Историческата

Заявлението на представителите на комунистическите и работническите партии и Обръщението към народите от целия свят, обсъдени приети на Ноемврийското съвещание в Москва и публикувани в печата на всички страни, са два исторически документа, които развълнуваха честните и миролюбиви хора от петте континента на земното кълбо. Със своя анализ на историческия момент, в който живеем, те осветляват пътя на човечеството от нашата епоха и посочват най-важните проблеми, поставени за разрешение пред него, като представят и развърната програма за изпълнение на най-човечния дълг: премахване опасността от нова, страшна война. Като авангард в развитието на човечеството, комунистите от цял свят най-добре могат да вникнат в този образец на творческия маркси зъм-ленинизъм. Мъдростта на документите обогатява разбирането им за съвременната действителност; поставените задачи им са близки, в тях ното изпълнение те виждат смисъла на живота си. Яснотата на положе нието за комунистите е била винаги първостепенен съюзник, а решителността на действието се измерва с големината на поставената задача. Заявлението говори определено за историческа мисия на комунистите: „Комунистите виждат своята историческа мисия не само в това да премахнат експлоатацията и мизерията в световен мащаб и завинаги да изключат от живота на човешкото общество възможността за всякаква война, но още в съвременната епоха да избавят човечеството от кошмара на нова световна война. Комунистическите партии на всички страни ще посветят на осъществяването на тази велика историческа мисия всичките си сили и енергия. "

Въпреки „заговорът на мълчанието" спрямо марксизма от страна на офи циалната буржоазна наука, в средата на миналото столетие той бе вече респектираща реалност. Но неговата естетическа теория бе „преоткрита" едва в 30-40-те години на нашия век от съветските учени. Това ограничава временно периметъра на нейното въздействие над световната естетическа мисъл; забавя формирането на марксистката естетика; изостря международната полемика относно теоретическото значение на Марксовата естетическа концепция. А предубежденията към нея, съмненията в самото и съществуване и дори във възможността от изграждане на естетика върху принципите на историческия материализъм, са покрайни, отколкото традиционния буржоазен скептицизъм към марксизма като цяло. На пръв поглед късното откриване на Марксовото естетическо наследство е обикновена аномалия. Фактически тук се пресичат комплекс причини от научно, социално, идеологическо, естетическо и библиографско естество. В съвкупност те детерминират своеобразната съдба на това наследство. Тяхното изследване е предмет на настоящата статия.

Качествени и количествени изменения претърпя нашата историческа беле тристика след народната победа на 9-ти септември 1944 г. Тя се превърна във водещ жанр в съвременната ни литература и се издигна до непознати дотогава върхове. Следвайки здравите реалистични традиции, прокарани от такива майстори на художественото слово, като Иван Вазов, Захари Стоянов и Стоян Загорчинов, съвременните автори на исторически творби преценяват и осмислят миналото чрез съвременните си разбирания, търсят в него сходство с нашето време, воюват за пълното възтържествуване на социалистическите идеали. Богати и плодоносни резултати даде разработването на историческата тема през целия двадесет и пет годишен отрязък от време и за това, разбира се, съществу ват дълбоки обективно-исторически и естетико-литературни причини. Новото време наложи необходимостта от нова, марксическа преоценка на историческото минало, особено на близките революционни събития. Така се родиха едни от най-значителните произведения на съвременната ни литература: историческата четирилогия на Димитър Талев, „Обикновени хора" на Георги Караславов, „Иван Кондарев“ на Емилиян Станев... все крупни, широко разгънати отраже ния на живота, които обобщават панорамата на дадена историческа епоха, въвеждат в нейните закономерности, проследяват тенденциите на общественото развитие чрез развитието на ярки индивидуални човешки съдби и дълбоко дра матични жизнени ситуации, разрешават съвременни идейно-възпитателни и литературно-естетически задачи. В тази именно област на белетристиката ни са най-очевидни и художествените постижения, осъществени благодарение на неограничените възможности, които методът на социалистическия реализъм пре доставя на съвременните творци. Те притежават най-сигурния компас за проникване в тъмните дебри на миналото, за вникване в скрития смисъл на историче ските събития: една стройна и жизнена философска система, която организира и осмисля художествения материал, одухотворява го с дълбока съвременна мисловност. В никое друго време българските автори на исторически творби не са стояли толкова близко до задачите на днешния ден, до духовните потребности на съвременния човек. В никой друг период от развитието на българската художествена проза не са се създавали толкова много и толкова значителни произce ведения на историческа тематика. Трудно е да се очертаят дори най-бегло индивидуалните особености на плеядата исторически съвременни автори, да разкрие своеобразието на техните почерци, на оригиналната трактовка на историческите събития и герои - толкова богато е многообразието им.

