Гьоте

Предлаганият труд, който изцяло има 312 стр., представлява важен принос към общото Литературознание у нас. Макар и по-рано да са били опитвани подобни изследвания от страна на писатели и учени, които са се инте ресували за българо-немските литературни отношения, проучването на германиста Сте фан Станчев има това голямо преимущество, че обхваща по-голям период от преводи и изследвания и че разглежда проблемите за про- никването и преценката на Гьотевите произ ведения у нас от едно строго критично и последователно прокарано становище. Особе ното в случая е това, че авторът навсякъде довежда възприемането на Гьоте в България 1.Ст. И в. Станчев, Гьоте в Бълга рия, част I, II, III. Годишник на Соф. уни верситет, том LVII и LIX София, държ. из- дателство Наука и изкуство, 1963-1965, стр. 150, 74 и 88. 140 в тясна връзка с цялостния процес на лите ратурния живот у нас, долавяйки зависимо стта на избора и на тълкуването на Гьоте вите произведения от характера и насоките на поетическото творчество и на литературните възгледи на българските писатели. Според това трудът на Станчев включва, композиционно погледнато, четири глави: 1. Преводи до Освобождението; 2. Преводи и литературнокритически гледища до Октом врийската революция; 3. Гьоте у нас до 9 септември 1944 г. и 4. Същата тематика в литература за Гьоте до последно време. Една подробна библиография накрая допълня ща стливо широкия план на изследването. Сам Гьоте, при своето всестранно литера турно образование и при бързото разпространение на произведенията му в множество преводи на разни езици, е имал неведнъж случай да се произнася върху значението на Литературното общуване между народите и върху смисъла и оправданието на преводите. Особено през последната епоха от живота си, когато Гьоте е бил вече един от най-признатите представители на родната си литература във всички културни страни, той е чувству вал все по-силно необходимостта да бъде включено делото му в обсега на новата „световна литература", като се направи тази Литература достъпна навсякъде, въпреки разнообразието на националните езици. Гьоте ратува страстно за внедряване на международна солидарност в името на общата художествена култура и на великата идея за побратимя ване на народите чрез изкуство и наука, способни да повишат човешкото достойнство.

Първата статия (реч-есе) на Гьоте По случай деня на Шекспир е написана и прочетена през 1771 г. - когато двадесет и две годишният автор е завършил едва първия вариант на Гьоу фон Берлихинген. Последната статия на Гьоте Доброжелателен отговор е написана през 1832 г. - когато осемдесет и две годишният всеобщо признат поетически кумир на света вече е завършил втората част на Фауст. Шест десетилетия продължава дейността на Гьоте - теоретика, историка и критика на изкуството. Почти точно толкова, колкото продължава и дейността на Гьоте-художника - поета, драматурга и прозаика. Гьотевата естетика рефлектира неговата поезия. Може би и поради това Гьоте не е създател на естетика, чието място е точно определено в една система, както например Кант, Шелинг или Хегел, нито се домогва до такава естетика подобно на своя поетически събрат Шилер, нито пък се стреми към относително стройна система от възгледи по определен кръг въпроси, каквато вече е могъл да наблюдава при Винкелман и Лесинг. Възникващи много често по повод на собствени и чужди художествени произведения, както и в реплики и полемики, следващи потребностите на деня, Гьотевите естетически възгледи носят нещо поетично - и в смисъл на спонтанно, импулсивно, неподредено, а понякога и вътрешно противоречиво. За своята рецензентско-критическа дейност например Гьоте сам казва, че вместо да дава преценка за книгите, предпочита да изразява впечатлението, което те са му направили. През една повече от полувековна дейност, разположена в епоха, отличаваща се със световноисторически събития и катаклизми (Седемгодишната война, отделянето на Америка от Англия, Френската революция, цялата Наполеонова B епоха до гибелта на героя, Юлската революция) не могат да не се сменят много от най-основните художествени принципи на творчеството: от младежката необузданост на движението Sturm und Drang през уравновесената съзерцателност на ваймарския класицизъм до трезвото възприемане и пресъздаване на социалния космос от реализма на първите десетилетия на XIX в. Но въпреки всички промени художествените принципи на творчеството и в неизбежно свързаните с тях принципи на теоретическата естетика през повече от полувековната епоха, в тях - в принципите на естетиката - по-лесно се открива и една относителна неизменност. Колкото и да се епроменяло през десетилетията мнението на Гьоте за античното и средновековното, за гръцката и германската митология, за класическата и готическата архитектура, в най-общите му понятия за природата на изкуството могат да се открият вътрешно постоянство и стабилност, които дават достатъчно основание да се говори за естетика на Гьоте.

