Полемика

На някои може би е дотегнало да се пише за критиката. Такива възмутени читатели ще кажат: „Стига тая критика! Аман!“ Може би са прави, понеже предчувствуват дълги пунически войни сред критиците. И все пак разговорите за критиката се налагат с някакво упорито постоянство. Просто литературното развитие повелява често да се вглеждаме в лицето й. Една от често цитираните мисли на Анатол Франс е, че по литературната критика съдим за една литературна епоха, за нейната интелектуална физиономия. Тая мисъл под една или друга форма варира в много статии за критиката. В някои постари литератури критиката може да е знак за александрийска изчерпаност, безплодно, макар и тънко занимание на духа, но за нашата литература критиката все още има голямо значение. Тя между другото е огледало и на националното ни мислене. Кр. Куюмджиев в своята последна книга „Критически делници“ също така разглежда нейната дейност като интелектуален израз на дадена културна епоха, самосъзнанието на дадена култура". Литературният критик Й. Василев се е заел в своята статия, посветена на критическата дейност на Кр. Куюмджиев, да обясни „феномена“ на един критик и изтеклото критическо де сетилетие. Той гледа на нещата успокоено, далеч от полетата на боя и малко снизходително към пропиляното време в остри полемики. Явно за него „сокът на нервите“, за който говореше Д. И. Писарев, няма значение. Той иска да преценява нещата спокойно, безстрастно или, както сам обещава, без гняв пристрастие". Тая роля на хладнокръвен летописец, на някакъв нов отец Пимен ми изглежда неподходяща за един критик в нашето време на битки И и незатихнали полусражения. Аз прочетох внимателно статията на Й. Василев и все пак не можах да разбера неговата позиция в случая. Стои ли той за националното своеобразие в нашата литература, държи ли в критиката да има по-голямо присъствие авторовата личност, противник ли е на нейната отвратителна роля на рекламен посредник, въобще какво отношение има към неща, за които се говори не от вчера. Или всичко това са излишни приказки, изречени от критиката през последните 10-15 години. Ако това е така, няма смисъл повече да разговаряме. Просто трябва да приключим разговора. Но не мога да допусна, не И. Василев, който не от вчера се занимава с литературна критика, макар че има твърде малко публикации, не знае тия азбучни истини за нашата кри тика. Към края на своята рецензия за книгата на Кр. Куюмджиев „Критически делници" той пише: „Куюмджиев все пак прояви психическа издържливост и устойчива воля, не се поддаде на нашепванията на нихилизма, който винаги се таи в един полемичен талант." Такава една трактовка за полемиката и по131 лемичния талант като проява на своеобразен нихилизъм ми изглежда твърде странна в наши дни. Борбата за мнение е едно от основните начала на всяко литературно развитие. Цялото развитие на българската критика в миналото и сега е стълкновение. Противоположно на естетиката на сп. „Мисъл" се съз даде друга естетика. Полемиките, които станаха на времето между главния редактор на сп. „Златорог" и Т. Павлов, не бяха напразни. Те отразяваха сблъсъка между два мирогледа, два подхода в разбирането на изкуството.