Петър Филчев си поставя за задача да проследи по-важните процеси и явления в жанра на историческата ни драма от нейното зараждане до наши дни. Неговата задача е колкото сложна, толкова и благодатна, защото наличието на национални традиции в областта на историческата ни драматургия есъздавало винаги борба на мнения в оценките, раздвижвало е полемичната страст на различните поколения в техния поглед както към наследството, така и към завоеванията на съвременността. Връщането към миналото във всички времена и във всеки жанр е своеобразна равносметка и преоценка на националните ценности, мерило за народно самочувствие, израз на възможностите за философско-художествено обобщение. Книгата на Петър Филчев освен познавателния материал, който съдържа в кондензиран вид, дава възможност за съвременна преоценка на познати факти и за полезна полемичност. Наблюденията на Петър Филчев в областта на възрожденската историческа драматургия съдържат сериозен съвременен подтекст и създават звената и бъдещите връзки, които ще му дадат основания за посериозни обобщения в следващите глави от книгата. Отчитайки пионерската роля на Войниковите драми, Филчев се стреми да проникне в самото историческо мислене на Добри Войников, в националнопатриотичните подтици на неговия неуморен Паисиевски ентусиазъм. Подчертават се специално силно демократичните убеждения на Войников, който в своите исторически драми не се съобразява с авторитета на монархическия институт. При обрисовката на царете например в „Райна княгиня“ и „Ве лислава" Войников не е заслепен от техния знатен род", а подхожда критично към слабостите им при изпълнението на тяхната историческа мисия. Тази мисъл на филчев търпи различни превъплъщения в изложението на материала и добива своя завършек в последната глава, която има за мото мисълта на Енгелс: „Няма лекарство против глупостта на царете." Предпочитанията на автора на книгата са насочени към философската историческа драма, в която народните маси и техните вековни въжделения са изведени на пръв план за сметка на историческите личности от знатен произход, към които П. Филчев препоръчва по-малко романтично, а повече реалистично-иронично виждане и осветление. Интересна е и интерпретацията на драмата „Иванко“ от В. Друмев, където се откриват и изнасят на преден план няколко важни проблема, които имат значение за бъдещото развитие на историческия жанр. Темата за ролята на народа наистина тук е реализирана последователно и на преден план. Освен това любовната тема е придобила вече по-усложнен характер в образа на Мария. Подходът на Филчев към националните ценности от миналото в областта на историческия жанр е диференциран. Дори без да сме съгласни с всички изводи, не можем да не отчетем добросъвестността и профе сионалната осведоменост, с които той подхожда към художествените явления. Леката полемика с проф. Ст. Каракостов (вж. с. 34) е въведена не за отричане приноса на Каракостов в областта на възрожденската драма и театър, а за постигане на по-голяма разчлененост на проблематиката около оценката и анализа на Друмевия „Иванко“. П. Филчев смята, че ролята на народните маси в пиесата на Друмев е представена в доста обобщен план. Тук, струва ни се, изискванията на автора към възрожденския драматург са малко преувеличени, защото на него (Друмев) му е липсвал този исторически опит, който притежават съвременните негови почитатели... П. Филчев неволно изолира възрожденските драматурзи от естествената им историческа среда и предявява към тях прекалено модерни изисквания. При разглеждане на Вазовата историческа драматургия П. Филчев се спира доста конкретно на възгледите на патриарха на нашата Литература за т. нар. „историческа правда", а също и за социалната мисия на поета" при написването на историческите драми. Вазов се явява продължител на Войниковата и Друмевата традиция, само че от висотата на своето историческо време. Един нюансиран анализ на Вазовото историческо наследство е осо бено полезен днес, той предразполага към по-нова и различна трактовка на „Ивайло" и „Престолът", към внасяне на съвременни идеи в разработените от драматурга образи и ситуации.

Общоизвестно е схващането за интимно общуване между историята и изкуството, за една постоянна връзка между тях, за взаимно проникване. Отбе лязват се и много същностни черти, които доказват обособеността им на хуманитарни дисциплини, за една самостоятелност на всяка от тях, която е дей ствителна... В случая преди всичко жанрът на историческата драма и практиката на театъра възбуждат размислите върху характера на тази връзка и общуване. Взаимствуванията на изкуството от историята - на исторически мате риал, факти, събития, лица, а понякога заедно с това и на принципи за описание - определят значението и широтата на проблемите, отнасящи се към спецификата на жанра на историческата драма. Когато посочваме взаимствуването на исторически материал от страна на изкуството, не трябва да смятаме като следствие на това обстоятелство, че историята автоматично се превръща в предмет на изкуството. Нужно е да се има пред вид, че още с интереса към практическата дейност на хората от миналото възниква и необходимостта от теоретично осветляване на тази дейност, което е най-често във възможностите на философията. Следователно много от това, което предлага историята и без което не можем да имаме цялостна представа за природата й, може да отпадне, да бъде излишно за сферата на художественото творчество. Защото реалността на фактите невинаги се покрива с реалността на структурите, изразяващи състоянието на общественото цяло. Именно тук субективното, обвързано с естетическите задачи на автора, може да постигне това необходимо равенство, като открие и изведе вътрешната логика на зави симост между отделните факти и закономерности в развитието на обществото. История и изкуство. Историк и писател... Литературното развитие ни предлага може би най-красноречивия пример на този с научно-естетически рефлексии бином. Това е Шилер - драматическият поет, и Шилер - историкът. Първият не е загубил и едва ли би загубил значението си. Но вторият, Шилер - историкът („История отпадения Нидерландов“, „Осада Антверпена принцем Пармским в 1584—1585 г." и др.) енапълно избледнял. Известно е, че историческите му произведения днес са без особена, без дори всякаква научна стойност. И ако все пак има нещо ценно в тях, то това е Шилеровият литерату рен стил на изложение.

