неизвестни

Неотдавна в архива на Найчо Цанов, част от който се пази в Държавни я архив във Враца, намерих три стихотворения в ръкопис от Кирил Христов. Откъм художествени достойнства тези стихотворения не представляват особен интерес, но те хвърлят светлина върху някои страни от гражданската биография на поета и сочат, че не са му били чужди политическите и социалните борби на народа. По едно писмо на К. Христов до Найчо Цанов, което се пази в същия архив, и по съдържанието и насочеността на стихотворенията личи, че те са писани в 1900 г. период на остри социални борби - селските бунтове срещу десятъка в Тръ стеник, Шабла, Дуранкулак и др. Двете от тях - „Хей, княже, чуеш ли?“ и „Сред ство да ти е мирна главата и в днешните времена" са по Вазов, от когото авторът заимствува цели куплети. Прави впечатление обаче друго: явното съчувствие към народните страдания, силната и смела критика на своеволията на властта, неприкритата голяма омраза към княз Фердинанд, която стига до открито заплашване с революция.

Архивът на Любен Каравелов съдържа интересни данни за идеологията и циклопедичната деятелност на крупния деец на националното ни възраждане. Крайна нечетливият Каравелов почерк затрудняваше използуването на много ценни доку менти, писани в значителната си част на руски език, и оставяше в неизвестност интерес ни догадки, мисли, впечатления и произведения на писателя, общественика, журнала ста. Разчитането на всички ръкописи, които ще бъдат издадени в подготвения то първи от архивното наследство на Каравелов, дооформя представата за цялостната лич ност на техния създател, като същевременно доизяснява някои спорни въпроси около идейно-творческия му път. Каравеловите „Мемоари", съхранявани в Арх. отдел при БАН, съдържат множество сведения за един от най-малко изследваните периоди от живота на автора им - дейността му в Сърбия. Ръкописът препечатваме автентично, като сме си позволили само осъвременяване на правописа, налагащо се при публикации от подобен характер. Писан приблизители 10 години след като Каравелов напуска Русия, когато новата езикова среда и всекидна ната употреба на още два езика (сръбски и румънски) оказват въздействие върху часто лексиката и граматичната конструкция на усвоения преди това руски език, в посочений документ, а и в значителна част от останалите се натъкнаме на неправилно употребена падежни форми, българизми и несполучлив синтактичен строеж на изречението. Приник нал към езика на великата славянска страна обаче, Каравелов си служи с него поч до края на живота си. Тъй като почеркът на редактора на „Свобода“ е крайно нечет лив, мастилото върху някои страници избеляло от въздействието на атмосферните услови икраищата на няколко листа са оръфани или скъсани, някои думи останаха неразче тени. Тях отбелязваме с многоточие, заградено в скоби (...) Думи, в разчитането които не сме напълно сигурни, поставяме в ъглести скоби, а онези от тях, кон Каравелов е употребил съкратено, даваме по два начина - когато са отбеляза само началните букви от думата, поставяме пропусната част от нея в скоби, а когаш съкращението засяга средната и част, отбелязваме цялата дума под линия. На много места в ръкописите срещаме инициалите на Каравелов ЛК. Так употребява като знак за подсещане при едва загатнати мисли, факти и събития, коет е възнамерявал да развие при по-нататъшната си работа, или в онези случаи, когато м са му били известни някои наименования и данни.

В архивния фонд на Найчо Цанов (1857-1923) се съхраняват 11 писма, а в ръ кописния отдел на Народната библиотека „В. Коларов", София - 3 писма на А. Страшимиров, изпращани от 1900 до 1903 г. от София до Н. Цанов във Видин. Писмата обхващат период на интензивно икономическо развитие и политически борби у нас. Настрана от тях не еостанал и Страшимиров, който се е свързал по това време с демократите от групата на Н. Цанов. В 1902 г., заедно с Н. Цанов, Т. Г. Влайков и други той бил избран за първи път за народен представител в XI обикновено народно събрание. Обнародването на писмата ще допринесе за изясняване някои моменти из живота и дейността на Страшимиров, идеологическите му зигзаги и стремеж да заеме активно, правилно и честно отношение към съвременните му социални и културни проблеми. Редом с това, съдържащите се в писмата сведения допълват и изясняват картината на обществения живот, на взаимоотношенията на политическите партии и групировки от епохата, засягат интересни въпроси от македонското революционно движение, от ре ролюционните борби на руския пролетариат и прегресивна интелигенция, рисуват неизвестни страни от дейността на Г. Делчев, П. К. Яворов, К. Христов, Ц. Церковски и Други.