Става Васил Колевски дума за рецензията на Йордан Василев, посветена на книгата „Критически делници" от Кр. Куюмджиев (Литературна мисъл, кн. 1, 1973, с. 141-147). Отдавна в нашия печат не се е появявала такава провокираща литературната ни мисъл публикация! Без доказателства, голословно, но достатъчно ясно и определено рецензентът подлага на ревизия основни принципи и оценки от нашия литературен живот. Ако се съди по конкретните му оценки за литературно-критичната дейност на Кр. Куюмджиев, Василев не се грижи толкова за аргументиране и доказване на дадена своя теза, оценка, а изхожда от репетиловския принцип „Шумим, братле, шумим". Тази страст на Василев да прави „преврати" в литературната наука го съпътствува още от първите му изяви. В една своя рецензия, посветена на книга на Т. Жечев, Василев писа през 1965 г.: „Той не може да изрече обикнатите от мнозина критици думи - творбата вярно отразява действителността. Той иска изкуството да не отразява, а да служи на новия човек, да го издига до най-високите идеали на века" („Пулс“, притурка на в. „Народна младеж", 10 май 1965). Припомням този цитат не за да се връщам към времето, когато сред някои критици в името на някаква свръхреволюционна естетика беше на мода да се отрича теорията на отражението. Правя това, защото в новата си рецензия Василев проявява същите разбирания по отношение познавателната, обективната страна на художественото творчество. През 1965 г. на страниците на сп. „Септември“ се проведе разговор по проблемите на литературната критика. Един от главните проблеми бе дали тя трябва да отразява обективно, конкретно-исторически закономерностите на литературния процес, същността на художествените произведения като отражение на реалната действителност, или да служи за изява на субективния свят на критика. Огромното болшинство от участниците в дискусията осъдиха ограничената, погрешна представа за критиката на някои млади тогава критици и по-специално на Кр. Куюмджиев, разкриха тясно субективистичния характер на тяхното разбиране за критиката. Сега И. Василев ни връща отново към изходните позиции на тази дискусия. Разбира се, той има право на това, ако смята и се опита да докаже, че критиката към Куюмджиев тогава е била неправилна. Но той не прави това. Той само изрежда кои критици и писатели се обявили против позициите на Куюмджиев. И се получава така, че Л. Стоянов, П. Данчев, Ем. Манов, И. Руж и др. „не разбрали" младия критик и с критиките си по-скоро допринесли за неговата прослава, а субективистичните, погрешни позиции на критика се представят като развитие, нов етап в нашата литературна мисъл.

Статията „Препрочитайки „Диви разкази" направи опит (според силите на автора си) да събуди интерес към някои по-частни въпроси на тази творба и някои по-общи въпроси на съвременната ни литературоведческа методология. Опитът не сполучи, той се оказа неубедителен дори за в. „Литературен фронт“, който има добрината да му предостави страниците на своя 24-и брой от 1973 г. С голямо нетърпение и още по-голяма щедрост на място вестникът побърза да отговори върху съседната страница и с два пъти повече думи от началната статия да убеди читателя, че повече думи в случая са излишни. (Една безспорно положителна практика, която предоставя на спорещите чувство на свободно конфронтиране, а на редакцията още по-приятното чувство за неутралност; положителна е тя и в случая, макар че тази неутралност заприлича нещо на „въоръжен неутралитет“ и предизвика някои неволни асо циации с политиката на радославистите.) Убеди ли се читателят, че по-нататъшният разговор е излишен, е трудно да се каже, но трябва да се е убедил, след като ответната статия бе увенчана в началото и завършека си със следните колкото специфични, толкова и съкрушителни аргументи: „Диви разкази" скоро ще надхвърлят „рекордния тираж 200 000 бройки“, напомня тя още с първите си думи, а послеписната прибавка на свой ред напомня, че това е „книга, за която Николай Хайтов получи Димитровска награда“. И тъй като тези факти са добре известни на читаеща България, напомнянето им в такъв контекст или няма никакъв сми съл, или пък има някакъв много дълбок и непонятен смисъл. за критика Какво може да се намери между тези два аргумента и издига ли се ответната статия до тяхното равнище, ще видим по-нататък, защото в средоточието на настоящата добавка към „Препрочитайки „Диви разкази“ не стои спорът с печатните или устните, реалните или евентуалните възражения; не стои, поне единствен, дори сборникът „Диви разкази“. Непохватно написана и недоизречена, статията „Препрочитайки „Диви разкази“ остави след себе си доста възможности за неволни недоразумения и съзнателни изопачения — за 3 първите отговорността носи сам авторът, а за вторите я дели солидарно със своя критик. Ето защо, ако сегашната добавка не разчита да бъде написана „по-похватно“, тя би искала поне да изрече по-ясно това, което е останало И между редовете или изобщо е отпаднало от първата статия.

