Френската

Един от най-интересните проблеми на съвременното изкуство - за неговото съотношение с науката - се налага на днешната естетика. Старата функционална връзка изку ство - общество днес вече не е загадка за никого, но във втората половина на ХХ век социално-общественият фактор наука придобива относителна тежест, каквато не е обладавал никога досега. Миналото столетие беше време на забележителен подем в областта на обществените и на естествените науки. Геният на Маркс и Енгелс преобрази философията, политическата икономия и историята, поставяйки ги на истински научни основи. Археологията също се превърна в наука. Епохалните открития на Дарвин в областта на геологията, на Менделеев - в химията, дадоха силен тласък за развитието на природните науки. След изживя ването на романтизма през втората половина на века започнаха да се очертават няколко аспекта на сближаване между художественото творчество и науката. Общото в тези аспекти беше използуването на научни процедиви в подготвителния етап, предшествуващ създаването на една творба (предимно на художествената литература). Естествено този процес беше в органическа вразка с порасналия кредит на посочените науки.

Годишнините от рождената дата или от датата на смъртта на крупни и бележити личности, свързани чрез творчеството си с определена епоха от историята на културните завое вания на човечеството, са добър повод да ни поставят в „диалог с миналото", както е озаглавил едно свое съчинение видният френскил итературен историк проф. Жан Помие, и да ни позволят да погледнем от позиции на нашата съвременност техните идеи, концепции, влия ния с оглед на това да видим мястото, което те имат в панорамата на своята национална лиратура, както и в общата панорама на световната литература.

Когато през нощта на 3 септември 1786 г. тайно от Ваймарския двор и под чуждо име Гьоте тръгва от Карлсбад за Италия, в багажа му заедно с фрагментите на „Фауст“, „Егмонт", „Тасо“ и „Ифигения" се намира и „Прамайстер". Това е романът-фрагмент „Вилхелм Майстер - театрално призвание“, започнат през пролетта на 1776 г., в който Гьоте е вложил непосредственото си изживяване на театралния живот и нрави в Германия от средата на 70-те години. На 2 октомври 1787 г. той пише от Италия: „Имах възможност много да размишлявам върху себе си и другите, върху света и историята, от което ще съобщя по мой начин нещо полезно, макар и не ново. Накрая всичко ще бъде обхванато и включено във Вилхелм." Четири месеца по-късно, на 6 февруари 1788 г., Гьоте съобщава от Рим за предстоящата работа над „Вилхелм Майстер". Минават обаче цели шест години, преди Гьоте да се заеме с преработката на „Прамайстер". Едва през пролетта на 1794 г. той пристъпва към романа-фрагмент и през юни 1796 г. новият роман „Вилхелм Майстер - години на учение“ е завършен. Какво принуждава Гьоте през 1788 г. да се откаже от намеренията си, а шест години след това отново да се върне към тях и само за две години да създаде от театралния роман монументалното епическо произведение „Години на учение"? Това са очевидно събитията в съседна Франция - остава обаче непонятно защо Френската буржоазна революция, която предизвиква възторжената поетическа възхвала на немските писа тели, не само не стимулира, а, обратно - спира работата върху „Вилхелм Майстер", Отговорът на този въпрос трябва да се търси в творческата история на „Години на учение", която започва в същност не от „Прамайстер", а още с първите творби от годините на Бурните устреми. Гьоте е автобиографичен автор, или по-точно казано - творец на самоизявата, на саморазкриването, защото той решава собствените проблеми чрез своите герои - въплъщавайки в даден образ своята лична духовно-емоционална същина и проблематика. Прометей и Вертер, Гьоц фон Берлихинген, Егмонт и Торквато Тасо - тази великолепна галерия автопортрети - могат да разкажат много неща за своя създател, защото той ги е „хранил подобно на пеликан с кръвта на собственото си сърце" (Гьоте за Вертер), защото те са плът от плътта ми и кръв от кръвта ми" (за Тасо).