Когато през нощта на 3 септември 1786 г. тайно от Ваймарския двор и под чуждо име Гьоте тръгва от Карлсбад за Италия, в багажа му заедно с фрагментите на „Фауст“, „Егмонт", „Тасо“ и „Ифигения" се намира и „Прамайстер". Това е романът-фрагмент „Вилхелм Майстер - театрално призвание“, започнат през пролетта на 1776 г., в който Гьоте е вложил непосредственото си изживяване на театралния живот и нрави в Германия от средата на 70-те години. На 2 октомври 1787 г. той пише от Италия: „Имах възможност много да размишлявам върху себе си и другите, върху света и историята, от което ще съобщя по мой начин нещо полезно, макар и не ново. Накрая всичко ще бъде обхванато и включено във Вилхелм." Четири месеца по-късно, на 6 февруари 1788 г., Гьоте съобщава от Рим за предстоящата работа над „Вилхелм Майстер". Минават обаче цели шест години, преди Гьоте да се заеме с преработката на „Прамайстер". Едва през пролетта на 1794 г. той пристъпва към романа-фрагмент и през юни 1796 г. новият роман „Вилхелм Майстер - години на учение“ е завършен. Какво принуждава Гьоте през 1788 г. да се откаже от намеренията си, а шест години след това отново да се върне към тях и само за две години да създаде от театралния роман монументалното епическо произведение „Години на учение"? Това са очевидно събитията в съседна Франция - остава обаче непонятно защо Френската буржоазна революция, която предизвиква възторжената поетическа възхвала на немските писа тели, не само не стимулира, а, обратно - спира работата върху „Вилхелм Майстер", Отговорът на този въпрос трябва да се търси в творческата история на „Години на учение", която започва в същност не от „Прамайстер", а още с първите творби от годините на Бурните устреми. Гьоте е автобиографичен автор, или по-точно казано - творец на самоизявата, на саморазкриването, защото той решава собствените проблеми чрез своите герои - въплъщавайки в даден образ своята лична духовно-емоционална същина и проблематика. Прометей и Вертер, Гьоц фон Берлихинген, Егмонт и Торквато Тасо - тази великолепна галерия автопортрети - могат да разкажат много неща за своя създател, защото той ги е „хранил подобно на пеликан с кръвта на собственото си сърце" (Гьоте за Вертер), защото те са плът от плътта ми и кръв от кръвта ми" (за Тасо).

Появата на двутомното издание „Гьоте за литературата и изкуството" (предговор, всть пителна студия и съставителство на Исак Паси, превел от немски Страшимир Джам джиев) е забележителна в много отношения. Гьоте е третият немски автор след Томас Ман и Лесинг, когото българските читатели ще опознаят като теоретик на изкуството. Тази страна от писателската му дейност все още не е представяна цялостно, макар че ранните кълнове на рецепцията ни отпращат към 1890 г. Превеждани са спорадично от къси от „Максими и мисли", отделни статии, извадки от романите „Сродни души“ и„Учеб ните години на Вилхелм Майстор"; сравнително по-голям интерес епроявяван към разго ворите на Гьоте. Единствено книги от рода на „И. П. Екерман“. Разговори с Гьоте през последните години на неговия живот. 1823- 1832" (С., 1966) и „Поезия и истина" (С., 1976) дават представа за участието и реалния принос на Гьоте в създаването на съвременната нему духовна култура. С настоящите два тома библиотека „Естетика и изкуствознание" - поредица на издателство „Наука и изкуство" - предлага на читателите статии, рецензии, афоризми, части от природонауч ни и художествени произведения и непублику вани места от литературното наследство на Гьоте. Това своеобразно съчетание от различни, понякога непривични форми на лите 126 ратурно-естетически размисъл има своето въ трешно оправдание в практиката на Гьоте да прави теоретични обобщения, като избягва сис темното им изложение. Чрез структурата на двутомника енамерен най-добрият начин да бъдат показани континуитетът и единството в неговия мисловен процес на всички степени на конфронтация с проблемите, които мате риалната и социалната действителност е поставяла пред него. Образът на Гьоте - съд ника на духовния прогрес на своето време - най-после ще получи истинските си измерения чрез мащабността и обема на обхванатия материал, чийто подбор и подредба са за читателя ключ КЪМ личността на Гьоте.