Радвам се, че дискусията, която днес се открива в нашия институт и на страниците на сп. „Литературна мисъл“, ще възстанови равновесието, може би дори ще поправи една несправедливост. Основното обвинение, което се повтаряше на много и различни гласове след нашия диалог с др. Никола Георгиев на страниците на „Литературен фронт“, беше, че неговата статия била 10 страници и половина, а моята 15 и половина, т. е. че той не е имал възмож ност да се разгърне, а аз съм се разположил почти на една страница на вестника. Както сега с убийствена ирония пише Н. Г., отговорил съм с два пъти повече думи“. Още когато писах статията, имах някакви смътни предчувствия, че давам изключително силен коз на някои хора, но все пак предпочетох да разгърна аргументите си докрай и да оставя на литературните бакали да правят сметките. В нашата област понякога една тлъста книга не може да оспори или обори един афоризъм и в същност дължината на нашите писания сама по себе си няма значение. И все пак морално се чувствувам доста освободен сега. Другарят Н. Георгиев е добавил към спора още 27 страници, т. е. неговите стават 37, а аз мисля засега да добавя още малко. Чувах и други обвинения във връзка с моя отговор във вестника. Уверявам ви, че тяхната сила и неповторимост не бяха нещо повече от току-що споменатите. Казваха ми, че съм официозен, че защищавам консервативни гледища. В едно привидно анонимно писмо („привидно“, защото авторът му е известен като дългогодишен мой и на мнозина други кореспондент по всеки подобен повод) бях обвинен дори, че съм „издевателствувал със силно слово срещу една слаба и неуспешна проява на колега". Какво не чух по повод ста тията? Единствено това, че не съм прав, че не съм прав по съществото на спора, по характеристиката на разказите на Хайтов и ограничените възможности на подхода на моя опонент към едно художествено произведение. Всичко това е стар и изтъркан начин на спорове, но никой не се досеща, че дори ако успее да докаже доколко морално съм паднал в дадения случай, това не го освобождава от задължението да докаже, че съм говорил неистини, че не съм прав. Нека да се надяваме, че сегашният наш спор, нашият другарски разговор ще премине тази безплодна и ужасна бариера и ще се насочи към спецификата на подхода към литературното произведение, към различните възгледи върху нашата съвременна методология. И тука вече може да бъде позволена и рязкост в характеристиките, и квалификации, и ирония, и изобщо всички онези елементи, които правят от полемиките нещо не само полезно, но и приятно, особено за публиката.

Преди време един рецензент беше сложил следното заглавие на една своя рецензия - „Артистичната критика, за и против“. И след това беше изказал всичките си съгласия и резерви по отношение на „артистичната“ критика. Само че беше забравил да каже има ли „неартистична" критика и какво представлява тя. Това отрицателно определение - „не-артистична“ - не ни изяс нява нищо, то е безсъдържателно. Освен това страда от своята абстрактност - не е подкрепено с никакъв пример. Защото ако се отнася до „артистичната" критика, бихме могли да посочим всички критици, които са оставили име в литературната история. А можем да допуснем и друго - споменатият рецензент не влага в думата „артистичност“ съдържанието, което сме свикнали да влагаме в нея: естетически усет, дарба за превъплъщаване, за проникване във вътрешния мир на художника, богатство на изживяване на художественото произведение, „вътрешно зрение“, както обича да казва Тодор Павлов, и т. н. Ако е така, всички „за“ и „против“ отпадат като глупави и безпредметни. Това е едно от многото недоразумения на нашия литературен живот. Но атаките на литературните „учени“ срещу критиката датират от векове и са упорити. Ето сега новият тълкувател на Николай Хайтов Н. Георгиев се възмущава от една несправедливост на природата, която дарява едни хора с художествени способности, а други лишава. Някакви хора „ревниво искат да докажат, че художествената литература не може да бъде обект на научно мислене и да подскажат, че нея могат да тълкуват единствено родените с някакво шесто художествено чувство“. В тия редове са скрити болка и озлобление. Казвам го не със злорадство, не със съзнанието, че принадлежа към родените с шесто чувство - художествено, защото никакво вродено чувство, било то художествено, не ни дава право на превъзходство над другите хора. Казвам го със съчувствие. Никола Георгиев страда и не знае как да се справи с тоя ред на нещата. И Впрочем той предлага изход: обещава да ни даде един ключ, с който всеки, независимо от способностите и наклонностите си, ще може да си служи и да отключва всички врати. Тоя ключ се нарича „научна критика“. Досегашната критика била ненаучна, произволна, субективна, „догматична“, „ревизионистична“ (по-конкретно от боята на „пражкия ревизионизъм"), „антипозитиви стична“ (това укор ли е?), „консервативна“, „реакционно романтична“, „богословска“, „крочеанска“, „ернстфишерианска“, „ирационална“ и т.н. Да започнем с „Препрочитайки „Диви разкази". Агресивен и ироничен дух (симпатични черти в един революционер в критиката), Н. Георгиев още в началото заявява, че „Диви разкази“ не е лъжица за нашата уста. Това произведение е твърде сложно и не по „възможностите на нашата критика".

