Априлският

Априлският пленум от 1956 г. и литературата - това е тема, която тепърва ще бъде проучвана детайлно и исторически отговорно. Много събития в нашата национална история са свързани с литературата, но връзката между Априлския пленум и творците на художественото слово е нещо съвсем друго. Ние имаме произведения, които са свързани сюжетно с тоя исторически пленум, внесъл ярък прелом в нашия обществено-политически живот преди две десетилетия, но когато говорим за духа на април 1956 г., имаме пред вид оня животворен източник на идеи, който обогати нашите представи за социалистическата ни действителност, вдъхнови художествените творци за нови успехи под знамето на социалистическия реализъм и социалистическата култура. За две десетилетия се появиха много книги, стотици стихосбирки, романи и драми, които носят печата на обновителни обществени идеи. В резултат на априлската линия на нашата партия в обществения ни живот писателите се сдобиха с ново „социално зрение“, което им помага да се ориентират в сложната картина на обществените и исторически процеси. Ще бъде исторически несправедливо да твърдим, че в 50-те години Нямаме успехи на литературата въпреки суховея на догматизма и схематизма в сферата на художественото творчество. И все пак поетите и белетристите искрено се вдъхновяват от новата ни социалистическа действителност, творят според своите възможности социалистическо изкуство. В началото на 50-те години, въпреки че съществува една опростенческа естетика при разглеждане на художествените факти, започва оня щурм на социалистическия роман, който ни доведе до постиженията на Димитър Талев, Георги Караславов, Емилиян Станев, Андрей Гуляшки, Димитър Димов, Павел Вежинов и др. Тогава се роди романът-епопея - като романите на Димов, Талев и Караславов, които станаха гордост на нашето социалистическо изкуство. Но специално тоя период не беше благоприятен за социалистическата ни поезия, макар че имаме немалки постижения на българската лирика в лицето на Г. Джагаров („Моите песни от 1954 г.).

За да бъде разбрана правилно, тази статия се нуждае от няколко уводни думи. Темата е толкова обширна, че предполага няколкостотин страници - толкова богата е картината на съвременната българска проза и толкова сложни са проблемите, които можем да извлечем от книгите на десетките творци, за които априлската линия на партията е не толкова повеля, колкото съдба, живот. Моята цел е скромна - ако читателите очакват да намерят тук панорама на явленията в съвременната ни проза, ако се надяват да получат цялостна представа на тенденциите, художественото многообразие, ако търсят художествен анализ на повечето произведения, които са запомнили от последните двадесет и пет години, те по-добре ще е веднага да се насочат към някои от немалкото в последно време монографии на тази тема. Интересуваше ме друго - привлече ме идеята за преображенията, които настъпиха в гражданското мислене на творците след Април 1956, за разкрепостяването на духовното начало, което може да се почувствува в творби с неравностойно художествено значение. Беше ми интересно да проследя стремежа към хармония между интелектуалното и емоционалното начало в книгите на творци от различни поколения, да се опитам да очертая назряващата интелектуализация на художественото мислене, която води към по-задълбочено проникване в психиката на нашия съвременник, към постойностни открития за същността на съвременния свят. За да облека размислите си в плът, подбрах няколко творби от съвременната проза, което, разбира се, не означава, че онова, което се опитвам да докажа, не може да се изведе и от други книги. Извън обсега на статията останаха произведения и творци, които са извънредно съществени за осмисляне на всестранното проникване на априлския дух в литературата ни. Но за мен беше достатъчно да покажа, че този дух вече се е превърнал в творческа традиция, че той е израз на житейска и творческа позиция за хора от различни поколения, с различни творчески възможности и с противоположни понякога стилови търсения. Ще се радвам, ако от написаното стане ясно, че творците не само възприеха градивността на априлската линия, те сами - с гражданската си доблест, с комунистическата честност и непримиримост, с художествената си проницателност - допринесоха много за обогатяването и задълбочаването на тази линия в живота на обществото,

Вече тридесет години всяко завоевание на творците от националния културен фронт е дълбоко свързано с атмосферата на трудово дръзновение и интелектуално напрежение, което придава неповторимост на Априлския социалистически делник. Периодът на култа към личността със своите методи на Ръководство бе задръжка за развитието на духовните сили на народа ни, грубо нарушение на ленинските норми и в областта на културата, но това състоя ние в нашия културен живот бе прекъснато с Априлския пленум. Колективното съзнание на Партията - този висш, съвършен организъм, въплъщение на най-хубавото, акумулирано в родовата памет, на висшите добродетели на класата-победителка в историческия двубой с епохата - мъдро ръководи нашето общество, предлага революционни открития за същността на съвременния свят и стимулира социалната активност на съвременника. Няма съмнение, че писателите като сплотен отряд от комунисти-ленинци, не само възприеха градивността на априлската партийна линия, но и с гражданска доб лест, с комунистическа честност и непримиримост, с художествена проницателност допринесоха много за обогатяването и задълбочаването прекъснато обновяваща се „харта" за национално развитие. на тази неВ своята знаменателна реч пред отчетно-изборното събрание на Съюза на българските писатели (8 април 1958 г.) другарят Тодор Живков каза: „Повече между народа, по-близо до живота - ето какво е необходимо сега наймного на нашата творческа интелигенция, на нашите писатели, художници и композитори. " Тези думи най-синтезирано и ярко разкриват дълбоко демократичната същност на априлската партийна културна политика, в тях се съдържа найзначимата истина на социалистическото изкуство - неговият народностен характер, неговата неразривна връзка с животрептящите проблеми на съвремието.

