стихотворение

Понякога насаме с малкото томче стихове на онова непрежали мо момче, превърнато по волята на съдбата в пушечно месо, ми се иска да извикам за него тъй, както един философ беше казал за Вагнер: „Изобщо човек ли Дебелянов? Не е ли той една болест?" Бих добавила от себе си - неизле чима. И в постоянната й, едновременно мъчителна и сладостна треска, в която тъне възпаленото ти съзнание, се ниже върволица от картини и видения, преодолели времето и смъртта, заключени и спасени между черните, трептящи на белия лист букви. Понякога като отплата за будуването над страниците и тех ните тайни някое от виденията се отделя, приближава се мълчаливо и застава неподвижно и нямо като статуя, която моли да и бъде вдъхнат живот. Така се случи с „Гора". Винаги ме е омагьосвал плавният, необикновен ритъм на стихотворението, преливащата алитерация, странните, звучащи като заклинания думи, извадени като че ли от непознати дълбини на народната реч. Знаех го наизуст и понякога най-неочаквано то се стрелваше в главата ми, зазвучаваше за миг, просвистяваше като тънка зелена стрела и изчезваше, без да мога да видя накъде е отлетяла и каква посока ми е показала. Оставаше у мен само ведрият и свеж полъх на голямата Гора. Онази „кукичка", за която винаги се е закачвал погледът ми, е била именно тази главна буква „Г" в на чалото на Гората. Дразнеше любопитството ми и с острото си ченгелче човър каше съзнанието ми дълги часове. Не можех да повярвам нито че „Гора“ е от ония произведения на Дебелянов, , които не са свързани пряко с личните му преживявания“, нито пък да се задо воля с обяснението, че „след като нахвърля миража, след като ни въвлича в атмосферата на тази надреална гора, поетът остава заключен в собствената си субективна мечта". Още по-малко ме успокояваше мисълта, че в стихотворението „е въплътена идеята за абсолютното успокоение". На първо време се заех да установя кога е написано стихотворението. В последното издание на Дебеля новите стихове - двутомника от 1970 г. - се отбелязва, че „Гора" е написано през 1912 г. Това твърдение се основава на спомена на Николай Лилиев: ..... помня го през лятото на 1912 г., ... напусна с Гьонча Белев София и се оттегли при свой приятел лесничей в планината, отгдето изпращаше пър вите варианти на „Гора“, на „Да се завърнеш в бащината къща..." За жа лост обаче ще трябва да се признае, че точната и прецизна памет на Лилиев този път му е изневерила. Той - като никога! - е сбъркал годината.

Позната истина е, че Вазовото стихотворение „Векът е картина на противоречията, лице мерието и хищничеството на западноевропейската цивилизация и че в него Вазов се е издигнал до измеренията на Ботевия патос, до изобличителните обобщения на неговата публицистика. Странното е, че учен като Петър Христофоров, поставил си задача да изследва ранните влияния" в творчеството на народния поет, съвсем е пренебрегнал въздействието на Ботевите идеи и об рази в това стихотворение, въпреки че го е определил като един от съществените извори на не говото вдъхновение "2. А румънският учен Валентин Гр. Келару, със сериозни приноси върху въз действието на румънската драматургия в творчеството на Добри Войников, както и на румънската литература и публицистика при оформянето на българския литературен и публицистичен език през Възраждането в Румъния, в свой труд, посветен на това въздействие в езика и творчеството на Вазов, не е взел под внимание идейно-тематичното развитие на българската възрожденска поезия, в което Вазов органически се включва. Затова, въпреки че и двамата са посочили пет френски и два румънски извора, от които Вазов бил черпил аргументи, за да напише обвинителната си реч против циничните принципи на източната политика на западноевропейските велики сили, техните обоснования не са убедителни. Защото са пренебрегнали най-важните, най-съществените извори - българските. И са пропуснали най-явния румънски извор. Христо Ботев вдъхнови народа си за революционна борба и изгоря в нея, за да осъществи заветната си мечта. Но нашата поезия не осиротя..,Непосредствено до автора на „Хаджи Дими тър" се възправя мощната фигура на Иван Вазов. 4 Априлското въстание направи свой марш Вазовата песен „На бой". Невзел участие във въстанието, избягал от невъстаналия роден град, Вазов запява в Букурещ революционните песни на въстанието. Още в „Свобода или смърт" той поставя трагичния въпрос за отношението на европейските велики сили към освобождението на българския народ от османско иго. Бездушието на Европа, решила да запази статуквото, целостта на империята и мира на Балканите и коятото хладнокръвно гледа как се избива един християнски народ, е изобличено в седма и осма строфа. Първата Вазова сбирка се нарича „Пряпорец и гусла". Пряпорецът на революцията изгаря в пожарите и кланетата в Средногорието, Остава гуслата, с която станалият оттогава народен поет Вазов изплаква мъките на един израснал за свобода народ. И все повече в стиховете му се появяват укори против европейското покрови телство на отживялата и жестока османска държава, както и трогателни сцени за мъченичеството на цял народ („Политика“, „Към Европа“, „Дизраели“, „Триумфът на турчина“, „На гуслата ми"). Той ги препечатва от „Пряпорец и гусла" заедно с „Радецки" във втората си сбирка „Тъгите на България", за да ги обедини в тозиз борчески цикъл, зов към съвестта на Европа. А темата за непосилните мъки, още по-жестоки при зверските репресии, е подхваната в нови стихотворения от бъдещата сбирка „Тъгите на България": Жалбите на майките“, „Горко, пилци, вам“, „На леди Страндфорд", за да намери своя най-пълноценен емоционален, идеен и художествен израз във „Векът".