Чудя се на двамата автори на разглежданите тук статии как те не забе лязват, че в същност прекрасно взаимно се допълват. Естествено на тях им пречи раздразнението. За разлика от Никола Георгиев, който нарича раздразне нието си „справедливо", аз мисля, че гневът може да бъде справедлив, но раздразнението е винаги несправедливо. Разбира се, статията на Никола Георгиев, печатана в „Литературен фронт", съвсем не е структуралистична. А и да беше такава страхът от някакво наводнение в България от литературни изследвания, които си служат било със структурален, било със семиотичен, митологичен или психоаналитичен метод, ми се вижда като страх от салемските вещици. И така нито Никола Георгиев е структуралист, нито Тончо Жечев е „консервативен романтик“. Чисто и просто имаме пред себе си двама способни критици, единият от които се отличава с по-жив, по-непосредствен, по-емоционален подход към литературата, и другия, който я възприема повече с ума си и с по-хладна разсъдителност. Това, разбира се, съвсем не значи, че подходът на Тончо Жечев е ирационален и подобно обвинение е остатък от надживяното вече днес бинарно мислене. Също така е неправилно да се мисли, че начинът, по който др. Георгиев възприема литературната творба, е лишен от всякаква емоционалност. Подходът на Н. Георгиев е несъмнено по-ефикасен за схващането на общото, на онова, което прави всяко произведение достойно да го причислим към автентичната художествена литература. Подходът на Т. Жечев е безспорно по-пригоден за разкриване на онова, от което зависи своеобразието, неповторимостта на един литературен феномен. Но двата подхода съвсем не се изключват, а, напротив, взаимно се допълват и взаимно утвърждават постиженията си. Никола Георгиев в статията си „Препрочитайки „Диви разкази" разкрива по убедителен начин такива съществени черти на героите на Хайтов като тяхната раздвоеност, силата им, която същевременно е и тяхна слабост, действията им, които противоречат на собствения им разум и разбирания, неразривната връзка между страха и смелостта, както и целият този механизъм, при който „малоценното, важното и неважното непрекъснато разменят местата си“. Но някой би могъл да възрази, както впрочем прави Тончо Жечев, а и Кр. Куюмджиев в изказването си, че всички тези черти са характерни за всяка литературна творба. Тук би трябвало да се подчертае изрично, че те са наистина характерни обаче само за значителните, бележитите литературни творби, а в слабите в художествено отношение, едноизмерни и плоски те винаги отсъствуват.

