Априлския

Историческият роман в съвременната българска литература на ческия реализъм нямаше в миналото, с познатите изключения, широки и солидни постижения и традиции. Някои изследователи са склонни да причисляват към наследството на българския исторически роман повествования от времето на Средновековието от рода на „Панонските легенди" или извънредно разпространената „Александрия". Но това са качествено различни жанрови форми на разкази за миналото. В средновековната историческа белетристика, изпълнена чудеса, развитието на сюжета се движи почти изцяло от непознати и тъмни за човека сили. Това няма много общо с новото буржоазно историческо мислене, при което човекът еоставен сам на себе си, а новите повествователи търсят реални подбуди за неговите постъпки. Като далечен предшественик на историческото повествование от по-нов тип може да се смята побългареното историческо четиво от времето на Възраждането. Но неговата поява е свързана главно с назрялата национална необходимост от белетристична разработка на исторически сюжети и случки за дидактични и патриотични цели. Показателно в това отношение принципиалното отрицание в естетиката на Любен Каравелов на необходимостта от обръщане на писателите към миналото. За Каравелов това е форма на бягство от злото на съвременността. e Но същият Каравелов във в. „Независимост“ (1873- 1874) печати своята историческа трилогия за времето на падането на България под турско робство и отразява чувствата и мислите на революционните кръгове на българската емиграция от онова време. Националноосвободителното движение, Априлското въстание и последвалото освобождение създадоха през първите десетилетия обилен материал главно за документално историческо повествование и за високи художествени образци от рода на „Под игото" - нито едните, нито другите имат много общо с типичния исторически роман. В жанровата система на българската литература в първите десетилетия след Освобождението на първо време почти отсъствува оригиналният исторически роман или той е съвършено безпомощен (като романа на Добри Ганчев „Борба за самостоятелност", 1888). Но ролята на историческо художествено четиво е блестящо заменена от богатата мемоарна и документална проза на това време, синкретична по своя характер. Тя има своя връх в творчеството на Захари Стоянов, което с течение на времето все повече разкрива пред нас своите монументални художествени внушения. В документалната и мемоарната проза на това време трябва да се търсят дълбоките корени на българското историческо повествование, от тези блестящи летописни традиции би трябвало да изхожда, тях би трябвало да претворява нашият нов исторически роман.

Трудно е да се обхване развитието на нашата драматургия след историческия Априлски пленум на партията. Защото то тръгна в много посоки и се домогна до съвсем нови сфери на художествената изява, макар че продължи и постигнатото в най-добрите произведения от времето между 1944 и 1949 г. Регламентираното мислене от периода на култа към личността засегна драматургичната литература твърде дълбоко, защото влезе в рязко противоречие с нейната древна същност. Конфликтът е сърцевина на всяка пиеса, а той плашеше догматичните умове и се сблъскваше с грубото администриране на творческите процеси по принцип, с чиновническото вмешателство в замислите и в реализациите на писателското дарование. По-сериозният интерес към трудностите, противоречията и драматичните страни на общественото битие се възприемаше като съмнение и дори като недоверие в силите на социализма. Теорията за безконфликтността и за безпогрешния идеален герой издигаше преграда между драматурзите и света, тласкаше ги към разкрасената илюстрация на действителността, към едностранчивото осветляване на стълкновения и проблеми. Дори безспорният успех на утвърждаваните хора от живота получаваше съвсем принизен, художествен“ израз и олекваше, защото се представяше като безболезнен и наивен акт. Практиката нерядко противопоставяше идейния на художествения момент в драматургичните произведения. Обикновено те се рекламираха с оглед на подхванатата тема. Не се държеше сметка за обстоятелството, че доста от тях бяха далече от убедителното художествено осмисляне на действителността. Априлският пленум възстанови ленинските норми на обществения живот и пресече пътищата за тези аномалии в художествената дейност. Широко разгърнатото демократизиране на социалистическото ни настояще беше заложено в порасналото доверие към хората. Отвори се място за всички лични инициативи в интерес на обществото. Атмосферата на уважение към съзидателните възможности и към политическата зрелост на нашите съвременници изпълни представителите на художественото творчество с едно законно самочувствие и с една жажда за смела реализация на таланта. Партията далече не прекъсна връзките с творците, не увеличи разстоянието между себе си и тяхната практика, но ги заобиколи с голямата си вяра в силата им да провеждат ленинската априлска политика в областта на художествената култура. Тя насочваше и насочва художествения живот с необходимата зоркост, но и с разбиране на неговите сложности, с мъдър поглед за толкова социалната, но и толкова съкровената дейност на човека от полето на литературата и изкуствата.