театър

Теоретичните възгледи на Гео Милев за характера и същността на театралното изкуство, за развитието на българския театър, както и неговите прояви в областта на режисурата продължават да привличат интереса на изследователите. Поставените от него пиеси, макар и малко на брой, са осъществени в различни периоди от живота му и на различни сцени: от опитите в Стара Загора е поставянето на „Едип цар" от Софокъл през 1915 г. до сцената на театър „Ренесанс" като режисьор на пиесата „Массачовек“ от Ернст Толер през 1923 г. Някои от репетираните пиеси не виждат светлините на рампата за първия допир с публиката.

Второто поколение театрални критици, което изцяло израсна и се оформи след победата на социалистическата революция, вече навлиза в годините на своята творческа зре лост. Неговите най-изтъкнати представители проявяват широта на интересите и възгледите, солидна професионална подготовка, повишена творческа активност. Това е очевидно и може да бъде констатирано по страниците на техните книги и в общата атмосфера на творче ско оживление и взискателност. Но има поосновни неща в съвременната театрална критика, представлявана главно от критиците на това второ поколение, които ни навеждат на мисълта за наличието на съществени качествени изменения на критическото поле. Тези изменения се отнасят до разбирането за предмета на изкуството и самата критика, до овладяването на техните специфични закони.

Четири години слушах лекциите на проф. Любомир Тенев във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“ и нито веднъж не изпитах досада или безразличие. Това не е само мое мнение. Стотици студенти могат да потвърдят горната мисъл, без да вложат грам съмнение в нейната достоверност. Найчесто лекциите на проф. Тенев разчупваха рамките на академичната обстоятелственост и увли чаха аудиторията с пламенното изложение на подетия проблем, с артистичното поднасяне на образни примери, с непринуденото събеседване, което създаваше така необходимия контакт меж ду мастития професор и неговите ученици. Авторитетът на театралния критик Л. Тенев респектира не само студентите. Всеки отзив, статия или книга, излезли изпод перото му, ставаха поводи за оживени разговори, сверка на мненията и пристрастни изводи. Защото думите на Л. Тенев тежат не само със строгите и прецизни оценки на отделния театрален факт, но и притежават нюансите на радостта, грижата и желанието за помощ. Той активно живее с тревогите на българския теа тър, никога не застава в позата на коронован ментор, който има привилегията да сочи с пръст ида назидава с безапелационни присъди. Всичко това говори за съпричастното му отношение към трудните пътища на българското сценично изкуство, за неговото призвание да бъде винаги в първите редици на родното театрално дело. Впрочем за проф. Тенев могат да се кажат много красиви думи и да се изрекат редица възторзи (и това е правено не един път). Но като че ли е настъпил моментът (имам пред вид зрелостта на годините и натрупания богат професионален опит) да му се предостави възможността за осъществяването на една просторна авторова и човешка изповед, в която навярно ще заблестят нови и любопитни багри от неговия живот и твор чество.. - Другарю Тенев, Вие сте юрист по образование, а неотклонно служите на театралната муза. Бихте ли разказали за първоначалните подтици на тази ваша професионална ориентация - защо пренебрегнахте строгата Темида и се озовахте в храма на Мелпомена? И най-важното - това случайно ли стана или имаше някаква закономерност на желанията и амбициите? - Моите интереси към театъра датират много преди да се озова в Юридическия факултет. Още като гимназист бях един от основателите и редакторите на ученическото списание „Звън", където са печатали свои работи Б. Райнов, Ал. Геров, Бл. Димитрова и др. от това поколение. Тогава водех театралната критика и когато завърших гимназия, я преотстъпих" на Кръстьо Мирски. Така че интересите ми към театъра имат доста ранна дата - още като ученик в пети шести клас на Първа мъжка гимназия. После нещата около учебната дисциплина се затегнаха и ние нямахме право да се движим из града след 19 ч. Нали бяхме униформени. Ето че в момента си спомням моята прекрасна класна наставница Райна Попиванова. Тя ми беше дала специално разрешение, за да мога да посещавам вечерните представления, тъй като тогава театрите вди гаха завесите си в 20 ч. Когато впоследствие записах право в университета, аз спотайвах надеж дата, че ще ми се усмихне щастието да отида в чужбина, за да уча желаните от мен театрални науки. У нас такива специалности тогава нямаше.