Наскоро във В. Търново бе открит и предаден в библиотеката на Висшия педагогически институт „Братя Кирил и Методий" в града един ръкописен сборник от 30-те години на ХІХ век. Неговото съдържание - над 20 различни по характер и големина съчинения, поместени на 406 страници, ще бъде оповестено отделно. Между другите творби в сборника са записани и две стихотворения, които поради новобългарския си език и идейно-художе ствените си качества заслужават по-специално внимание. В по-голямата си част сборникът е дело на Михаил Попович, книжовник от Севлиево, който вероятно е автор и на стихотворенията. Първото от тях „О, сине мой" е записано през 1835 г. Това се потвърждава от приписката на автора, оставена на един от следващите листове. Второто стихотворение „Злощастна България" е писано вероятно по-късно. То се намира в края на сборника и поради липса на близки около него приписки трудно може да се установи годината на съ творяването му. Името на книжовника Михаил Попович не е известно на нашата литературна история, защото досега нито един негов книжовен труд не е ставал обществено достояние. Сборникът е пазен като ценна семейна реликва от потомците на книжовника и едва в началото на 1964 г. преподаватели от Висшия педагогически институт във В. Търново влязоха в неговата диря и го откриха. Преди общата подвързия той се е състоял от няколко книги, писани в различно време. За произведенията, включени в книгите, съставящи сборника и за редица други въпроси, свързани с ръкописа, ще се говори подробно другаде. Тук обаче не може да не се изтъкне фактът, че пред нас стои един оформен книжовник от първата половина на XIX век, който се е занимавал системно с книжовен труд. Целият сборник има подчертан новобъл гарски облик. Наред с произведенията с църковно-религиозен характер, в него са вклю чени и творби с недвусмислено изявени патриотично-просветителски тенденции.

Димчо Дебелянов и Николай Лилиев се запознават през лятото на 1907 г. в село Долна баня, Ихтиманско. Там Лилиев работел в дъскорезницата на Сребърникови - водел търговските книги. Димчо Дебелянов - млад, почти юноша, току-що завършил гимназия, пристигнал през ваканцията на гости на сестра си Мария Григорова. Той вече бил чел няколкото печатани стихотворения на Николай Михайлов и веднага се сприя телил с него.

Антон Страшимиров се запознава с Вера Балабанова, по мъж - Божкова, през 1932 година. През последните пет години от живота си Страшимиров поддържа редовен творчески контакт с Балабанова, която проявява жив интерес към литературата и живо писта. Когато е била в София, се е срещала редовно лично с писателя, а когато езаминавала за по-дълго време в Кърджали или Хасково са поддържали писмена връзка. По-рано Вера Балабанова е живяла дълги години в Германия и след завръщането си се отдава на литературен живот. Сътрудничи в „Литературен час", "Литературен глас с разкази и статии. Издава романа „Ник", 1937 и повестта „Анчето пише...", 1959, награ дена от Министерството на народната просвета и Централния комитет на Комсомола. Домът на Балабанова в миналото бил често посещаван от видните български писатели Стефан Л. Костов, Антон Страшимиров, Г. П. Стаматов, Теодор Траянов, Иван Радославов и други... Балабанова притежава интересната кореспонденция между Иван Радо славов и Теодор Траянов и съхранява личната си кореспонденция с Георги Стаматов, Теодор Траянов, Иван Радославов и други.

В епохата на Възраждането, така широко и вдъхновено разкрита от нашите писатели, литературни историци и теоретици, съществува област почти непроучена, област, в която са отра зени пряко стремежите, чувствата и вкусът на народа. Става дума за многобройните ръкописни сборници и песнопойки, разпространявани у нас към края на XVIII и XIX век, част от които, макар и малка, е запазена до днес. В тях се съхраняват ония произведения на българския творчески дух, с които е живеела средната и най-нисшата класа у нас - самият народ.

