новобългарската

Наскоро във В. Търново бе открит и предаден в библиотеката на Висшия педагогически институт „Братя Кирил и Методий" в града един ръкописен сборник от 30-те години на ХІХ век. Неговото съдържание - над 20 различни по характер и големина съчинения, поместени на 406 страници, ще бъде оповестено отделно. Между другите творби в сборника са записани и две стихотворения, които поради новобългарския си език и идейно-художе ствените си качества заслужават по-специално внимание. В по-голямата си част сборникът е дело на Михаил Попович, книжовник от Севлиево, който вероятно е автор и на стихотворенията. Първото от тях „О, сине мой" е записано през 1835 г. Това се потвърждава от приписката на автора, оставена на един от следващите листове. Второто стихотворение „Злощастна България" е писано вероятно по-късно. То се намира в края на сборника и поради липса на близки около него приписки трудно може да се установи годината на съ творяването му. Името на книжовника Михаил Попович не е известно на нашата литературна история, защото досега нито един негов книжовен труд не е ставал обществено достояние. Сборникът е пазен като ценна семейна реликва от потомците на книжовника и едва в началото на 1964 г. преподаватели от Висшия педагогически институт във В. Търново влязоха в неговата диря и го откриха. Преди общата подвързия той се е състоял от няколко книги, писани в различно време. За произведенията, включени в книгите, съставящи сборника и за редица други въпроси, свързани с ръкописа, ще се говори подробно другаде. Тук обаче не може да не се изтъкне фактът, че пред нас стои един оформен книжовник от първата половина на XIX век, който се е занимавал системно с книжовен труд. Целият сборник има подчертан новобъл гарски облик. Наред с произведенията с църковно-религиозен характер, в него са вклю чени и творби с недвусмислено изявени патриотично-просветителски тенденции.

Епохата поиска от титаните на Българското национално възраждане ренесансова енциклопедичност, и те пишеха стихове, разкази или драми, заемаха учителски длъж ности, оглавяваха народните движения, включваха се с всички сили и средства във възродителния и революционния процес, отдаваха мисли и дела и на борбата за черковна независимост като елемент от освободителните цели и идеали на народа. После строителството на новата държава изискваше тясно специализиране на инте ресите и едни се отдадоха на литература (П. Р. Славейков, Иван Вазов), други на политика (Захари Стоянов, Стефан Стамболов), трети на наука (Марин Дринов, Найден Геров), четвърти на църковна уредба (екзарх Йосиф, митрополит Климент) и т. н. Различни са възгледите за начините, по които ще се извоюва свободата, различни са разбиранията за пътищата към общата цел. Но общото, същностното, обединяващото е ренесансовият хуманизъм на нашите възрожденски дейци, обръщане погледа и на науката, и на литературата към човека и неговите въжделения. Поради специфичните условия на робството тези идеи у нас се сблъскваха и с допълнителните страдания на обикновения човек, причинени от изгубването на националната и верската независимост и лишаването от елементарни човешки политически права. В областта на изкуството Европейският ренесанс означаваше отказ от средновековната догматика и възвръщане на интереса към древните образци, към римската и гръцката класика. В българските условия ренесансовият дух изискваше преодоляване на църковно-религиозната каноника и обръщане поглед назад - към фолклора, към народно-метафоричното мислене, в центъра на което винаги е стоял човекът с неговите изживявания и проблеми. А като се насочва към него, литературата по необхо димост се сблъсква и с конкретната обществено-историческа обстановка, предизви кана от робската участ на българското население. Борбата за неговите човешки права вдъхновява и обществените движения, и отделните представители на науката, изкуството, просвещението и църквата. Като възрожденски писател Васил Друмев е привърженик на тенденциозната литература и в това отношение не се различава по възгледи от Г. С. Раковски, Л. Каравелов и Хр. Ботев. Неговата повест „Нещастна фамилия" има едно предназначение: да възбуди патриотични чувства на омраза и любов у читателя. Омраза към притеснителите и душманите на българския народ и любов към ония смели и мъжествени българи, които не се оставят да бъдат клани като божи агнета, а се противопоставят с оръжие в ръка на поробителите си. Естествено повестта ще събуди и чувства на жалост и умиление към страдащите, ще изтръгне и сълзи у простодушния читател. Но това ще бъдат светлите и чисти сълзи на духовния и нравствен катарзис, от които обикновено се раждат гневът и ответното действие.