биография

Понякога насаме с малкото томче стихове на онова непрежали мо момче, превърнато по волята на съдбата в пушечно месо, ми се иска да извикам за него тъй, както един философ беше казал за Вагнер: „Изобщо човек ли Дебелянов? Не е ли той една болест?" Бих добавила от себе си - неизле чима. И в постоянната й, едновременно мъчителна и сладостна треска, в която тъне възпаленото ти съзнание, се ниже върволица от картини и видения, преодолели времето и смъртта, заключени и спасени между черните, трептящи на белия лист букви. Понякога като отплата за будуването над страниците и тех ните тайни някое от виденията се отделя, приближава се мълчаливо и застава неподвижно и нямо като статуя, която моли да и бъде вдъхнат живот. Така се случи с „Гора". Винаги ме е омагьосвал плавният, необикновен ритъм на стихотворението, преливащата алитерация, странните, звучащи като заклинания думи, извадени като че ли от непознати дълбини на народната реч. Знаех го наизуст и понякога най-неочаквано то се стрелваше в главата ми, зазвучаваше за миг, просвистяваше като тънка зелена стрела и изчезваше, без да мога да видя накъде е отлетяла и каква посока ми е показала. Оставаше у мен само ведрият и свеж полъх на голямата Гора. Онази „кукичка", за която винаги се е закачвал погледът ми, е била именно тази главна буква „Г" в на чалото на Гората. Дразнеше любопитството ми и с острото си ченгелче човър каше съзнанието ми дълги часове. Не можех да повярвам нито че „Гора“ е от ония произведения на Дебелянов, , които не са свързани пряко с личните му преживявания“, нито пък да се задо воля с обяснението, че „след като нахвърля миража, след като ни въвлича в атмосферата на тази надреална гора, поетът остава заключен в собствената си субективна мечта". Още по-малко ме успокояваше мисълта, че в стихотворението „е въплътена идеята за абсолютното успокоение". На първо време се заех да установя кога е написано стихотворението. В последното издание на Дебеля новите стихове - двутомника от 1970 г. - се отбелязва, че „Гора" е написано през 1912 г. Това твърдение се основава на спомена на Николай Лилиев: ..... помня го през лятото на 1912 г., ... напусна с Гьонча Белев София и се оттегли при свой приятел лесничей в планината, отгдето изпращаше пър вите варианти на „Гора“, на „Да се завърнеш в бащината къща..." За жа лост обаче ще трябва да се признае, че точната и прецизна памет на Лилиев този път му е изневерила. Той - като никога! - е сбъркал годината.

„Макар и за нас изкуството да е храм, все пак то е храм на бога-живот" - заявява един от четворката", след като и тя, и цялата ни общественост са пили вече и от възторзите, и от погромите на кръстопътната 23-а година, с ясното съзнание за „ние сме ново поколение“. „С живота ние искаме да съединим красотата. Това са думи на изповед, дошла след като „аз"-ът на българския писател има вече дългогодишен опит в стремежа да подчини себе си, туй сърце, дето страда", на общонародни интереси и идеали. Това са думи, носещи нови акценти в изживяното още у Ботев страдание и безумство в отзив на плач народа!" из Нови акценти, защото и времето е ново или по-точно друго. Епохата на народните водачи, на единия, повел след себе си множеството, е минала страница от националното ни съзиждане, въпреки че вечният проблем си остава: но, кажи ми що да тача в тоя мъртъв свят коварен? Зададен директно и с болка, това е един от онези въпроси, които не търпят отлагане на отговора независимо през кои точно моменти от историята на бъл гарите е поставен. В своето време Ботев му отговори със смъртта си. Но тя не го премахна от душевността на българския интелигент, не писа срещу него - отговорено завинаги. Напротив, той се оказа още по-драматично вкован в съд бата на всяко следващо поколение и на всеки отделен творец. И с минаването на годините той става само още по-сложен - обвързан и обвързващ.