Проблемът за романтизма в българската литература от епохата на Възраждането привлича днес зоркото внимание на българските изследователи. В съвременното българско литературознание той започва да се разработва от края на 50-те години след дискусията за реализма, разгърнала се в Съветския съюз през 1957 г., и в която се изтъква значението на романтизма за развоя на световната литература. За това допринасят и появилите се наскоро след дискусията дъл боко съдържателни трудове на видни български и съветски слависти, които безусловно съдей ствуват да бъде привлечено вниманието към проблема за романтизма в българската литература и за неговото изясняване, Специално внимание се обръща на изследването на романтизма в българската литература от епохата на националното Възраждане. И това е естествено, защото именно в този период романтизмът се разкрива най-ярко и е отражение не само на националното възраждане, но е и важен фактор в неговото развитие. Той има прогресивен характер, тъй като появата и развоят му се стимулират от борбата за политическа и духовна независимост, от стремежа да се пробу ди националното самосъзнание. Проблемът за романтизма в българската литература от епохата на Възраждането, разработен плодотворно, макар и еднозначно в трудовете на Е. Георгиев, П. Динеков, В. Велчев, Д. Леков, Б. Ничев, И. Конев, Кр. Генов и други български изследователи, изисква за своето по-нататъшно всестранно осветление максимално конкретно проникване в художествената същ ност на изучавания материал. Може да се предполага, че много нови неща ще даде възприемането на романтизма в конкретно-поетическия контекст на европейската литература наред с идейнотипологическите му съотношения. Статията ни е посветена на един от тези аспекти, които се разкриват, когато към изучавания проблем се подхожда от позицията на историческата поетика. Нашата основна мисъл и предложение се състоят в това, да се диференцира и разгледа като един от творческите и хронологически белези, като същностна художествено-типологическа характеристика на романтизма т. нар. „неистова" поетика. Задачата на дадената статия се състои в това, да покаже, че една от линиите в развитието на българската белетристика в периода на създа ването й (60-те години на XIX в.) е тясно свързана с въздействието на френската романтическа „неистова" школа. Най-силно отражение поетиката на тази школа намира в повестите на родоначалника на националната белетристика Васил Друмев и съвременника му Илия Блъсков.

В интересната и съдържателна книга „Воспоминания об Ильи Эренбурге“, съставена от Г. Белая и Л. Лазарев и излязла от печат през 1975 г., за съжаление отсъствува една от най-забележителните страници в биографията на съветския писател, богата с най-значителните събития на ХХ в. - революционното движение в Русия, Първата световна война, Октомврийската революция, борбата с фашизма, Великата отечествена война, движението за мир"*. Това е страницата, която визира отношението на френската интелигенция към известния писател-интернациона лист, видния общественик и активен борец за мир Иля Григориевич Еренбург. В настоящата работа са включени материали от лични изследвания, проведени през 70-те години - записи на срещи, беседи и непубликувани спомени на редица френски писатели, художници, общественици и приятели на Еренбург, които разказват за неговата творческа мла дост, за първите му крачки на литературното поприще, хвърляйки светлина върху сложния пе риод на противоречивото влияние на Монпарнаската школа и идейно-естетическото формиране на съветския писател, който според думите на К. Паустовски „познава Франция не по-лошо от Стендал и именно това знание му помага, когато пише за Франция, да намери тези единстве но нужни думи, които дават точна и живописна картина на цялото "**. Друга част от материалите разглеждат 30-те години - годините на неговата творческа зрелост, а също така и времето на най-тежките изпитания - борбата с фашизма. Поради обширния обем на материала тази част може да бъде предмет на една друга самостоятелна публикация. Тези живи свидетелства, споделени в лична беседа с автора на представените материали за публикуване, к. ф. н. Виолета Кунева, научен сътрудник в Института за литература към БАН, са зафиксирани от същата, подписани и заверени в съответния отдел на Посолството на Н България в Париж и в резултат тези документи изграждат една доста стройна картина, която разкрива аспектите на темата многопланово и всестранно.