тема

В своята оригинална съвременна пиеса Когато розите танцуват" Валери Петров подхваща с нежна задушевност, с тънък мек хумор, с лекота и грациозност вечно младия проблем за любовта. Духът на младостта, този весел дух, роден през май, превъплътен в образа на Младия иска да събуди младежа у Стареца. Ще успее ли? Спорът започва на шега. Младият доказва съществуванието на истинската лю бов. С чародейства, с песни, музика, балет и със съдбите на няколко влюбени двойки. Розите, тези скъпоценни цветя, които Старецът денонощно пази и не Може да опази, изведнъж оживяват пред очите му. Те не само учаят и бодат, но могат да танцуват, да копнеят, да страдат и да. . . бягат. Розите са предназначени за влюбените. Започнала с розите, любовната тема неусетно се разширява и прераства в тема за младите и стари схващания в съ временния живот. Оказва се, че у всеки човек има и старец и младеж, които са в непрестанна борба. Какво означава да бъдеш млад? Отговорът на този въпрос съставлява втория план на темата за лю бовта, подводното течение на действието в Когато розите танцуват" - защото не само при любовта, а и на хиляди места проклетата ни старост се бори с младостта. . . Неуморим е Младият в страстния си порив да защити младостта. Това е образ, който непрекъснато се преобразява. Мигновено смъква символните си одеж ди, добива плът и кръв. С меката интимност и искрящите от остроумие реплики Той е един колкото необикновено жив и жизнен положителен герой, толкова и фантастично-ефирен, неуловим, примамливо-многообразен, изненадващ. Той е гръбнакът на пиесата, защитник на основната тема, диригент на пролетната пантомима", в която наред с шегите и вълшебствата прозвучават тъжните и веселите мелодии на любовта и мъдростта. А Старият? Може би това е само един контрастен символен образ, който непрекъснато се противопоставя на възгле дите на Младия и накрая ще бъде отречен от живота, осмян? Да, наистина, в началото той проявява дребнава скъперническа страст, неверие в хората. Но найинтересното в този образ енеговото пре образяване и особено необичайните му преживявания на път за милиционерския участък, където води Младия, откъснал три рози за своята любима.

За мене гражданската поезия е преди всичко откровение, преди всичко изповед. Ако трябва да кажем цялата истина - онова, което не е изповед и от кровение в творчеството на един поет, не може да носи святото название „пое това искреност“. Допускам, че тези мисли могат да бъдат атакувани от много позиции, но време е да започнем да назоваваме нещата с истинските им имена. В този сми съл аз не се боя от никакви реплики и опоненти, стига да няма стремеж към изо пачаване на казаното от мен в този разговор. Винаги ми е правил впечатление опитът механически да се разграничава гражданската от другите теми в творчеството на поета. В това няма нищо лошо, особено като имаме предвид и съществуващата жанрова особеност. Лошото и осъдителното е, че веднъж отделена като тема, гражданската позиция на твореца, към нея често пъти се пристъпя като към тема „особена“, тема „спе циална", която може да бъде изграждана с други вид изразни средства. Виждате ли, мъчат се да утвърждават някои, тази тема е близка до вълненията и тежне нията на народа, на обществото, на партията, към нея не може да се подхожда интимно, съкровено. И понеже не може да се подхожда интимно и съкровено, изразявайки и свои мисли и чувства, то подхожда се тезисно, гръмогласно, често пъти суховато неубедително.

Предстоящият Х конгрес на БКП е добър повод да се анализират постиже нията на нашата литература през последните години, да се набележат някои тенденции на нейното развитие. Редакцията на „ЛМ“ се обърна към неколцина Наши белетристи с молба да се изкажат върху проблемите, свързани с изображението на съвременния герой в белетристиката, участието на писателя в процеса на самопознание на своя народ, съотношението съвременност - история, стилните търсения в нашата проза от последно време и др., а също да посочат творбите, които са им направили най-силно впечатление. По-долу поместваме отговорите, които се получиха в редакцията. Освен тези изказвания първият брой на „ЛМ" за 1971 г. включва редица статии, които разглеждат славните традиции на нашата партийна, революционна литература, а също така и някои нейни съвременни успехи.