У нас пиеси за детско-юношески театър са се писали твърде много, но по начина, който не е прекрачвал елементарността на една безлична адаптация върху популярен приказен сюжет. И в миналото, и в последните години е била „разигравана" приказката „Котаракът в чизми“. Тази преработка не е могла да се превърне в истинска литература за детски театър. Налага се да се позовем на литературния опит. Да си припомним за „Котаракът в чизми" на Людвиг Тик (както и за други негови пиеси-приказки, разработени с литературно майсторство и идейна тенденциозност), който използува фолклорна канава, за да избродира върху нея идейно-естетическата мисловност на немския романтизъм от първата половина на XIX в. Нашите писатели също са проявявали сериозен интерес към приказката или легендата. Ст. Л. Костов написа „Мъжемразка“, повлиян от народна приказка, но интересите му на сатирик го отведоха в сферата на съвременните проблеми и герои, в комедиографията за възрастни. В друга посока и с различни задачи подобно движение извърши с творчеството си и П. Ю. Тодоров. Може би само Георги Райчев с „Еленово царство“ не отмести погледа си от детско-юношеската публика, написа дълбоко своеобразна пиеса, със значителна идея и за възрастни - необходимост от разбирателство и мир между хората. Впрочем тази двуплановост на идейните заклинания, тази двупосочност на адреса ще откриваме в произведенията и на много съвременни автори. Тук вече сме пред моментите на една приемственост, но в аспекта на високи завоевания в литературата за детския театър. Активност и широта, свеж полъх и оригинални решения почувствувахме в развитието на детско-юношеската ни драматургия през последните 10-15 години. Тази констатация не е опит за някаква периодизация. Голям отряд от писатели вече работи за нашия детски театър. От друга страна, никак не е без значение, че се подобриха условията за творческото им ангажиране; или пък, че детският отдел на Народния театър за младежта поставя системно пиеси на автори, с които предпочита да работи. Някои от нашите известни писатели се появиха епизодично в детската дра матургия, като че ли „опитаха“ сили върху терен, на който не бяха пристъпвали, за да го напуснат, следвайки интересите си в другите жанрове на литературата. Имам пред вид „Ламята" на Николай Хайтов, „Желязното момче“ на Йордан Радичков, „Ая“ на Анастас Павлов ... Но тези епизодични, да ги наречем, „първи опити", непоследвани от други заглавия, се оказаха оригинални в много отношения творби.

