Стоян

В началото на 1982 г. Стоян Илиев защити в СССР докторската си дисертация на тема „Манифести на френските и руските символисти". Нашият читател вече познава неговата книга на тази тема, издадена от „Наука и изкуство". Наистина пионерско е делото на този литературовед, заел се да изясни едни от най-спорните и неразработени проблеми в съвременната ни литературна наука. Веднага чувам опонентите, които ще ми кажат, че и преди неговите книги за символизма е писано немалко, и то от вещи изследователи, но, струва ми се, никой от тях не достигна дълбочината и широтата на възгледите, характерни за трудовете на Стоян Илиев. Истинско събитие за нашата културна общественост беше съставената от него антология с манифестни статии на европейските и американските символисти, излязла под заглавие „Слово и символ" в авторитетната поредица на „Наука и изкуство" „Литературни светове". Благодарение на тази великолепно съставена книга получихме представа за възникването, разцвета и упадъка на това течение, оказало огромно въздействие върху духовния живот през втората половина на XIX и първите десетилетия на ХХ в. Но задъл боченият анализ, който Илиев направи на сим волистическото движение в света, беше само подстъп към неговата основна задача - да проследи пътищата на българските символисти, да намери най-точните формулировки за спецификата на българския модел на символизма и да разкрие обществените и духовните подбуди на творците, които се противопоставиха на традицията на критическия реализъм и потърсиха нови изразни форми, за да изповядат духовните си стремления. Първата крачка към осмислянето на тази все още спорна проблематика в историята на българската литература Стоян Илиев пред- прие с монографията си „Противоречивият път на Яворов". Сега читателите получиха икапиталния му труд - Пътищата на българските символисти" - книга, която си поставя за задача да обори неверните оценки на явле нието български символизъм, оценки, плод на последователно прилагане на социоло гически детерминизъм или пък на прене144 брегване на специфичните закономерности в школата. Авторът обобщава постиженията на българските литературни историци, той тон но посочва приноса на такива изследователи като акад. Георги Цанев, Тодор Павлов, Пантелей Зарев, Ефрем Каранфилов, Стоян Каролев и др., съобразява се с ценните на блюдения в работите на Симеон Хаджи косев, но отива много по-напред от пред шествениците си. По същество книгата „Пъ тищата на българските символисти" е ус пешен опит за преоткриване на школата, първо задълбочено марксическо изследване в нашата литературно-историческа наука, което не само разглежда постиженията на отделните автори, а изяснява генезиса на българския символизъм: външните влияния, феноменалното, националноспецифичното в школата, противоречията между българските символисти, техния литературен бит: спи сания, алманаси, сборници, манифести, кни ги. Стоян Илиев убедително доказва, че българският символизъм не е мода „шан тиклер", а литературно явление, което намира своето оправдание и основание в общественото движение и в духовните търсения на българи те през определен период от най-новата ни история.

Какво е мястото и значението на Стоян Михайловски в нашата литература? Въпрос, на който окончателен отговор не е даден и досега. Както правилно от белязва Иван Богданов: „Никой не е взел под внимание неговото целокупно твор чество, издадено и неиздадено, съчинения и културни прояви, за да го проучи в тяхното разнообразие и многостранност. Българският читател знае, че Михай ловски е бил мислител, баснописец и сатирик - смел изобличител на злото и проповедник на доброто. Но това ли е в същност Михайловски?"1 А съществува и едно мълчаливо, но широко разпространено мнение, сыпыт ствувало Стоян Михайловски още приживе, че той е тежък“, „мрачен“, „непое тичен" автор, който след 1905 г. до края на живота си (1927) не е оставил ни що съществено. „Неориентираните изследователи, пише пак по този повод И. Б., са му при качили титула на мрачен песимист. Нищо по-невярно от това. Песимизмът на Михайловски има точно определен извор: българската действителност до Евро пейската война. В същност, казва в заключение той, Михайловски вярваше твърдо B прогреса и нравствената еволюция на личността." В последно време във връзка с една кръгла годишнина на Стоян Михайлов ски (120 г. от рождението му) бяха публикувани няколко статии, в които се прави един забележителен опит да бъдат преразгледани и видени в нова светлина ня кои аспекти от творчеството на този автор. Трябва да отбележим обаче, че въпреки написаните две монографии за Стоян Михайловски от Иван Богданов и от Ангел Тодоров, които притежават безспорни изследователски качества, за Михайловски е все още трудно да се изкаже едно цялостно и категорично мнение. Това се дължи отчасти и на липсата на едно по-пълно и в сеобхвати о изследване на творчеството на този наш виден писател, общественик и публицист. (Особено на онази част от творчест вото му, която е писана изцяло или почти изцяло на френски език.) Защо повече от 55 години след смъртта му такова изследване все още не с направено? Наред с другите обективни причини вина за това има и самият Стоян Михайловски.