Една интересна стихосбирка може да постави толкова въпроси, че разсъжденията върху нея да имат и теоретически характер, т. е. да се осъществи по-лесен преход между критика и теория. Смятам, че в подобно отношение с критиката може да бъде и стихосбирката на Дора Габе „Сгъ стена тишина“. Разделена на четири цикъла, тя се състои, по моя преценка, от две части. Първата е произведението „Сгъстена тишина“, втората е останалите стихотворения, които от различни временни и пространствени гледни точки допълват неговия смисъл. Затова първо ще се спра на „Сгъстена тишина“. 1 Стихотворенията от „цикъла“ са свързани тематично, но връзките им са по-сложни и по-интересни. Те не са свеждат до съответствия и циклично единство, както е обичайно в поезията. Цикълът е организиран по логиката на структурно цяло и звучи не като единен цикъл от единадесет стихотворения, а като е дно произведени е от единадесет тематичнокомпозицонни единици. Това значи, че в него следва да се търсят закономерности в развитие на темата, композиционно единство, дори сюжет. То е произведение, както ще имаме възможност да се убедим, с елементи на музикален жанр, което усилва тъкмо неговата литературност и почти пълна безпрецедентност в поезията. Тема в „Състена тишина“ е (най-общо казано, разбира се) многократността на възможното, универсализацията на видимия и въобще конкретния свят. Тя се осъществява в противоборството на едно всеобщо, всевалидно съ стояние на духа и конкретните му прояви и отношения. Поетическият субект се освобождава от конкретния миг и конкретно отношение, за да не се наруши у него илюзията за универсалното; конкретното да бъде не конкретно, а възможно, т. е. повторяемо, многократно. Това е тема на зрелостта, на големия жизнен опит („Обременил ме е животът с факти/, тежат ми спомени с трагични дати, ранена съм от срещи и раздели/, от знания/ изчерпващи до Дъно"). Темата на сгъстената тишина“, на онези състояния, в които човек, познал света и неговите многообразни прояви, иска да се сроди с неговата универсалност, да изживее представата си за мощни въплъщения. Тази тема е резултат не само на всепризнатия творчески подем у видната ни поетеса. Според мене това евъпрос на необичайно хрумване, на необичайно осъществяване на един рядък тип поезия, по-точно на един поетически жанр. 5 Литературна мисъл, кн. 4 65 Като всяка високохудожествена творба „Състена тишина“ не съдържа нищо случайно: не само като смислов мотив, но и като музикален мотив, не само като тематично ядро, но и като строго осъществена „мелодия" в отделното сти хотворение и в цялото циклично многосъставно произведение.

етейки преводи от древноегипетска лирика, попаднах на едно произведение, ми се стори твърде познат. Това беше темата за оставащото след смъртта на човека, за сътвореното и имащо определено значение за поколенията след него. Един неизвестен поет, един писар, творил по времето на Рамзес II, един представител на съсловие, записало историята на своя народ в многобройни папируси, излага мнението си така дълбоко философски осмислено, така добре лирично изразено, че не остава съмнение в качествата на автора. Рамзес II е от интересните фигури в египетската история. Неговият баща Сет 1, а и самият той водят открито експанзионистична политика, политика на засилване влиянието на Египет. Възстановява се властта над Южна Сирия, Финикия, Палестина. Тежките войни с хетите завършват с подписването на договор и женитбата на Рамзес II с дъщерята на царя на хетите. 2 Но в този период, характеризиращ се със засилване на абсолютизма в държавната власт (обожествяването на фараона), в Египет се провежда и невиждано по мащаби строителство. Рамзес II, който управлява през XIV и XIII столетие пр. н. е. цели 67 години и даже надживява много от децата си, построява прочутата резиденция Пер Рамзес (Дома на Рамзес) - на североизток в Делтата. Издига огромни храмови комплекси навсякъде из страната (Египет, Етиопия), а най-големият от тях е Абу Симбел - също в Етиопия. На фасадата му има 4 изваяния на Рамес - с височина 20 м всяко. И в този момент, когато страната се намира в зенита на своето могъщество (става дума за епохата на Новото царство), когато живият бог на земята (фараонът) властвува, когато до нас ще се запазят само няколко имена на видни политически фигу ри - всичко изчезва във всеобемащата сянка на личността на владетеля - намираме лири чески произведения от най-добра проба. Те са резултат от един по-дълъг период на развитие, те са степен в това развитие, но те са и образец за по-късните гръцки и римски майстори на перото. И между тези малко на брой запазени образци на древноегипетската лирика е и „Прославата на пишещите" - великолепна апология на силата на записаното слово.

