Спор

Усетът на критика към поетическата стойност на словото се проявява еднакво при оценка на разнородни художествени произведения. Почти е невъзможно да разделим критиците на два основни типа: критици, които пишат за поетите, и други, които предпочитат само изкуството на прозаиците, Въпреки че в практиката се срещат тези два вида професионализирани критици. В книгата на Стоян Илиев „Спор за поезията и критиката“ се срещаме с един друг вид изкуство на критика, с цялата негова интелектуално критическа чувствителност към проблемите на поезията, които се съсредоточават в проблемите на критиката. Доколкото поезията е изкуство на идеите", тя си остава най-близка до критическото мислене като изкуство, което непрекъснато проверява истините на поезията, дошли от особеното единство и противоречие между личността на твореца и действителността, реализирана в творчеството му, като резултат от една постоянно действуваща емоционална изява на идеите. Затова за разлика от прозаиците поетите ни се струват по-близо до критиците, защото и те като тях участвуват активно в живота на идеите, в една предлагана действителност на емоциите, която постоянно се допълва и осмисля от логиката на мисълта, от идеите!

От 28 август до 2 септември 1972 г. в Букурещ се състоя VII международен конгрес по есте тика. Участвуваха над 500 делегати и гости от 30 страни с 327 научни съобщения и няколко доклада. Работата на конгреса, чиято обединяваща тема беше „Изкуството, естетиката и човекът на съвременността“, протече в 6 секции: І. „Аспекти на естетичната формация (худож ник-критик-публика)"; II. „Съвременното изкуство. Умира ли изкуството?"; ІІІ. „Съ временни изследвания по история на естетиката; IV. „Нови методи, нови критерии"; V. „Есте тика на околната среда и на всекидневието"; VI. „Открита (свободна) секция". Както и досега, конгресът се подготви и проведе от Международния комитет по естетика в Париж с председател проф. Йозеф Гантнер (Базел - Швейцария) и с решаващото и щедро участие на странатадомакин Румъния. Да се пише за международен конгрес по обществена наука, още повече когато тази наука е естетиката, е задача във висша степен приблизителна и RRIO условна по решение. Специфичното предимство на подобни конгреси - широтата на научната панорама - върви ръка за ръка с нейната специфична непълнота и фрагмен тарност, със субективното фокусиране на частите и, с невъзможността всичко да се чуе и разбере. * - с нейната задължителна неточност. Който твърди друго, говори от лукаваго, колкото и оптимистично да звучи това за публика, свикнала с истини от последна инстанция. И има случаи - настоящият е от тях, - когато стремежът към достоверност е правопропорционален на онова поле за корекции и приближения, което и автор, и читатели би трябвало да оставят около чуж дите твърдения и собствените тълкувания. И така, предупредили за цялата приблизителност на „панорамата“, ще започнем с най-приблизителното в нея - с общите впечатления. През 1960 г. в Атина нашата страна за първи път взе участие в между народен конгрес по естетика, тогава четвърти поред. На фона на изтеклите 12 години естествените разлики между Атинския конгрес и този в Букурещ добиват особена значимост, а съпоставката им се налага от само себе си. Още повече, че и най-повърхностното сравнение внася известен ред в хаотичната пъстрота на впечатленията, организирайки ги в една по-четлива схема. под Първо, времето е свършило жестоката си работа: двама от най-ярките участници в Атинския конгрес, стълбове на западната естетика - Роман Ингарден и Хербърт Рийд, са вече покойници. Отсъствуваха и такива авторитетни естетици-философи като американеца Томас Мънро и италианеца * Така например настоящите бележки не засягат конгресните материали на немски език. 7 Литературна мисъл, кн. 6 97 Луиджи Парейсон, чиито доклади бяха от гвоздеите на конгреса в Атина; докато „старата гвардия" се представяше главно от проф. Етиен Сурио, сега вече почетен председател на Международния комитет по естетика, и проф. Вла дислав Татаркевич. Така че, персонално погледнато, има основание да се го вори за известно оредяване на звездите от първа величина, що се отнася до естетици-философи, т. е. занимаващи се с общите въпроси на т. нар. естетиката. Тази разлика би си останала изолирана случайност, ако не съвпадаше, подсилвайки го, с впечатлението за известно общо отслабване на фронта на т. нар. философска (някои казваха - традиционна) естетика. Човек имаше чувството, че мнозина от онези, които така или иначе днес тласкат естетиката, не се намират на конгреса. Или по-точно, че новото, каквото и докол кото го има днес, особено в методологията, се ражда извън нейната сфера, в други науки и по-специализирани области: лингвистика със семиология, математика, теория на информацията, социология и пр. Показателно е, че съвременниците, на които се позовават научните съобщения, се казват често Хомски, Винер, Барт, Франкастел, Панофски, Леви-Строс и пр., т. е. все неестетици (най-многото - изкуствоведи) и все отсъствуващи от конгреса. Оче видно методологическата ос се е изместила в последно време от естетиката през философията към други, частни науки, по-конкретни и по-точни в методиките си. Най-убедително говореха за това самите конгресни съобщения, значителен брой от които се основаваха на семиологията, експерименталната психология, математическото моделиране, при почти повсеместно, макар нюанси рано проникване на структурно-системния подход.