В едно писмо до Боян Пенев от 11 септември 1912 г. Яворов пише: „Крайно недоволен от твоята статия не съм бил, разбира се, и особено доволен не бях. Но в твоята искреност - и в твоето приятелство - не съм се съмнявал никога." Тези думи на поета си струва да се припомнят, когато сме изправени пред равносметката на едно приятелство, продължило близо осем години. Преминало през превратностите, които личната съдба на всеки един от тях поднася, усложнявано от грубостта на литературните нрави на времето, тяхното приятелство в последна сметка се издига над всичко, преодолява инерцията и случайността на всекидне вието, злословието на противниците, малодушието на приятелите. Спомените на Боян Пенев са убедителен документ за това.

През последните години се забелязва както у нас, така и в чужбина нарастващ интерес към живота и творчеството на Григор Пърличев. За да се оцени по-добре приносът на този бележит представител на българската култура и на нашата възрожденска лите ратура по-специално, е необходимо да се издирят нови, не изследвани досега документални материали, които несъмнено хвърлят допълнителна светлина върху живота и творчеството му. В Българския исторически архив при Народната библиотека „Кирил и Методий" се намират много издирени писма, отнасящи се до Григор Пърличев. Така например във фонда братя Робеви намерихме писма, излезли изпод перото на самия литератор. Публикуваните по-долу писма представляват значителен интерес за разкриване неизвестни страници от биографията на Пърличев, тъй като обхващат периода, когато поетът следва в Атина и написва поемата „Арматолос“ („Сердар"). Пър личев описва подробно този случай, особено след като поемата му получава първата на града и най-вече разправиите, които е имал с комисията и отделни личности. От писмата се вижда, че гърците неохотно са дали първата награда на българския поет, но те са видели в негово лице истински талант и са били принудени да се примирят. Един от най-яростните противници и претенденти за първата награда бил профе сорът от Атинския университет Орфанидис. Въпреки несгодите поетът не престава да мисли за бъдещето и за творчеството си. Той има намерение да издаде поемата си с добавка - защита на „Арматолос", а също така да напише критика на „Свети Мина", т. е. на поемата на Орфанидис и други стихотворения, озаглавени „Разгаряне на музата ми“, „Възспоменания от последните мигове на младия поет!" Писмата до братя Робеви, писани от Григор Пърличев, хвърлят допълнителна светлина върху живота и творчеството на поета. Някои специалисти смятат, че Пърличев напуска Атина, след като научава за смъртта на братя Миладинови, без да се търси глав ната причина за напускане на гръцката столица.

В годината на чествуването 100-годишнината от Априлското въстание и героичната гибел на великия български революционер и поет Христо Ботев българската общественост и наука се обогатиха с две уникални писма - пощенски картички: едната на Христо Ботев, другата на Любен Каравелов. Двете писма попаднаха в Научния архив на БАН заедно с личния архивен фонд на художника проф. Захари Недевски, който дълги години най-грижливо е съхранявал тези реликви. Между документалните материали на архивния фонд се намериха обяснителни бележки за това, как са попаднали тези писма у него. По време на Първата световна война в началото на 1917 г. Захари Недевски като офицер от 70-и пехотен полк заболява и е оставен на лечение в гр. Браила. Домакинята на къщата, където бил отседнал, се оказала българка, преселница от Кюстенджа, братовчедка на Сава, Иван и Александър Огнянови. Съпругът й бил във връзка с българските революционни емигранти преди Освобождението и познавал лично Ботев, Каравелов и други ръководители на нашата емиграция в Румъния. Когато си тръгнал, домакинята му предложила една връзка с разни стари документи и писма. Захари Недевски ги прегледал и отбрал само тези двете, макар че „може да имаше и други ценности", пише той, поради това, че „познах почерците на тези двама великани“. Оттогава до ден днешен писмата са пазени в неговата лична архива, без някой да е имал достъп до тях. След постъпването на писмата в Научния архив на БАН беше извършена експертиза за потвърждаване на тяхната оригиналност. Като сравнителен мате риал бяха използувани писма и документи на Хр. Ботев и Л. Каравелов, намиращи се в „Българския исторически архив" при Народната библиотека „Кирил и Методий" и в Научния архив на БАН. Експертизата потвърди оригиналността на писмата. Писмата се публикуват на сегашен правопис, като се запазват стиловите и езиковите особености. Двете пощенски картички са писани почти едновременно, с разлика от 12 дни, през пролетта на 1875 г. Това е времето, когато в редовете на българското националноосвободително движение настъпват важни събития. В края на 1874 г. настъпва разрив в отношенията между Хр. Ботев и Л. Каравелов и Хр. Ботев започва издаването на в. „Знаме“ - орган на революционното течение в българското националноосвободително движение. Л. Каравелов, отстъпвайки от своите революционни позиции, спира издаването на в. „Независимост" и започва издаването на сп. „Знание“, като създава „Дружество за разпространение на полезни знания".