Запазените до наши дни първобългарски литературни паметници свиде телствуват недвусмислено, че в епохата преди покръстването е съществувала специфична летописна традиция, стремеж за отразяване на станалото и ставащото от позициите на езическия мироглед. Езичеството - като мирогледен комплекс от представи, като битийни прояви на съответния етнос и като културни изяви - безспорно не еединно цяло, макар в рамките на това понятие да се включва определен етап от историческото развитие на редица народи - най-вече от Европа и Азия. С основание Б. Рибаков посочва: „Няма по-мъгляв и по-неопределен термин от „ези чество"; възникнал в църковна среда, той първоначално е означавал всичко дохристиянско и нехристиянско в него се е включвала и ведическата химнография на Индия, и литературно обработената митология на класическа Гър ция... На многообразния, разнороден комплекс напълно съответствува многообразният по своето значение термин езичество". Трябва само да откажем от неговото тясно църковно разбиране и да помним за неговата пълна условност. 2 Все пак за да разберем същината на термина, трябва веднага прибавим към него онова, за което недотам критично сме свикнали мислим, че е негова единствена опозиция – християнството.

Прецизният преглед на библиографията на Г. Димитров ни кара да се съгласим с тъж ната, но вярна констатация, направена още в началото на 70-те години: „Научната лите- ратура е все още твърде оскъдна и недостатъчна в сравнение с рядкото богатство на неговия живот, с величието на делото му, с необикновената колоритност на личността му. "1 В случая се налага на вниманието една уговорка, че във връзка със стогодишнината от неговото рождение през 1982 г. бяха публикувани редица нови и интересни материали, където доминира неподправеното присъствие на един определен стремеж : да се синтезира художествено едно сложно и противоречиво време, изпълнено с големи исторически събития, част от които тясно се преплитат с личната съдба на великия син на българския народ Г. Димитров, съсредоточил в себе си основното от характерологията на националната ни психика, кулминационното в нейните епохални прояви "2. Трябва специално да се отбележи, че като цяло почти не е разглеждан един крайно интересен проблем, насочен към пълното осветляване на такива важни въпроси, свързани с Г. Димитров, като пресъздаването от световната художествена публицистика на неговия подвиг по време на Лайпцигския процес през 1933 г., в светлината на огромното му идейно-естетическо и нравствено-възпитателно въздействие върху революционизирането на световния пролетариат. От друга страна, художественото пресъз даване на този подвиг дава податки за влиянието на Лайпцигския процес и неговия герой върху съзнанието и поведението на редица изтъкнати представители на културата във Франция, Гърция, Германия и др. В настоящата статия се засяга само един от аспектите на този проблем, а именно: Димитровската тема в българската художествена публицистика, като характерният акцент пада върху творчеството на Т. Генов и Е. Каранфилов, които са обогатили психологическата уплътненост на образа на Димитров „отвътре" и по-релефно са показали неговата идейнофилософска наситеност. В пряка връзка с проследяването на измеренията и оценката на достиженията на нашата художествена публицистика при разработката на димитровската тема, за да се получи една по-пълна представа, се налага да направим кратък екскурс в нашия легален и нелегален периодичен печат от 30-те години, който разгъва широка кампания за разобличаването на фашистките задкулисни провокации на немското съдопроизводство и подпомага световното движение за спасяването на Г. Димитров. „Мога да свидетелствувам - пише Тодор Генов, който през 30-те години е член на националния комитет в защита на жертвите на хитлерофашисткия терор и редактор на в. „Вик", - че тогава - по време на Лайпцигския процес - събитията се отбелязваха не само с мастило по вестниците, а и с кръвта по улиците на София, по градовете и селата на цяла България…"

Изявите на историческото съзнание, отразени в паметниците на българската литература от времето на византийското робство (1018-1185), са в пряка зависимост от модела, от типа християнско възприятие на историята. При обхващането и тълкуването, изобщо при отражението на обективно-историческото, асоциирано с етническата история, това съзнание, както и в ІХ-Х в., се намира в мирогледната орбита на новозаветната вяра, но има и своите отлики от формиралото се в българската духовност през тия векове историческо мислене. Падането на България под византийско робство не само унищожава изградения през VII-X в. статут на българската държава и на българския на род, но се явява и сериозна пречка за развоя на българската култура. След първоначалното внимателно отношение на Василий II към поробения народ и неговите църковни институции (до 1025) византийските военноадминистративни, църковни и финансови власти поемат „твърд" курс на икономическа и културна експанзия, довел през XII в. до неприкрити опити за ромеизация на българите, до откровени форми на робство. Изключително тежкото състоя ние на българското общество в годините на византийското робство се е засилвало и от многобройните нашествия на печенеги, кумани, маджари, нормани; от природни бедствия и т. н. Макар и в плана на припомнянето, но всичко това не може да не се спомене, тъй като положението на българския народ по времето на визан- тийското робство обуславя и състоянието на българската литература от това време. Преди всичко „изчезва онзи официален български слой, който органи зира за своите нужди и цели духовната дейност в страната "3. Самата духовна дейност не изчезва, но нейните носители са вече други - хора от народа (главно духовни лица), чието внимание е насочено предимно към народния живот - в негови отделни прояви или взет като цяло.