Този спор е бил главният литературен двубой у нас в края на миналото и началото на сегашното столетие, следен с внимание, с интерес и вълнение от творческата интелигенция и много читатели. Той е възбуждал силно духовете „на културния фронт“, както бихме казали днес, внасяйки поляризация между тях. Нелишен от силни лични страсти и пристрастия, той е роден от времето, от обществено-културното развитие на страната и главните му дви гатели и мотиви са идеите, възгледите. Затова не остава затворен в междинните години на двата века, ехото му отеква в по-късните литературно естетически полемики и борби, та чак до наши дни. Идеите, проблемите, по които се спори, не лежат притихнали в ковчезите на историята, актуални са в някои отноше ния и до днес. Това е спор не само между Пенчо Славейков и Иван Вазов, но и между кръга „Мисъл“ и Иван Вазов - още едно доказателство за обективно-истори ческите му предпоставки. Нека си припомним нещо от фактите, от историята на взаимоотношенията, преди да пристъпим към тълкуването им, към идейноестетическите и творчески мотиви и аспекти на двубоя. Д-р Кръстев, критикът на „кръга“, започва литературната си дейност в края на века с възторжени критически славослови на „първия и най-значителен български писател“. Младежкото му въодушевление е тъй бурно, че ражда асоциации с Шекспир... В самото начало на следващото десетилетие - несравнимо по-сложно, по-драматично от предишното, кръстопътно в много отношения - възторгът му поулегва. В първата си книга „Етюди и критики" (1894) той посвещава три статии на Иван Вазов, все още в центъра на вниманието му, и вече не само с поезията, а и с белетристиката си. И тук не липсват емоционални изблици и декларации, че лириката на Иван Вазов всякога го е „възхищавала, пленявала, въодушевлявала и изпълвала с високи чувства" (с. 92). Но краските на критическите му характеристики не светлеят вече тол кова. А когато пише за Вазовата белетристика, доста помръкват, давайки ни една по-сенчеста картина от реалната. Не че не е направил правдиви и професионално вещи наблюдения - за начина, по който Иван Вазов строи разказите си, за сюжета и композицията им, за лекото и интригуващо течение на фабулата, за характеристиката на героите предимно чрез диалог и действие, за предпочитанията на увлекателността и „хубостта“ пред пълнотата на изображението... Направил е. Но те мирно съжителствуват с неоснователни съмнения и с недоказани твърдения, че героите са „просто едно средство, за да се извърши една случка, да се създаде едно събитие, една ситуация, с една дума, да се завърже един възел“ (с. 76-77), че те не са живи и цялостни хора, а „полуабстрактни същества" и пр.