Тази книга е уникална в много отношения. Преди всичко в нея е направен цялостен анализ на манифестите и програмите на френския символизъм. Установено е неговото генетико-теоретично и творческо въздействие върху руския символизъм. И накрая руският символизъм и неговите естетико-програмни проявления са анализирани толкова обстойно, че не само в българската, но и в руската литература няма труд, който би могъл да съ перничи с книгата на Стоян Илиев. Ще отбележим още, че тия дни у нас се появи най-после една колективна монография на Институ та за световна литература - Русская наука о литературе в конце XIX - начале ХХ века", под редакцията на проф. П. А. Николаев и др. (М., 1982). Втората глава на тая книга, посве тена на идеалистическите течения в руската литературна наука от края на XIX — началото на ХХ в., запълва до известна степен празнотите в теоретическото осмисляне на руския символизъм. Книгата на Стоян Илиев обединява много дисциплини, тя има философско-естетически-литературоведчески характер, с ударе ние върху естетическата проблематика - нещо напълно оправдано според нас поради неизследваната досега тематика и нейната специфика. Трудът е съставен от три основни раздела, разчленени на свободно изложени и наименувани фрагменти, свързани исторически и логически помежду си. В уводната част авторът на книгата посочва задачата на изследването и прави кратък преглед на основната литература по избрания проблем. Тук са формулирани основните тези и задачи: наличието на феномена „всеобща естетика на символизма", отричан от мнозина автори; необходимостта да се разграничат понятията символизъм и декаданс поради техните многопосочни мирогледни и политически ориентации; на преден план в изследването са поставени естетическите програми на символистите, а не тяхната художествена практика, която изисква „конкретен анализ" и др. Читателят още от самото начало научава, че символистите са „философски" мислещи личности, макар че претенциите им често пъти се ограничават с интелектуално любопитство и дилетантизъм и че те, се ориентират към идеалистически теории на изкуството". В крайна сметка всичко това е съсредоточено в главната задача да се изслед ва естетическата програма на символистите в контекста на философско-идеологическия, обществено-политическия и художествено-есте тическия живот“, за да се разкрие тяхната реална естетическа програма и неосъзнатите често пъти даже от самите тях закономерности и процеси на творчеството им. Стоян Илиев посочва политическия водораздел между революционните и реакционните тенденции в символизма, което му позволява да оспори позицията на Плеханов, за когото символистите са само „изразители на еснафски и дребнобуржоазни тенденции". Трябва да се отбележи, че авторът напъл но преднамерено изключва от книгата си проблемите на българскя символизъм, най-вече защото българските символисти не оставят след себе си програмни манифести. Но той по начало се съмнява в наличието на такова течение в българската литература и поставя въпроса: „Символисти ли са българските символисти?" Този въпрос няма нищо общо с традицията, той иде неочаквано и доколкото ни е известно, няма аналози в съвременното българско литературознание и естетика; тъй като в книгата не му е даден отговор, следва да се очаква, че Стоян Илиев ще се заеме с решаването му в по-нататъшните си изследвания. В първия раздел на книгата „Френски символисти" авторът свързва началния опит за ,, естетическо самоопределяне на символизма с името на Шарл Бодлер и творчеството му на поет-урбанист. Посочвайки неговото съчувствие към бедняците и критич ното му отношение към капиталистическата цивилизация, авторът, изглежда, напълно споделя схващането на някои български изследователи (Д. Аврамов, Кр. Горанов), които са склонни да преосмислят творческата позиция на Бодлер като съюзник в борбата за демокрация и хуманизъм". Но Стоян Илиев подчертава, че за Бодлер целта на поезията е да разкрива „красотата на ада", а това допринася за разочароването му от всяка хуманност въобще.