Празник на свободния човешки разум - така се разбира онази епоха, определяна като Просвещение. И понеже се назовава период от време, историческата гледна точка налага възгледа, според който този прелом се разбира като движение, в най-общ социално-политически смисъл. Насочено срещу определен ред, то бележи края на една форма на живот, буквално срутва феодализма, за да възвести онзи поврат, така демократично издигнал човека, познанието и вярата в него. Човекът е изместил божеството. Началото еРенесансът, откъдето с посредството на античния образец пребъдва идеята за човека, за да стане реалност два века по-късно. Тържествува идеята, сътворява се нова реалност, господствува вярата в силата на универсалния човешки разум. И макар казаното едва ли да създава пълна представа за действително основни изменения в конкретен социално-политически и културно-исторически смисъл, на които гледаме като последица от дълговременно развитие на идеята, дошла от независимия ренесансов град, за да стане реалност едва в XVIII в., все пак редуването - идея - реалност, - несъмнено процес, можем да видим в неговата абстрактност и като принцип. Не само последователност, но и едновременност, където идеята в същността си се оказва привнесена в определено време минала реалност. Ренесансът въздига идеята за човека изобщо чрез древна Елада, чрез идеалното присъствие на класическата древност, която тук тласка, тика напред и съпътствува разви тието на обективен исторически процес, който, така да се каже, класичен, като духовна форма, заживява през XVIII в. самостоен живот. Или античността присъствува тук един вид функционално - чрез образеца се претрансформира настоящето, при което древността - идеята за сила и хармония е изпълнила практическа, за определено историческо време цел - настьпили са социално-политически промени, изменена е структурата на едно общество с посредството на духа. Тук Гьоте не е изключение. И в този смисъл след Гьоц фон Берлихинген" и едно пребиваване в Италия, което прави все пак идеите на „Буря и натиска минало, благородната простота на виденото в Рим, несъмнено принадлежи на XVIII в., века на Просвещението. На това време е белег стремежът към национална по дух култура, нему е присъща и онази въз вишена диалектика, където миналото, романтично приповдигнато, трябва да възпита едно общество; където миналото-идея съгражда основите на ново обществено начало и по този начин, дала тласък, идеята става реалност. Отдадена в служба на Диана и подвластна на непреодолим стремеж към родната страна - Микена, жрицата Ифигения отклонява предложение за женитба, направено от покровителя й тавридския цар Тоас. Това е причина в гнева си той да въведе отново стародавен обичай, при който в чест на богинята Диана принасяли в жертва хора - обред, запретен от самата Ифиге ния в качеството й на жрица. По традиция такава била участта на всички чужденци, попаднали в далечната страна, и след решението на могъщия властелин угрозата надвиснала върху пристигналия по повеля на Аполон (брат на Диана) Орест - роден брат на Ифигения. В хода на борбата за неговия живот между жрицата Ифигения и царя Тоас в същност се срещнали цивилиза ция и варварство, културно осмислена родовост и сурова примитивност, духовна и светска власт, като това взаимоотношение в един по-висш смисъл може да се мисли като съотносимост на идея реалност. Било съдено боговете да въздадат на скитския владетел Тоас онези съдбоносии обстоятел ства, поради което настанали промени, които издигнали Таврида до възродената Микена. Троя била опожарена и гневът на богинята Диана бил причина за тежко условие пред тър жествуващия победител. Достигнал Авлида, непреодолимо препятствие изникнало пред гръцката войска - попътният вятър стихнал. Агамемнон бил съкрушен от волята на Диана, нейната висша власт на божество той трябвало да удостои, като принесе в жертва своята първородна дъщеря Ифигения. Бащата отстъпил пред дълга на царя.

Скандалният медиатор (Александър Кьосев - Индигото на Гьоте, София, Фигура, 2008)