Запазените до наши дни първобългарски литературни паметници свиде телствуват недвусмислено, че в епохата преди покръстването е съществувала специфична летописна традиция, стремеж за отразяване на станалото и ставащото от позициите на езическия мироглед. Езичеството - като мирогледен комплекс от представи, като битийни прояви на съответния етнос и като културни изяви - безспорно не еединно цяло, макар в рамките на това понятие да се включва определен етап от историческото развитие на редица народи - най-вече от Европа и Азия. С основание Б. Рибаков посочва: „Няма по-мъгляв и по-неопределен термин от „ези чество"; възникнал в църковна среда, той първоначално е означавал всичко дохристиянско и нехристиянско в него се е включвала и ведическата химнография на Индия, и литературно обработената митология на класическа Гър ция... На многообразния, разнороден комплекс напълно съответствува многообразният по своето значение термин езичество". Трябва само да откажем от неговото тясно църковно разбиране и да помним за неговата пълна условност. 2 Все пак за да разберем същината на термина, трябва веднага прибавим към него онова, за което недотам критично сме свикнали мислим, че е негова единствена опозиция – християнството.

Изявите на историческото съзнание, отразени в паметниците на българската литература от времето на византийското робство (1018-1185), са в пряка зависимост от модела, от типа християнско възприятие на историята. При обхващането и тълкуването, изобщо при отражението на обективно-историческото, асоциирано с етническата история, това съзнание, както и в ІХ-Х в., се намира в мирогледната орбита на новозаветната вяра, но има и своите отлики от формиралото се в българската духовност през тия векове историческо мислене. Падането на България под византийско робство не само унищожава изградения през VII-X в. статут на българската държава и на българския на род, но се явява и сериозна пречка за развоя на българската култура. След първоначалното внимателно отношение на Василий II към поробения народ и неговите църковни институции (до 1025) византийските военноадминистративни, църковни и финансови власти поемат „твърд" курс на икономическа и културна експанзия, довел през XII в. до неприкрити опити за ромеизация на българите, до откровени форми на робство. Изключително тежкото състоя ние на българското общество в годините на византийското робство се е засилвало и от многобройните нашествия на печенеги, кумани, маджари, нормани; от природни бедствия и т. н. Макар и в плана на припомнянето, но всичко това не може да не се спомене, тъй като положението на българския народ по времето на визан- тийското робство обуславя и състоянието на българската литература от това време. Преди всичко „изчезва онзи официален български слой, който органи зира за своите нужди и цели духовната дейност в страната "3. Самата духовна дейност не изчезва, но нейните носители са вече други - хора от народа (главно духовни лица), чието внимание е насочено предимно към народния живот - в негови отделни прояви или взет като цяло.

The paper deals with the rhetoric and narrative models with the help of which Zachari Stoyanov’s biographical work builds up the national-historical myth Botev. There is an interpretation of the functions of the existence of the rationalistic and positivistic point of view in forming Botev’s personality and the irrationalistic point of view that a genius is something inexplicable. The meanings emphasizing the exceptionality, the uniqueness of Botev has been dealt with. The observations that have been made prove that Zachari Stoyanov’s text shows as the nature of Botev’s uniqueness his feeling for freedom. With that feeling the biographical discourse links the poetic identity of the poet-chieftain’s life. The paper interprets the way Zachari Stoyanov’s biography uses poetry’s value to mythologize Botev and his historic significance.There is analysis of the role of the creation of the myth Botev on the, emphasized in the text, identity life – poetry. The research highlights the significance of Zachari Stoyanov’s work on the existence of this myth in the spiritual history of the Bulgarian people.

The paper's theoretical basis is the modern thesis that the past is a verbal construct with a mirror function: it reflects above all the desires and necessities of the particular age that is writing or reading its past. A typical text of that kind is the Jewish Bible, although even the academics had been for centuries under its (literary) power to suggest the word as a historical truth. In fact for the writers of ancient Israel authenticity itself was not a value and the aspiration for "it" could be understood rather as a usefulness criterion in the description of past events. The paper examines precisely those mechanisms of "usefulness" that produced the biblical author's historical consciousness. Studied in it are the notion of the unique origin of the Jewish religion, the myth of the conquest of Canaan, the laws that formed what we now call "ethnic separatism". The point of their intersection is displayed through the general concept ideology.