Дългогодишната дружба на Иван Вазов с известния книжовник, педагог и общественик Атанас Т. Илиев води началото си от пролетта на бурната 1876 г. Те се срещат за пръв път в Цариград, където Вазов на път за Букурещ престоява няколко дена. „Един ден в книжарницата на „Промишление" при Ив. Говедаров - разказва в спомените си Ат. Илиев, дошъл тук във връзка с отпечатването на свои книги, - се намери нов, непознат мене дотогава млад човек. Заедно с някой студент от медицинското училище той се качи горе в стаята, която беше над самата книжарница. Говедаров ми каза, че той бил поетът Ив. Вазов, който бяга от Сопот. В кратко време се запознах с него. Освен дето се срещахме в книжарницата, той ме посети и в камарата. Разговаряхме се по положението. Някак неловко и съвестно му беше, че се готви да напуща тъкмо в това време родината. За да го успокоя, аз му казах горе-долу следните думи, които изразяваха и моето дълбоко убеждение: „Вие сте потребен за отечеството. Вашата заслуга ще бъде много по-голяма, като обогатявате литературата с производите на музата си, отколкото ако гниехте в турските зандани. Вие бяхте в Румъния и отивате пак там. Работете с перото си." Виждах, че тези думи го ободриха. И наистина Ив. Вазов замина наскоро за Влашко..." По-късно пътищата на Вазов и Ат. Илиев се пресичат многократно. Още на следната го дина те се срещат в току-що освободения Свищов, където Вазов е на служба в канцеларията на свищовския губернатор. През първата половина на 80-те години, заемайки отговорни административни длъжности в Стара Загора, Ат. Илиев посещава често Пловдив, тогава столица на автономната област Източна Румелия, където се среща с Вазов; същевременно той сътрудничи в редактираното от него списание „Наука“. Те обаче се сближават особено в периода 1889-1892 г., когато Ат. Илиев учителствува в София, а Вазов току-що се езавърнал в родината след продължителното изгнаничество. „С народния поет Ив. Вазов бяхме близки съседи, добре си жи веехме и срещахме се често още в началото на 1889 г., когато се бе завърнал от емигрантството. Ала откак започна да се печата романът му „Под игото“ в Сборника, ние постепенно станахме неразделни другари" - бележи в спомените си Ат. Илиев, който тогава е и уредник на основания по инициатива на Ив. Д. Шишманов „Сборник за народни умотворения, наука и книж нина". 2 Пак през същия период Вазов редактира сп. „Денница“, в което Ат. Илиев участвува със статии и преводи. След като през есента на 1892 г. Ат. Илиев напуска София, за да заеме длъжността директор на Старозагорската девическа гимназия, двамата приятели вече почти нямат възможност за непосредствено общуване (с изключение на някои кратковременни срещи - през 1895, 1897 и 1900 г. в София, през 1902 г. в Цариград и пр.), но в замяна на това поддържат оживена кореспонденция. Особено зачестяват писмата им през есента на 1899 г. и началото на 1900 г.,