Дами и господа, не ще ви кажа нищо ново. Да се говори за поезия означава винаги да се говори за нещо много старо. Това вкаменено от старост нещо не позволява да бъде надминато и превъзмогнато и така ни отнема възможността за изненади и репризи. Любопитството, с ко ето постоянно се обгражда това старо нещо, е трудно обяснимо. Кой предоставя на това лю бопитство правото да задава въпроси и как тъй някой пък си присвоява правото да им отговаря? Ако се вдълбочим вв първопричината на тези въпроси, ще открием, че тя най-често е неяс на. Сред хората владее известно благоразположение към поезията, което има единствена цел да замаскира и надвие трайната досада и скритата неприязън. Който приказва за поезия и който слуша подобни речи, във всеки случай вече бяга от нея. Онова старо, твърдо като камък не що, което наричаме поезия, се понася трудно. Ала кой би си го признал? Обществото си е създа ло институции, чрез които да притъпи непоносимата му поезия, да я направи съизмерима със съществуващия порядък и по този начин да я обезвреди. Значителна част от т. нар. „секундарна литература" служи на тази цел. Разсъжденията върху поезията са далеч по-популярни от самата поезия. Цяла индустрия преживява от идеологическите остатъци на онова, което някога прие махме за образование; вторичното, обяснителното е за нея винаги по-удобно от първичното; коментарът достига по-висок тираж от самата творба; познаването на интерпретациите измест ва и заменя познаването на онова, което се интерпретира. Ако говорим за едно стихотворение, вместо за поезията изобщо, ние съвсем не се изба вяме от съмнителността на всички помощни разсъждения, но все пак я включваме в сметката, съобразяваме се с нея, признаваме я. Самата поезия, вкаменена и твърда от старост, никога не е актуална. Ала не и стихотворението! Крехко, извънредно неустойчиво, изненадващо или пък незначително - няма по-тленно нещо на този свят. Всеки ден може да се окаже за него после ден. Само в своята новост, в своя status nascendi то съществува несъмнено; за неговото бъдеще, за шансовете му да заживее не може да се каже нищо сигурно. Ето защо предлагам да насочите любопитството си не към „поезията", не дори към „стихотворението", а към възникването на едно стихотворение. Да се пише върху възникването на едно стихотворение и да се напише стихотворение безспорно са две твърде различни неща; дотолкова различни, че дори бихме могли да се запи таме дали едното не изключва другото. Има разлика между това, как се създава едно нещо и какво представлява то - тази разлика е особено крещяща, когато става дума за някое стихот ворение. Едно явление съвсем не се обяснява, като се опише неговият генезис. Това би било ис торическа заблуда. Мога да си представя слушател, който е направил по-далечни изводи от те зи разсъждения и си казва: „Как възниква едно стихотворение, мен, читателя, изобщо не ме интересува; и то толкова по-малко, колкото по-хубаво е стихотворението. Творбата, която чета, ехубава именно с това, че е превъзмогнала своето възникване, освободила се е от яйчната си черупка.