Тази статия няма за задача да обхване цялостно въпроса за развоя на литературната критика, литературната история и литературната теория след Априлския пленум. Тя цели да припомни някои спорове, които се водиха печата и които имаха значение в някаква степен и за литературното творчество, и за литературно-критическото мислене. Тези спорове възникваха естествено в онази атмосфера на търсене, на творческо дръзновение, която бе създадена след Пленума. Те определяха донякъде характера на духовния климат, бяха израз на творчески усилия за придвижване напред и за преодоляване на предишни грешки и слабости, завещани от времето на култа. Най-голямото завоевание на Април 1956 г. е откриването на способността за творческо прилагане на марксистко-ленинската естетика. В този смисъл са преоценките на изминатия път на критиката. Ярка проява е обемистият доклад на Георги Цанев, изнесен на конференция по случай 15-годишнината от 9. ІХ. 1944 г. Г. Цанев в самокритичен и критичен тон, с примери и имена, разглежда пораженията от догматизма и пътищата за връщането към ленинския подход в литературата. На практика се разгаря дискусионният огън. В споменатия доклад, който прерасна в изключително важната му книга „По пътя на реализма", Г. Цанев, без да подценява направеното от критиката и литературната история в периода, когато се наливаха основите“ на социализма и на ожесточената класова борба, решително заговори и за ненужното възприемане на догматичната редакция на марксизма-ленинизма, което помогна изкуството и литературата да се схематизират. Самият Цанев отново даде пример за онова изкуство на критика, което претворява марксистко-ленинските методологически положения през призмата на съпреживяването на литературата и поспециално през призмата на индивидуално неповторимата творческа личност. Разбира се, и други критици, като Пантелей Зарев, още в ранните априлски години възвърнаха сетивата си за литературата, без да игнорират решаващата роля на идеологическия момент. * Но нас специално ни интересува движението и съзряването на литературната мисъл по пътя на Април, като се базираме на един отрязък от време. Годината 1962 е забележителна с XXII конгрес на КПСС. Ето защо отглас от конгреса е онова партийно събрание на писателите, което се проведе под девиза „Могъща очистителна и вдъхновяваща сила". Всъщност в тези дни, т. е. на шестата година от ХХ конгрес на КПСС и Априлския пленум на БКП, се извършва окончателното сбогуване с рецидивите,

И през 60-те години критиката се бори за сдобиване с чувство и артистич ност. Мъките на критиката да се превърне в самостоятелно изкуство се оглеждат и в портретната статия на Здравко Петров, печатана на страниците на сп. „Септември" през 1962 г. под заглавие, Превъплъщенията на Палечко". Каквито и слабости да се търсят, с тази статия се известява началото на едно почетивно, по-увлекателно, по-образно писане. Свикнали с нормативната кри тика, ние със сърцето си приемахме този нов за нас тип критика, но със съзнанието си я подлагахме на подозрителен анализ. Но в това време някои, които искаха да правят артистична критика, отидоха в другата крайност, като под цениха писателската позиция и съдържанието на творбите. Ще се опрем на прочутата рецензия на Цветан Стоянов, публикувана в сп. „Септември“, 1962 г., озаглавена „Драма и лирика". Авторът, като разглежда Васил Попов, възве личава тъкмо онова, което е умозрително и е плод на подражание. Че наистина нещо ново има в нашата критика на страниците на сп. „Септември", усещаме, като прочетем необикновено развълнуваната статия на Ефрем Каранфилов Жулиен Сорел на изпит пред йезуитите". През периода 1962-1966 г. сп. „Сеп тември" подпомага априлската линия най-вече с обогатяването на марксическия критически поглед по пътя на онова мислене, в което има горене, знания мащабност на откритията. И И ce Неслучайно се заговорва за стила на критическата книга (Тончо Же че в. Съдбата на критика. — Септември, кн. 1/1963). Авторът гледа на първата книга на Здравко Петров като на сборник от статии, печатани в списания вестници, които очертават ярка критическа физиономия. На Здравко Петров признава заслугата за обогатяване представите за литературната критика сред останалите жанрове на литературата. Т. Жечев е категоричен. Здравко Петров и с писанията си, и с разговорите си е част от самата литература. За Т. Жечев Здравко Петров е непримирим към битовото принизяване на жи вота. Цитира два стиха от Рилке: Защото има отколешна вражда Между живота и велики дела. Здравко Петров е вътрешно съсредоточен и вглъбен в литературата. Това не е поза, а негова същина - допълва Т. Жечев. Авторът на статията улавя и темперамента, и смелостта на Здравко Петров да пресъздава литературните за- болявания с рядка честност и откровеност. Тончо Жечев пластично очертава пътя на Здравко Петров от бригадирските дни и писания на ремсови инструкции в гимназията, през журналистическите изяви, до положението му на критик,