През последните години у нас особено нарасна интересът към испанската и латиноамериканската литература. Бяха преведени редица творби на Мигел де унамуно, Анто148 нио Мачадо, Федерико Гарсиа Лорка, Ан тонио Буеро Валиехо, Пабло Неруда, Мигел Анхел Астуриас, Габриел Гарсиа Маркес, Алехо Карпентиер; появиха се първите ста тии и рецензии за тях. Испаноезичната лите ратура вече не е периферна художествена територия, непозната земя" за нашите читатели и критици, за нея все по-често се пише идискутира, тя постепенно заема мястото си в съзнанието на съвременния българин. Това се отнася особено за големия ис пански поет и драматург Федерико Гарсиа Лорка, с чието творчество българският чи тател се запозна твърде късно. Публикува ните в литературния печат критически мате риали, сред които и от автора на тези ре дове, положиха само началото на изследванията върху него. Затова книгата на Стефан Танев „Поетическият театър на Федерико Гарсиа Лорка (в търсене на човешката участ)", която е първият монографичен литературоведски труд в България за Лорка, отговаря на една отдавна назряла необходи мост. С. Танев е известен с преводите и статиите си за испански пиеси. В настоящата книга, написана с аналитично задълбочен и поетич нообразен по форма стил, той разкрива нрав ствените, естетическите и философските основи на драматургията на Лорка, корените на неговия дълбоко поетичен, обагрен от силно социално чувство театър. Като основен проб лем в тази драматургия изследователят разглежда проблема за любовта, за осъществя ването на човека в границите на неговия земен живот, за себераздаването му на другите. Книгата разкрива многостранни познания върху творчеството на Гарсиа Лорка и съвременната испанска литература и ярка способност за проблемно и философско мислене. Налице е щастливо съчетание на солидна научна ерудиция, убедително защитена собствена критическа позиция и нескрита обич към твореца и човека Гарсиа Лорка, което помага на С. Танев да достигне до дълбочините на неговата драматургия. Монографията включва обстойния уводпортрет „Федерико Гарсиа Лорка - единният и многоликият", главите в търсене на щастливото детство", "В търсене на вечността“ и „В търсене на човешкото време", развиващи основните проблеми на изслед ването и заключителната обобщителна част В търсене на човешката участ". Критикът детайлно проследява духовното и естетиче ското съзряване на драматурга Лорка, слож ната му еволюция от куклените фарсове до големите социални трагедии, неповторимото своеобразие на творческия му почерк. Той разкрива мъчителните вътрешни противоречия у испанския поет, тревогата му за съвременния свят, показва го като неизменен търсач на дълбоката истина за уча стта на човека и за неговото земно щастие (с. 178). Книгата завършва с кратки библиографски бележки.

На въпроса „какво пишете за театъра?", Радичков би могъл да отговори пълно право: „сънища, мечти и блянове". Гамаша от „Суматоха" разказва с онази увереност на народен разказвач, която не се съобразява с причинната мотивировка, за срещата си с белите вълци и техния предводител, яхнал бял кон. Превъплъщенията на суматохата в различни същества са плод на фантазия, която очевидно компенсира онова, което липсва на всекиго от героите. В „Януари" Торлак получава писмо от отвъдния свят, а Сусо разказва за сре щата" си с тенеца. В сложно преплитане на фикция и реалност тече сюжетът на „Опит за летене": героите обхождат с летящия балон Балканите, стигат до ангелите и царството на мъртвите. Йоната от „Кошници" вижда по снега следите на водния вампир, а по-сетне сънува огромна риба с войнишка ръка в утробата. Бленуванията на Стоилко, може би най-поетичните откъси в ця лата драматургия на Радичков, сливат в едно давност, мечта и настояще. Напразно ще търсим някакви принципи, според които небивалиците участвуват в конфликтната схема на пиесите. Както в тях липсва композиция в традиционния смисъл, така липсва и развитие на конфликт в неговото традиционно схващане. Антагонизъм отсъствува не само заради липсата на противоположни цели и намерения у героите (в онтологичен или в социално-психологически аспект), но и заради намесата на субективното авторово съзнание, което примирява крайностите и уталожва иронията в преклонението си пред вечното движение на материята, обединило духовното с предметното. Всяка ситуация (макро- като сюжет и микро- като общуване) е едновременно правдоподобна и условна, конкретна и обобщаваща. Идеята на всяка пиеса, а театралността като тип сценично мислене се съдържат в самата ситуация, в противопоставянето между митологичната парадигма и мотивировката от гледна точка на съвременното мислене или поведение. И Изследователите на белетристичното творчество на Радичков стигнаха с едни или други уговорки, по един или друг път до възприемането на неговия герой като човек от един изоставащ и напредващ съвременен живот" (П. Зарев), като човек, разлюлял се в „противоречието между съвременните форми на цивилизация и примитивните начала на живота" (Др. Ничев); този човек е исторически сирак, чийто богат и пластичен свят, светът на българското традиционно село, загива" (Е. Мутафов), той е човекът на сблъсъка на родовите, семейните, граждански, задругарски и обичайни начала... с мо дерните времена, с новите начала на живота" (Т. Жечев), най-после това е човекът от тоя селски космос, недокоснат хилядолетия от историята, който сега в наши дни се разпада окончателно" (Кр. Куюмджиев).