Книгата на Ив. Д. Шишманов „Иван Вазов, спомени и документи", издадена преди петдесет години от Българската академия на науките под редакцията на М. Арнаудов, принадлежи към категорията на онези съчинения, които не остаряват. С течение на годините, колкото повече се отдалечаваме от времето и от личностите, за които се отнасят, подобни книги стават като че ли още по-ценни, още по-търсени-и от специалистите, и от по-широк кръг читатели, жадуващи да надзърнат в епохата, през която е живял големият писател, да опознаят хората, които са го Окръжавали, да се докоснат до неговия вътрешен свят. И неслучайно преди няколко години изд. „Български писател" подготви - пак под редакцията на М. Арнаудов - второ допълнено издание на същата книга. Освен това отделни части от нея бяха преиздавани още няколко пъти през 1950 г. в т. 22 от „Събрани съчинения" на Иван Вазов под редакцията на М. Арнаудов, през 1957 г. в редактирания от Г. Константинов т. 19 от двадесеттомното издание на Вазовите съ чинения и през 1977 г. в редактирания от мене т. 10 от новото издание на Вазовите събрани съ чинения. Подготвяйки за печат първата част от труда на Ив. Д. Шишманов, озаглавена „Животът на поета, както ми го разказа той сам" - една своеобразна Вазова автобиография, устно разказана пред близък приятел, - аз се натъкнах на нейната първоначална редакция, запазена в архивния фонд на Ив. Д. Шишманов в Научния архив на Българската академия на науките (ф. 11, оп. 1, а. е. 410, л. 2-160) и останала дотогава неизползувана и фактически неизвестна. В бележките към изданието аз обърнах внимание върху този ръкопис, съдържащ някои интересни подробности, изоставени в окончателния текст, без обаче да има и там възможност да го разгле дам по-подробно и да посоча самите варианти (ограничих се по необходимост с един единст вен пример - допълнението към Вазовия разказ за срещите му с Христо Ботев).1 Новооткритата първоначална редакция от анкетата на Ив. Д. Шишманов с Вазов предста влява несъмнен интерес за специалистите. От всяка гледна точка Вазовият автобиографичен разказ е много по-ценен в своя първоначален, автентичен вид, отколкото в окончателния си вариант, където по едни или други причини е бил подложен на допълнителна обработка. Ето защо тук ще се спра по-подробно на тази редакция и ще се опитам да посоча по-интересните различия от окончателния текст. Трябва обаче веднага да направя уговорка, че не си поставям за цел да изнеса всичко онова, което заслужава вниманието на специалистите, изучаващи живота творчеството на Вазов; задачата ми епо-скоро да подчертая значението на новооткритата редакция чрез някои примери.

