Материали

Напоследък все повече нараства интере сът на литературознанието ни към личността и творчеството на Никола Вапцаров. Появи ха се значителен брой изследвания, посветени на големия български поет-комунист, поет огняроинтелигент, както сполучливо го на рече Петко Тотев. След сборника „Никола Вапцаров. Нови изследвания" (1970) бяха пу бликувани отделни книги за поета, излезе и „Летопис на Н. Вапцаров", подготвен от Б. Вапцарова. Обработено и предадено за печат е и ръкописното наследство на поета, с което ще бъде завършен един дългогодишен и плодотворен етап от вапцарововедението. През този етап марксическото ни литературознание показа своите широки възмож ности, наличието на разнообразни подходи при оценката на едно неголямо, но изключително по своето значение творческо дело. Това дело е пресечна точка в националната ни поезия, непосредствен резултат от развитието и, както и от постиженията на пролетарските ни поети-комунисти от 30-те години. Техен приемник и най-ярък представител стана именно Н. Вапцаров. Нещо повече, в между народен план неговата поезия все повече се разглежда като синоним на творчество, съз давано в името на човечността, в името на прогреса, на победата на доброто над злото. Признанията на такива поети като Пол Елюар, Салваторе Куазимодо, Рафаел Алберти, Ни колас Гилен и др. са признания и за нашата поезия. Те утвърждават и издигат нейния авторитет. Както бе казал С. Куазимодо по повод издаването на сбирка с Вапцарови сти хове в Италия, една нация навлиза в друга с тежината на собствената си култура". С поезията на Вапцаров ние израснахме в очите на света.

В условията на победилата социалистическа революция в България е лесно да се пише и говори за съветската литература. А преди четиридесет и повече години не беше тъй. Със спе циален закон фашистката власт и полицейската цензура постави под абсолютна възбрана ли тературата, идваща у нас от страната на победилия социализъм. По този повод още през 1924 г. Гео Милев проникновено писа: „Независимо от хулите и клеветите културният живот в Русия върви с един темп, който е невероятен за Западна Европа... Излязоха от Русия писатели, ху дожници и мислители; основаха се в Берлин няколко руски издателства: и цяла Европа бе навод нена от руски книги; френската и немската литература бледнеят пред това, което се хвърля в Европа като руска литература. От Русия се лансират школи и теории, за които западното нова торство не се е още досетило..." (курс. м., Х.Д.). Именно това естетическо богатство на новата руска литература, родена от Октомври, обуславя огромното и влияние върху революционния процес от световен мащаб и нейното благотворно въздействие върху обществото за неговия революционен преход от капитализъм към социализъм. Десетки стихотворения, поеми, повести и романи, дори песни и филми, създадени от съветски автори, най-активно се включват в духовния живот на българина. Затова днес не само специалистите, а и обикновените читатели виждат истински революционен подвиг в борбата за издаването и разпространението на съветската книга у нас в периода на фа шистката диктатура (9 юни 1923 - 9 септември 1944 г.). За относителна пълнота и точност трябва да добавя, че редица произведения на новата руска литература българските преводачи и издатели не успяват да прокарат" през менгемето на фашистката цензура. Такива са романите „Как се каляваше стоманата“ на Н. А. Островски и „Педагогическа поема" на А. С. Макаренко, пиесите „Хляб на В. Киршон и „Страх" на А. Афиногенов и др. И все пак например романът „Как се каляваше стоманата" - един ориги нален екземпляр с автограф на Н. А. Островски - бива внесен в България и по нелегален път доставен на политическите затворници в Стара Загора. С превода на „Педагогическа поема се залавя в Плевенския затвор секретарят на ЦК на БКП Трайчо Костов. За пръв път и двата романа в превод на български език излизат у нас едва след народната победа. Това са книги-бойци, изстрадани във фашистката преизподня. От писателите и превода чите тези книги преминават в ръцете на ремсовата младеж и онова поколение от комунисти, което по време на въоръжената съпротива срещу хитлеристките окупатори на Балканите рамо до рамо с по-старото септемврийско поколение изнесе на плещите си кървавия двубой. Върху активната страна на възприемането на героите и проблемите, изнесени в произведенията ва съветската художествена литература, днес се спират в спомените си мнозина наши антифаши сти. В тия спомени веднага се хвърля в очи връзката, която авторите правят между идеоло гическото въздействие на изкуството, от една страна, и бита, психологията на бореца-антифа шист, попаднал в ръцете на полицията или в затвора, от друга.

Добре известното френско списание R. L. С. и в последно време продължи традицията да публикува ценни от общотеоретическо и практическо гледище статии, свързани със сравнителното литературознание. През 1980 г. в него намериха място най-вече изследвания, свързани няколко литературни направления или трудове, скрепени от обща обединителна тема, както и статии, търсещи общите допирни точки между двама или трима автори. В четвърта книжка на същата година от различни аспекти е разгледан сложният проблем: „Литература и нация през ХХ в.". Подобна задача съвсем не е лека, още повече, че докато XIX в. е познат на историците на литературата като „ера на нациите", то по всичко изглежда, че ХХ в. никога не ще заслужи подобно определение. На фона на идеологическите вихри и сблъсъка на идеи, които продължават да разтърсват съвременното човечество, е направен опит да се осмисли ролята, която играе лите ратурата в обществения живот. И дали изобщо е оправдано да се говори за литература в единстве но число в тази тъй разпокъсана планета? С особена острота присъствуват проблемите за границите и спецификата на националния дух и литературата. В тази връзка са потърсени проблемите, които възникват в многоезичните страни като Швейцария (Манфред Гстайгер) или Канада (Ева Кушнер). Но един толкова обширен проблем като този за нация и литература не може да бъде изчерпан в рамките на няколко проучвания. Целта по-скоро е била да се сондират чрез различни методи, гледни точки и идеологически позиции дълбочината и обхватът на едно поле за изследване. Тематично отделена е статията на Ж. Боди, озаглавена „Националният театър в теорията и като действителност". Това е ценно изследване върху най-типичните явления, характеризира щи развитието на театъра в Англия, Ирландия и Франция в началото на ХХ в. Вниманието на автора е съсредоточено върху процеса на общение между литературния театър" (или артисти чен театър“, или още репертоарен театър") и т. нар. „народен" (национален народен театър"). Според автора това е едно смешение, което в основата си е утопично и съществуващо повече в теорията, отколкото в действителността. Направеният от него извод е, че националните на родни театри понякога, функционирайки като школи по драматическо изкуство, а в други случаи като експериментални лаборатории, служат повече на националната кауза и идеология, отколкото за налагането на истински нов репертоар.