващия Пушкинов оптимизъм („Вакхическа пе сен"), Радой Ралин - поезията и красотата на любовното преживяване („На А. П. Керн"), Кузман Савов - изящно-хуманното“ Пушкиново чувство в превода на „Обичах те". Добре е отразена основната емоционална гама в преживяванията на Лермонтовия лирически герой със страстния му стремеж към волност и свобода („Затворник"), с горчивите му размисли за съдбата на съвременното поколение (, Размисъл"), с ненавистта и презрението към окръжаващата го светска тълпа („Как често от тълпа..."), със странната" му обич към родината (Родина"), с пророческото му предчувствие за ранна смърт („Не смей се ти“, „Сън"), много добре предадени в преводите на Людмил Стоянов, Е. Багряна, Григор Ленков, Любен Любенов, Йордан Ковачев. От своя страна убедително са пресъздадени в преводите на Ангел Тодоров, Андрей Германов, Христо Радевски, Върбан Велчев характерните за Некрасов чувства на гражданска пасивност („Размишления пред скръб, породена от страданието на народа и безропотната му 91 парадния вход“, „Забравеното село", „Елегия"), безпощадната му сатира срещу народните вра гове (Съвременна ода“, „Люлчина песен“, „Нравствен човек"), изостреното му съзнание за граждански дълг (Поет и гражданин") и мъчителните му самообвинения да изтръгнат от ли рата му неверен звук („Рицар за час“, „Аз скоро ше умра").

Преводът на поезия винаги е пораждал много разногласия между преводачите и теоретиците на превода. Едни от тях спорят дали може, дали е редно един човек да превежда много автори и не е ли по-правилно да се занимае само с един или поне не повече от двама-трима поети, спрямо които има по-голям афинитет. Други спорят горе-долу в същите рамки за различните жанрове - лирика, епос и др. Трети разсъждават дали човек може, от една страна, да превежда пълноценно от своя език на чужд, а, от друга страна, доколко може да запази или по-правилно да предаде националния колорит и този недоловим елемент между редовете - нюансите и интонацията, - когато превежда от чужд език на своя. Антологията, за която става дума, може да ни послужи като пробен камък за подобни преценки. В случая имаме пред себе си антология от двеста и едно стихотворения от български поети, предназначена за деца от три възрастови групи, разделени в три книжки, но преведени всички от един преводач. Трябва веднага да се отбележи, че доста голяма част от стихотворенията не са били писани за деца - те са подходящи за деца, включват се в букварите и читанките. Защото Оте чество любезно и редица други Вазови творби, „Хайдути" от Христо Ботев, „Сто дваде сет души" от Пенчо Славейков, „Заточеници" от Яворов и много други напълно закономерно са влезли в антологията, но не са детски". Подбрани са произведения на шестдесет и двама български автори от дядо Петко Рачов Славейков до Ран Босилек, Н. Кехлибарева, Евтим Евтимов и други наши съвременници, тъй че в трите книжки се срещаме с представители на най-различни епохи, поколения, жанрове и „школи", темпераменти и разбирания, стихотворения с най-различна ритмика и мелодика. Поради всичко това преводачът Милен Маринов бе изправен пред много сложна задача с разностранни трудности, една от които бе и тази, че трябваше да превежда не по свой избор и предпочитание (макар и да можем да приемем, ако съдим по резултатите, че повечето стихотворения са му допаднали). В негова полза са били няколко основни положения и първото от тях е, че преводачът е абсолютен двуезичник", той е еднакво „у дома" и в българския, и в руския език с всичките им тън кости и владеене на бита, историята, литературните традиции, както и всичко онова, което наричаме фонови знания". В работата му се чувствува, че има вроден усет към поетичното и поезията; вероятно е и закърмен от ранна възраст с най-популярното в детската и друга пое зия на двата народа, което е разширило и неговото „амплоа" като преводач. Допустимо е за работата му да е имало значение и това, че донякъде същото може да се каже и за неговата редакторка Ника Глен, дългогодишна преводачка и редакторка на преводи от български на руски.