Изказването ми не може да претендира за задълбоченост или цялостност: това са само бележки по конкретен спор, свързан с някои по-общи въпроси на литературната наука и критика. 1. Обстоятелството, че тази година проецираме разискванията си върху две различни тълкувания на конкретно произведение, вече предопределя едно по-друго пречупване - разширяване на темата. Същевременно начинът, по който „Литературен фронт“ поднесе двете статии, допълнително разшири обсега на разискванията, като наложи въпроса за нашите литературни нрави, за т. нар. морален, духовен климат като условие за научна и критическа работа. Най-после с неочакваното вмъкване на въпроса за структурализма като изследователски метод др. Жечев отвори още една врата — към т. нар. културна политика, към алтернативите на нашето научно и културно развитие. за При такова усложняване бих искала най-напред да припомня някои неща, да останат ясни обстоятелствата и незамъглена картината на спора. Откривайки семинара, др. Натев ни поздрави с благотворната еволюция, която се наблюдава в нашите литературни нрави: една дискусия, започнала с рязка реплика и която преди години би завършила с нея, сега намира мирно продължение в нашия семинар и по-нататък ще намери безпристрастно изло жение в „Литературна мисъл“. Разликата е наистина голяма и всички и се радваме. Но достатъчна ли е? Дори простата съпоставка между тиражите на „Ли тературен фронт“ и „Литературна мисъл“, т. е. между броя на хората, до който стигат едното и другото издание, показва, че спорът почна при едни условия, а продължава при други. Няма го някогашният едноличен диктат. Но е налице анонимно своеволие, скрито зад названието „редакция“, което е пак аноним, щом др. Жечев, член на тази редакция, сам е бил изненадан от бележката и и изрично се отграничи тук от нея. И докато това негово отграничаване характеризира положителната еволюция, която сме изминали за последните 15-на години, поведението на „Литературен фронт“ говори, че този орган още не е забравил всичко, което трябваше да забрави от някогашната си практика, и не е научил всичко, което трябваше да научи след 1956 г. Едно друго, вече частно колебаене на стрелката: вземайки тук пръв думата, Н. Георгиев се отказа от острите изрази в своята втора, непубликувана статия-отговор, та да протече работата ни в по-спокойна атмосфера. Но оче видно повлечени от инерцията на „Литературен фронт“, опонентите му така или иначе не поеха протегнатата ръка, макар че ироничните квалификации и острите обобщения не дойдоха от Н. Георгиев — тях прочетохме за първи път в пространната реплика на Т. Жечев. Може да се съжалява, че не успяхме да прекъснем още в началото на семинара лошата външна инерция.

В изказването си, както всички, които говориха досега, ще трябва да взема отношение към три въпроса: как оценяваме поведението на „Литературен фронт“, какво представляват разказите на Николай Хайтов и накрая - какви трябва да бъдат методите и методологията на нашето литературознание, особено сега, когато на всяка обществена наука у нас се поставят важни и отговорни задачи, свързани със строителството на развито социалистическо общество и с борбата срещу буржоазните идеологии от всякакъв цвят и под всякаква форма. I Във връзка с първия въпрос предпочитам да мълча, защото светкавичното приключване на полемики, чието продължение не е изгодно за някои от участниците в тях, не е новост в тази област. Мога да посоча само един още по-бле стящ пример: „разговора“ за структурализма, който беше подхванат от сп. „Септември" в 11 кн., 1969 г., и се ограничи в рамките на една единствена, идео логически погрешна статия — първата и последна в „разговора“, — напи сана от Стефана Димитрова, и любезното обещание на редакцията - да публикува и други мнения. Редакцията имаше какво да публикува, за да бъде продължен „разговорът", но, изглежда, реномето на Стефана Димитрова и беше поскъпо, отколкото изясняването на истината и дискусията спря, преди да тръгне. В периода 1962—1965 г. у нас главно благодарение на усърдна дейност от страна на доста шумен литературен публицист се оформи лишената от почва теория за трите крила в нашата критика: на единия фланг стояла „артистич ната“, или „есеистична", критика (Здравко Петров, Т. Жечев, Кр. Куюмджиев и др.), на другия фланг - комплексната механизация“ (т. е. „структуралистите“), а в средата, т. е. в блатото, били ортодоксалните марксисти. Тази теория принизяваше най-изтъкнатите представители на нашата марксистко-ленинска критика, тъй като вместо ролята на авангард (която произтича от хегемонното положение на марксизма-ленинизма в нашия идеоло гически живот) им отреди роля на блато, чиято главна функция е не да ръководят методическото и теоретическото обогатяваче, развитието, прогреса в 19 литературознанието и неговата практика - критиката, а да съхраняват за стоя и традицията независимо от степента на мухлясване, до която тази традиция е стигнала. Но по начало тази „теория“ куцаше в един немаловажен пункт - тя включваше в критиката хора, които не са литературно-художе ствени критици и дори не са и литературоведи, хора, които работеха в друга обществоведска област. Тази „теория“ изключваше възможността в мнимото „структуралистично“ крило да има и марксисти-ленинци.