„Емилиян Станев ще си остава загадка за нас, критиците, с колкото по-голяма уве реност и категоричност изказваме съждения та си за неговото творчество" - пише Чав дар Добрев в началото на своето изследване за писателя. Личността и делото на големия творец винаги продължават да крият в себе си една тайна, която колкото по-дълбоко навлизаме в спецификата й, толкова повече ни убеждава в своята неизчерпаема глъбина. На всеки читател и изследовател, на всяко време и епоха тя ще разкрие частици от себе си и ревностно ще съхрани други кътчета за следващите читатели и изследователи. Личността и произведенията на действително големия творец са една многоизмерима истина за живота и хората, за времето и света. Ние непрекъснато се доближаваме до тази истина, без да успяваме да я достигнем изцяло, защото тя остава винаги необгледна като самия живот. При твърде богатата и разностранна критико-изследователска литература за Емилиян Станев през 1982 г. за него се появиха три нови книги почти едновременно. Излишно е да ги съпоставяме ед на с друга и да ги сравняваме - те разглеждат богатото литературно дело на Емилиян Станев от твърде различни страни, от твърде различен зрителен ъгъл, с различен изследователски маниер, но ръководени от ед на и съща цел - да разкрият колкото се може повече страни от толкова пъти изслед ваното и останало недоизследвано дело на твореца. Всяка една от тези три книги с ценен и плодотворен анализ, но нито един от тримата автори не смята, че е сложил точка в научноизследователските размисли и търсения относно спецификата и гльбината в произведенията на Емилиян Станев - един от най-значимите ни писатели, едновременно класик и съвременник. В началото сме учудени, че „Забранените плодове на познанието" на Чавдар Добрев се открива с откъс от Йоан Екзарх - За човека, из Богословие (Небеса), но навлизай ки в същността на труда, в размислите на критика, в съзнанието ни те се свързват със своеобразното въведение - мото на цялата книга, мото, което ни отвежда от миналите векове в съществуването ни като нация през прозренията на самия Емилиян Станев до нашето днес. Защото цялото творчество на Емилиян Станев, внушава критикът, е един непрекъсващ и неуморен размисъл за човека през времето и във времето, в единството и различието на времето като лична, национална и всечовешка категория, размисъл за познанието и самопознанието. Прави впечатление жанровата оригиналност на „Забранените плодове на познанието". В петнайсетте глави на книгата, плюс посоченото въведение от Йоан Екзарх и един епилог, три пъти се повтаря заглавието „Реплика встрани" и три пъти „Размисли по те ма". И ако „Размисли по тема" са разгърнати върху конкретни произведения на Емилиян Станев, то „Репликите" са напълно самостоятелни авторски спомени. Откриваме тясно преплитане между задълбочения анализ на основни проблеми в творчеството на Емилиян Станев и своеоб разно мемоарни моменти, в които на едно от първите места се открояват авторовите впе чатления от срещи и разговори с твореца. Бих желала да отбележа спецификата на тези споменни щрихи в книгата. Ч. Добрев никъде не се увлича от своите преживявания, никъде не се оставя да бъде понесен от потока на спомените, както наблюдаваме в известни случаи, когато някои критици изместват чрез личните преживелици предварително фиксирания обект на изследването. При Чавдар Добрев чувството за мярка респектира; нито за миг не се надхвърля онази граница на мемоарната линия, която би затъм нила и най-бегло основната насока на кни гата. Дори на места като че ли бихме искали да прочетем нещо повече, особено когато тези спомени засягат по-пряко или по-косвено самия Ем. Станев. Споменните щрихи изцяло са подчинени на основните търсения на автора, те са спомагателен момент, доизясняващ, дообясняващ, и то не само в гла вите, Реплика встрани", но и в цялата книга. 160 Ако тези мемоарни моменти засягат ситуационно-житейски биографични факти, то в Забранените плодове на познанието" при съствува още една, и то много по-силно изявена строго лична струя, като авторско присъствие, оценка, отношение, съпреживяване и отреагирване на факти, явления и преди всич ко на онези идеи, размисли, съждения и умо заключения в творчеството на Емилиян Ста нев, които най-трайно са привлекли вниманието на изследователя, заангажирали са мис лите му, провокирали са го към размисъл. Точно в тази есеистично-размислова линия най-ярко се откроява личността на самия Чавдар Добрев.