В архива на БАН се стапн на съхраняват интересни материали, документиращи различните на идеята относно създаване антологията „На острова на блажените" от Пенчо Славейков. Намерението за представяне на собствени творби като творчество на различни личности зрее дълго у поета. То се реализира на различни етапи в някои цикли и стихосбирки - издадени или запазени в ръкопис. Намира интересно отражение и в различните списъци на имената творците от антологията и произведенията им. Славейков нееднократно е преработвал поетич ната част на книгата, размествал е творбите. Някои заглавия, включени в „На острова...", могат да се видят реализирани още в края на XIX в. в неизлязлата стихосбирка „Балкански сонети" или писани и печатани по-късно. Тези факти говорят за по-специалното отношение на Пенчо Сла вейков към новата му книга -старите творби са били подлагани на щателен подбор и преработка, а, от друга страна, доказват още веднъж продължителия период от време, в който Славейков е живял с мисълта за подобна книга, доизяснявал е и едооформял концепциите си за нея. Впрочем в „Бегли спомени“ Мара Белчева пише как непосредствено преди смъртта си поетът най-много е ценял „На острова...“ и „Кървава песен", постоянно ги е препрочитал, обмислял нови издания и преработки. Пак там другарката на поета изнася и такъв факт - биографиите" на творците от антологията били написани „на един дъх", без поправки, в изключително кратък срок. Нямаме причини да се съмняваме в достоверността на изнесеното или в искреността на Мара Белчева, но все пак смятаме, че казаното се отнася за н я к о и биографии". Към подобни мисли ни насочват споменатите ръкописи в АБАН. Действително, някои от очерците, запазени в коректури, почти нямат поправки в сравнение с публикуваните в антологията. Други, една част от които предлагаме на читателите, илюстрират начални етапи на идеята за антологията, отразяват различни варианти, имат множество поправки. Като казваме „начални етапи", нямаме пред вид наброски с конспективен характер или очерци без особени качества, за да бъдат включени книгата в това си състояние. Напротив! Както се надяваме, специалистите сами ще се убедят безспорния, завършен" вид на машинописите. Те са интересни със своя цялостен вариантен характер. В сравнение с познатите ни от антологията „биографии" тези се отличават В B сюжетно", макар защищаваните тенденции да не излизат от контекста на книгата. В архива са запазени няколко „кратки биографии", както са наречени от самия Славейков. От това бихме могли да изходим, че авторът е имал идея за известна двудялба на 125 преводните пости" - такива, представени с кратки, и такива, представени с по-цялостни очерци. От запазените кратки биографии" предлагаме тази на Боре Вихор, който е отбелязан на нея с инициалите А. Б. Другите впоследствие са разширени и публикувани във вида, в който са ни познати днес. В биографията на Боре Вихор, освен някои съществени различия в сюжета, прави впечатле ние идеята Славейков да включи в антологията и преводна творба - На бесилката" от Фр. Вийон. Историята на този превод е интересна и твърде показателна. Първоначално авторът е имал идеята да публикува в „На острова..." цикъл преводи. Кои са били тези преводи и били ли са направени - не може да се твърди със сигурност, тъй като в плановете на поета открихме само споменатата балада. Явно е обаче желанието един от творците на Острова да бъде представен и като преводач - по такъв начин да се изтъкне още едно от разнородните проявле ния на самия Славейков. Какви са подбудите, които го принуждават да се откаже от тази си идея, също е трудно да се каже. Вероятно е изиграл роля фактът, че на практика би се осъществил пре вод от превода - нещо неособено уместно. Така или иначе с цикъла преводи е трябвало да бъде представен Марко Туле. (Авторът като именно означение не се реализира в книгата.) Заглавието на преведената балада е „Песен на обесените", а, както личи от биографията на Боре Вихор, последният вариант на заглавието гласи „На бесилото“. Това е и първият превод на Франсоа Вийон у нас, по-специално на известната му, Балада на обесените".

Изкуството има неизчерпаеми възможности да изживее всеки път по новому, оригинално разнообразните исторически преломи между две епохи, да покаже в образи колективното усещане за промяна в общественото битие. При това естествено не става въпрос за цялост ното идейно, стилово и тематично преобразуване на изкуството и литературата в революционните ситуации, а за изживяването на „мирните" преходи: например от един век в друг.

Колкото повече години ни отдалечават от времето, през което е живял Иван Вазов, толкова по-скъпи ни стават всички оригинали - ръкописи, писма и документи, - свързани с поета и неговото семейство. По страниците на периодичния печат и из архивите може да се открият още редица нови неща или поне неизвестни редакции на Вазови творби" - казва проф. Милена Ца нева. В личния архив на Вазовия брат Георги Вазов (ф. 020, оп. 1), съхраняващ се в ЦВА - гр. Велико Търново, се намират писма от неговите близки - майка, братя и сестра. Генерал-лейтенант Георги Минчев Вазов е тясно свързан с развитието на българската армия и с обществено-политическия живот в страната от Освобождението до средата на 30-те години на ХХ век "2. Той е известен като началник на инженерните войски при укрепването на Сливница през 1912-1913 г., боен началник на войските от Източния сектор при Одрин, като генерал-губернатор на Източна Тракия... Едни от неизвестните писма в личния му архив са писмата на неговата майка Съба Вазова и брат му Иван Вазов (ЦВА - ф. 020, оп. І, а. е. 134, л. 1,2). Написани като отговор на едно и също писмо на Георги Вазов, двете писма са семейна реликва - писмото на Вазов, заемащо последната четвърта страница, се явява продължение на писмото на Съба Вазова. Ето текста на писмото на Съба Вазова до Георги Вазов, предаден по съвременния правопис, като са запазени някои характерни особености: ,,1892 ноември 9, София Мило ми Чедо Георге, Писмото ти заедно с 200 рубли получихме и ни възрадува много, защото много имахми нужда в онези дни, макар чи бачо ти очакуваши да земи от министерството иляду лева за списанието, което се помещава в сборника министерски. Радувам са и ощи чи моят Георги е пичаловник, та като провожда нам и артардисал си си хубав капитал. Сине, мой, мола са богу да та надари със здраве и дълъг живот, па и на сички ни, та да дочакаме денят на виждането ни. Ази ти писах от Сопот и като дудох тука, дуде Владимир, стоя 15 дена в София и си замина за Шумен. Той ти писа и проводи от бачувати съчинения, после 1 неделя дуде Киро от Севлиево, а Танка с децата от Стара Загора.