За равнището на литературната критика не бива, мисля, да се съди на първо място по това, доколко умело тя изразява и обосновава най-приемливото, сиреч най-лесно разпространимото становище за художествената творба. Същинското равнище на критиката зависи от способността и да оползотвори мнението на малцинството. Бих искал да наблегна на „оползотвори". Не става дума просто за търпи мост към гледища, които са ни още непривични. Подобно изискване е толкова насъщно, че би трябвало да сме сериозно обезпокоени, когато се налага да го припомняме. Литературната критика обезсмисля обществено-естетическото си предназначение, щом се вкопчи във формулата „или-или" и иска да узакони, даже да йерархизира своите оценки. Веднъж постигнато, признанието на художествената творба наподобява брачна любов: ако постоянно не се извоюва отново, превръща се в етикеция, във въпрос на благоприличие. А кой друг би подпомогнал постоянното обществено прераждане на творбата, ако литературната критика упорствува на вече приетите оценки, ако се пази от гледища, които поставят на изпитание досегашните ни представи? Много е лесно да потърсим за съдружник инертността в мисленето. Тогава всяка нова гледна точка ще ни изглежда уязвима поради туй, че не е общоприета. Но според мен не бива да оспорваме пълноценния художествен живот дори на произведения, отличени с награда. Особено когато са значителни. Известни са ми опасенията, да не би прекалените дискусии да объркат литературните оценки. Ала намирам тези опасения напълно безпочвени. Тъкмо отбягването на дискусията е най-удобно за своеволие и безразборност в оценките. Няма да соча примери, защото на всеки от нас се е случвало да разлиства печат. рецензии в литературния ни Любопитно е наистина да се чете статията на уважаван наш критик, в която той не дава да се продума срещу „монолитността“ на Хайтовите герои, но сам забелязва и раздвоение, и драматизъм у тях. Обезпокоително е обаче, че се опитваха предварително да осуетят спора, а след като той все пак се състоя в Лите ратурния институт, от страниците на в. „Пулс“ бяхме смъмрени за това. Критиката евинаги с недоказани пълномощия. С всяко свое съждение тя се самоподлага на изпит за правоучастие в литературния живот. Ето защо не бива да се изненадваме, че породеният сякаш случайно (най-малкото - необичайно) спор за една „ясна" белетристична книга ни отведе до най-неизяснените и щекотливи въпроси на съвременното литературознание. Нека приемем твърдението на някои участници в нашето обсъждане, че Тончо Жечев неоснователно окачестви като структуралистична статията на Никола 3 Георгиев за „Диви разкази“ (Литературен фронт, бр. 24, 1973 г.). Би било повърх ностно да смятаме обаче, че така Жечев се улесни в своята полемика. Тъкмо обратното - той си навлече много упреци, загдето омаловажава и опростява системно-структурния подход към литературното творчество. Критикът не могъл да не предвиди този риск. Въпреки туй му бе нужен такъв опонент. Едва ли само с кокетство може да се обясни и обстоятелството, че Жечев полушего вито причисли себе си към „консервативните“ критици.

Критическата интерпретация на разказите на Хайтов стана повод за ожи вена дискусия в Литературния институт към БАН, пренесена върху страниците на списание „Литературна мисъл“ (маниерът на публикуване на статиите на Н. Георгиев и Т. Жечев във вестник „Литературен фронт" едва ли би могъл да бъде наречен дискусия: това е все пак едно задължаващо понятие). Истинската причина обаче е друга и тя назрява вече години. Назряват условия за сериозна дискусия върху някои методологически проблеми на нашата литературна критика. Става въпрос преди всичко за конфликта между две почти полюсни разбирания за облика и подхода на критиката. Нека подчертаем: става въпрос за една закономерна опозиция, стара почти колкото литературната критика, детерминирана от иманентните функционални механизми на критическата дейност, която по необходимост съчетава интуитивно-естетически и логико-научни аспекти. Иначе вестния има опасност една такава дискусия да стане печална аналогия на небезиз- спор за класическия и свободния стих - т. е, чукане в отворена врата. ратурна Но не съвсем нормалните условия, в които функционира част от нашата литекрайно необходим критика (неприемането на аналитичната критика), правят този спор и наложителен. Защото наивните, интуитивистично-агноизследване стични представи за природата на художествената творба и нейното научно ския подход изглеждат все още на някои другари по-марксически от диалектиче непрекъснат стъпаловиден към творбата като съдържателна структура, в която се осъществява от едно значение към друго, преход от формално къ