Тази статия няма за задача да обхване цялостно въпроса за развоя на литературната критика, литературната история и литературната теория след Априлския пленум. Тя цели да припомни някои спорове, които се водиха печата и които имаха значение в някаква степен и за литературното творчество, и за литературно-критическото мислене. Тези спорове възникваха естествено в онази атмосфера на търсене, на творческо дръзновение, която бе създадена след Пленума. Те определяха донякъде характера на духовния климат, бяха израз на творчески усилия за придвижване напред и за преодоляване на предишни грешки и слабости, завещани от времето на култа. Най-голямото завоевание на Април 1956 г. е откриването на способността за творческо прилагане на марксистко-ленинската естетика. В този смисъл са преоценките на изминатия път на критиката. Ярка проява е обемистият доклад на Георги Цанев, изнесен на конференция по случай 15-годишнината от 9. ІХ. 1944 г. Г. Цанев в самокритичен и критичен тон, с примери и имена, разглежда пораженията от догматизма и пътищата за връщането към ленинския подход в литературата. На практика се разгаря дискусионният огън. В споменатия доклад, който прерасна в изключително важната му книга „По пътя на реализма", Г. Цанев, без да подценява направеното от критиката и литературната история в периода, когато се наливаха основите“ на социализма и на ожесточената класова борба, решително заговори и за ненужното възприемане на догматичната редакция на марксизма-ленинизма, което помогна изкуството и литературата да се схематизират. Самият Цанев отново даде пример за онова изкуство на критика, което претворява марксистко-ленинските методологически положения през призмата на съпреживяването на литературата и поспециално през призмата на индивидуално неповторимата творческа личност. Разбира се, и други критици, като Пантелей Зарев, още в ранните априлски години възвърнаха сетивата си за литературата, без да игнорират решаващата роля на идеологическия момент. * Но нас специално ни интересува движението и съзряването на литературната мисъл по пътя на Април, като се базираме на един отрязък от време. Годината 1962 е забележителна с XXII конгрес на КПСС. Ето защо отглас от конгреса е онова партийно събрание на писателите, което се проведе под девиза „Могъща очистителна и вдъхновяваща сила". Всъщност в тези дни, т. е. на шестата година от ХХ конгрес на КПСС и Априлския пленум на БКП, се извършва окончателното сбогуване с рецидивите,

И през 60-те години критиката се бори за сдобиване с чувство и артистич ност. Мъките на критиката да се превърне в самостоятелно изкуство се оглеждат и в портретната статия на Здравко Петров, печатана на страниците на сп. „Септември" през 1962 г. под заглавие, Превъплъщенията на Палечко". Каквито и слабости да се търсят, с тази статия се известява началото на едно почетивно, по-увлекателно, по-образно писане. Свикнали с нормативната кри тика, ние със сърцето си приемахме този нов за нас тип критика, но със съзнанието си я подлагахме на подозрителен анализ. Но в това време някои, които искаха да правят артистична критика, отидоха в другата крайност, като под цениха писателската позиция и съдържанието на творбите. Ще се опрем на прочутата рецензия на Цветан Стоянов, публикувана в сп. „Септември“, 1962 г., озаглавена „Драма и лирика". Авторът, като разглежда Васил Попов, възве личава тъкмо онова, което е умозрително и е плод на подражание. Че наистина нещо ново има в нашата критика на страниците на сп. „Септември", усещаме, като прочетем необикновено развълнуваната статия на Ефрем Каранфилов Жулиен Сорел на изпит пред йезуитите". През периода 1962-1966 г. сп. „Сеп тември" подпомага априлската линия най-вече с обогатяването на марксическия критически поглед по пътя на онова мислене, в което има горене, знания мащабност на откритията. И И ce Неслучайно се заговорва за стила на критическата книга (Тончо Же че в. Съдбата на критика. — Септември, кн. 1/1963). Авторът гледа на първата книга на Здравко Петров като на сборник от статии, печатани в списания вестници, които очертават ярка критическа физиономия. На Здравко Петров признава заслугата за обогатяване представите за литературната критика сред останалите жанрове на литературата. Т. Жечев е категоричен. Здравко Петров и с писанията си, и с разговорите си е част от самата литература. За Т. Жечев Здравко Петров е непримирим към битовото принизяване на жи вота. Цитира два стиха от Рилке: Защото има отколешна вражда Между живота и велики дела. Здравко Петров е вътрешно съсредоточен и вглъбен в литературата. Това не е поза, а негова същина - допълва Т. Жечев. Авторът на статията улавя и темперамента, и смелостта на Здравко Петров да пресъздава литературните за- болявания с рядка честност и откровеност. Тончо Жечев пластично очертава пътя на Здравко Петров от бригадирските дни и писания на ремсови инструкции в гимназията, през журналистическите изяви, до положението му на критик,