Димитър Благоев, както е известно, се установява в Пловдив през 1894 г. и прекарва в този град една значителна и плодотворна част от своя живот. Там пише редица от най-забележи телните си съчинения и два пъти е избиран за народен представител. Там, по поръчение на ЦК на БРСДП, в началото на 1897 г. той започва да издава списание „Ново време - месечен ретичен орган на партията. Това става причина правителството на народняците да го уволни службата му на учител по руски език в Пловдивската мъжка гимназия. Благоев обаче заедно семейството си остава в Пловдив до края на 1902 г., а „Ново време" не спира да излиза остро да критикува политиката на буржоазните кабинети. От 1903 г. до смъртта си Дядото жи вее в София и редактираното от него списание продължава да се издава там чак до 1923 г., ко гато е спряно от деветоюнската власт след Септемврийското въстание. със Днес, когато се навършват 130 години от рождението на Димитър Благоев (1856-1924), имама още един повод да се върнем към неговата дейност на редактор и народен трибун - въз основа на нов документален материал. Неотдавна в нашия семеен архив се намериха две неизвестни писма на Благоев до дядо ми по майчина линия Никола Василев (1874-1930). Датиращи от прехода между ХІХ и ХХ век, те хвърлят допълнителна светлина върху пловдивския период от живота на основоположника на научния социализъм у нас. От тях научаваме любопитни детайли около списването на „Ново време", поддържането на рубриките в него, тежките материални условия, при които се печати списанието и т. н. Ясно личи също така отношението на Д. Благоев към една революционна проява на българското студентство през онази далечна епоха... Но нека най-напред да дам кратки биографични данни за човека, комуто са адресирани двете новооткрити Благоеви писма, и да кажа няколко предварителни думи за неговите лични и делови контакти с редактора на „Ново време". Никола Василев Апостолов е роден в гр. Пловдив четири години преди освобождението на Был гария от османско иго. Първите му трайни спомени са зверствата на отстъпващите башибозуци черкези и триумфалното влизане в града на руските войски. Родителите му се развеждат рано. Останал при майка си, която се омъжва повторно, той още в детска възраст е принуден да ра боти като чирак, а по-късно, бидейки гимназист, дава уроци на други ученици, за да си изкарва хляба. С цената на големи усилия и материални лишения завършва основно, а през 1895 г. и средно образование в родния си град. Като ученик в гимназията овладява много добре руски и френски език. Чете с увлечение руска художествена и научна литература, а също така списания и книги, раз пространяващи социалистическите идеи. Пряк ученик е на създателя на българската стенография Ан тон Безеншек, който преподава тази дисциплина в Пловдив. (През 1893 г. е отличен с медал и гра мота, носеща личния подпис на Безеншек). След завършване на гимназията работи една година като първоначален учител в Пловдив.

Zmey Gorianin is among few of Bulgarian writers who evidently resigns to social life after the establishment of communism here in 1944. He is author of more then 50 books, brochures with verses, stories and novels. What is not known by far, is that he created love poetry. The lyrics, together 16, were given in the end of 2011 to the National Literary Museum by a woman - donator, who received it from his nephew. They have been written in the last year of author's life when he had lived in "The seventh altars" monastery and returned to Sofia only incidentally. He probably had created the lyrics as a gift to an addressee because there are no copies of them in the writer's strictly arranged private archives.