Априлският пленум от 1956 г. и литературата - това е тема, която тепърва ще бъде проучвана детайлно и исторически отговорно. Много събития в нашата национална история са свързани с литературата, но връзката между Априлския пленум и творците на художественото слово е нещо съвсем друго. Ние имаме произведения, които са свързани сюжетно с тоя исторически пленум, внесъл ярък прелом в нашия обществено-политически живот преди две десетилетия, но когато говорим за духа на април 1956 г., имаме пред вид оня животворен източник на идеи, който обогати нашите представи за социалистическата ни действителност, вдъхнови художествените творци за нови успехи под знамето на социалистическия реализъм и социалистическата култура. За две десетилетия се появиха много книги, стотици стихосбирки, романи и драми, които носят печата на обновителни обществени идеи. В резултат на априлската линия на нашата партия в обществения ни живот писателите се сдобиха с ново „социално зрение“, което им помага да се ориентират в сложната картина на обществените и исторически процеси. Ще бъде исторически несправедливо да твърдим, че в 50-те години Нямаме успехи на литературата въпреки суховея на догматизма и схематизма в сферата на художественото творчество. И все пак поетите и белетристите искрено се вдъхновяват от новата ни социалистическа действителност, творят според своите възможности социалистическо изкуство. В началото на 50-те години, въпреки че съществува една опростенческа естетика при разглеждане на художествените факти, започва оня щурм на социалистическия роман, който ни доведе до постиженията на Димитър Талев, Георги Караславов, Емилиян Станев, Андрей Гуляшки, Димитър Димов, Павел Вежинов и др. Тогава се роди романът-епопея - като романите на Димов, Талев и Караславов, които станаха гордост на нашето социалистическо изкуство. Но специално тоя период не беше благоприятен за социалистическата ни поезия, макар че имаме немалки постижения на българската лирика в лицето на Г. Джагаров („Моите песни от 1954 г.).

Историческият роман в съвременната българска литература на ческия реализъм нямаше в миналото, с познатите изключения, широки и солидни постижения и традиции. Някои изследователи са склонни да причисляват към наследството на българския исторически роман повествования от времето на Средновековието от рода на „Панонските легенди" или извънредно разпространената „Александрия". Но това са качествено различни жанрови форми на разкази за миналото. В средновековната историческа белетристика, изпълнена чудеса, развитието на сюжета се движи почти изцяло от непознати и тъмни за човека сили. Това няма много общо с новото буржоазно историческо мислене, при което човекът еоставен сам на себе си, а новите повествователи търсят реални подбуди за неговите постъпки. Като далечен предшественик на историческото повествование от по-нов тип може да се смята побългареното историческо четиво от времето на Възраждането. Но неговата поява е свързана главно с назрялата национална необходимост от белетристична разработка на исторически сюжети и случки за дидактични и патриотични цели. Показателно в това отношение принципиалното отрицание в естетиката на Любен Каравелов на необходимостта от обръщане на писателите към миналото. За Каравелов това е форма на бягство от злото на съвременността. e Но същият Каравелов във в. „Независимост“ (1873- 1874) печати своята историческа трилогия за времето на падането на България под турско робство и отразява чувствата и мислите на революционните кръгове на българската емиграция от онова време. Националноосвободителното движение, Априлското въстание и последвалото освобождение създадоха през първите десетилетия обилен материал главно за документално историческо повествование и за високи художествени образци от рода на „Под игото" - нито едните, нито другите имат много общо с типичния исторически роман. В жанровата система на българската литература в първите десетилетия след Освобождението на първо време почти отсъствува оригиналният исторически роман или той е съвършено безпомощен (като романа на Добри Ганчев „Борба за самостоятелност", 1888). Но ролята на историческо художествено четиво е блестящо заменена от богатата мемоарна и документална проза на това време, синкретична по своя характер. Тя има своя връх в творчеството на Захари Стоянов, което с течение на времето все повече разкрива пред нас своите монументални художествени внушения. В документалната и мемоарната проза на това време трябва да се търсят дълбоките корени на българското историческо повествование, от тези блестящи летописни традиции би трябвало да изхожда, тях би трябвало да претворява нашият нов исторически роман.