драматургия

Въпросът за превода на драматични произведения от чужди езици на български, който съществува практически у нас от далечно време, днес добива нов смисъл благодарение на обстоятелства, определящи се от съвременната културна обстановка, от нарасналите изисквания, разширения „потребителски" кръг и не на последно място - от все по-усъвършенствуващата се подготовка и професионална изява на преводаческите кадри. Така всяка година ние се срещаме с нови преводи на драматически произведения, които предлагат различни примери, с различни достойнства и дефекти. През 1981 г. излязоха доста преводни пиеси, които станаха обществено достояние чрез три източника. Първо: издадените преводни пиеси от изд. „Народна култура“. Това са: сборник от три творби на Харолд Пинтър „Кухненският асансьор“, „Ничия земя“ и „Измяна" - преведени от английски от Антония Парчева; „Есенна соната" от Ингмар Бергман, преведена от шведски от Васа Ганчева; и сборникът на Ибсен, преведен от норвежки от Светослав Колев, съдържащ следните пиеси: „Стълбовете на обществото“, „Нора“, „Призраци“, „Народен враг" и „Когато ние Мъртвите оживеем". Втори източник: отпечатаните пиеси в сп. „Театър“ - в кн. 2 - съветската пиеса на Афанасий Салински „Мълвата“, преведена от Лиляна Герова; в кн. 7 - пиесата на Наталия Гинсбург „Обявление във вестника“, преведена от италиански от Божан Христов; и кн. 12- двете едноактни пиеси „За справка" от Бари Кийф, преведена от английски от Бистра Евтимова и „Съграденият паметник" от Луис Матиля, преведена от испански от Стефан Танев. Третият източник: за обзор са преводните пиеси в Дирекция „Театър". Това са около 15 съветски пиеси, 20 пиеси от западни езици, 5 пиеси от социалистическите страни, част от които са реализирани в репертоара на театрите през календарната 1981 г., а други са в превод „За слу жебно ползуване". Отправните точки при разглеждането на преводните пиеси са няколко и те се определят от особеностите при превода на драматургия, а именно: освен принципа за преводимостта при драматургията са абсолютно задължителни действеността на диалога, лесният артикулационен изговор на текста, логическите ударения, ритмичното протичане на диалога. Това прави от превода на пиеси един многостранен и сложен въпрос поради онези езиково-стилистични еле менти, които разкриват вътрешната или външната динамика в текста и задвижват сценичното действие.

Периодът от 1848 до 1868 г. отбелязва за Австрия време на стагнация в политическо и културно отношение. Реформите, проведени в началото на управле нието на Франц Йосиф, ограничаващи абсолютизма и проправили път на капи талистическите отношения, не отслабват, а, напротив, усилват гнета над зависи мите от Австрия народи, както и властта на монархично-бюрократичната система на управление. Рязко изострящите се след 1849 г. национални и социални противоречия предизвикват известно раздвижване в австрийското общество. Въпреки настъпилата реакция революционните борби на дребната буржоазия и на пролетариата, на потиснатите народи от мултинационалната „Дунавска монархия", отзвукът от демократичните идеи от Германия, Италия, Франция не може да не внесат промени в съзнанието на тогавашните хора. На тази сложна обстановка изкуството реагира с постепенно изживяване на романтическия мироглед, изминавайки продължителен период на идейна криза, завършила с постепенното утвърждаване на реалистичните тенденции. Най-чувст вителна към настъпващите обществени промени се оказва литературата, подготвяща закономерно реалистичния прелом и в театъра. Във всеки случай движе нието на драмата (и в частност - на театъра) към реализма бива затруднено от ред обстоятелства през IV период от нейното развитие и затова романтическите традиции в нея се запазват сравнително до късно в различна степен и проявления. (Сходен процес може да се проследи и в сценичната практика.) Театралната политика на управляващите кръгове довежда до пълно институционализиране на театралния живот. Затормозеното разгръщане на реалистичните насоки в театъра отговаря напълно на техните интереси от възпрепятствуване проникването опозиционен или свободолюбив дух на сцената и затова те полагат нарочни уси лия да подчинят всяка театрална проява на официалната „охранническа" идео- логия. на В спъването на социално-критичните тенденции от цензурата трябва да търсим основната причина за разцвета на жанровете на буржоазната мелодрама, на историческата пиеса и на битовата комедия. Така австрийската национална драматургия бива отхвърлена с десетилетия назад във времето, вместо да продъл жи прогресивно-демократичните настроения от драмите на Раймунд, Нестрой и Грилпарцер. При тези условия на пълна откъснатост на театралната култура от съвременния живот обновлението на театъра се превръща в обективна необходимост. Неговото реформиране в края на IV период се осъществява в три направления: в областта на репертоара, в плана на актьорската психотехника и сценичната 92 практика и в сферата на националната драматургия. Х. Лаубе успява да наложи на управата на Бургтеатер Шекспир, Лесинг, Гьоте, Корней, но също и буржоаз- ните („добре скроени") пиеси на Сарду, Скриб и Дюма-син. Навлизането на све товната драматургична класика в репертоара на виенските театри и особено на „крепостта на консервативния вкус - Бургтеатер - допринася за израства- нето на цяла плеяда бележити актьори, които полагат основите на по-сетнешната прочута реалистична актьорска школа на Бургтеатер. Обогатяването на съвре менната драматургична техника с опита на Ибсен, Хауптман, Тургенев и Тол- стой, чиито пиеси също така проникват на негова сцена, изиграват съществена роля в развитието на австрийската драма от критическия реализъм и романтизма през натурализма по пътя към психологическия реализъм. Значителен принос при извършването на този преход има писателят и дра матургът Артур Шницлер.