Поезия

Някога всички го смятаха за символист - макар че някои виждаха дълбоко жизнения извор на неговата поезия. Външен повод за това определение даваше обстоятелството, че в литературната си дейност, както и в живота си изобщо, той е свързан с ония поети, които представят символистичното течение у нас. Но по-важен е друг факт: че и в самото му творчество действително има произведения, които носят типичните белези на символистичната школа. Един внимателен преглед на неговата поезия обаче би показал, че това са отделни моменти в нея и че в найхубавата, в най-значителната си част тя си остава реалистична, родена от конкретна жизнена почва. Тежката действителност, която Дебелянов познава от рано и в която се развива като поет до края на дните си, изостря неговото чувство за света и хората. Романтичните поетични видения придават само специфичен дъх на неговата искрена, завладяваща поезия, пред която никой не може да остане равнодушен. Затова след Първата световна война, когато новата революционна действителност ликвидира символизма като школа, Димчо Дебелянов израсна в съзнанието на нашия прогресивен читател и стана особено популярен и любим поет.

Препрочитайки неотдавна романа „Антихрист" на Емилиян Станев, отново ми направиха впечатление онези места, където, описвайки през погледа на своя невръстен още герой атмосфе рата на Търновград от навечерието на османското завоевание, той се домогва до пресъздаване то на една духовност, която съдържа определени елементи на „стилновизъм", с други думи, на нещо, което предхожда петраркизма и без което петраркизмът не би бил възможен. Особено осезателно бе това усещане в страниците за идеалната любов, която малкият Еньо, „син на цар ския зограф", изпитва към също тъй невръстната щерка на цар Иван Александър, излъчващи едно златисто сияние, което събужда представата за Дантевото обожание към Беатриче. Не допускам, че Емилиян Станев, който неотдавна ни напусна, е познавал доклада на проф. Рикардо Пикио, обнародван в актовете на симпозиума „Петрарка и петраркизмът в славянските страни", където се казва: „Писателското изкуство на българските исихасти... се движеше в схеми, недалечни от онези, създадени на Запад чрез брака между платонизъм и цицерониан ство", дори защото по времето, когато е писан „Антихрист", този текст не е съществувал, а мо дата на исихазма още не се беше появила сред нашите историци на изкуството и литературата. Затова ще се опитам да обясня това, което тук ми прави така силно впечатление. То е, че Еми лиян Станев, човек с голям писателски дар и разностранни интереси, особено към всичко, кос то се отнася до историческата съдба на българина, но в никакъв случай системен ерудит; Еми лиян Станев, който положително не е имал съзнателно културоложко отношение към Италиан ското възраждане като класически модел за съотнасяне, но за сметка на това имаше безспорна и голяма интуиция, е почувствувал в стремежа си да възстанови едно културно-историческо съзнание за тъждественост, нуждата да запълни в него някакво празно поле, с това, което си поз волявам да нарека условно един български стилновизъм", или петраркизъм, на късния XIV в. Наистина той не стига никъде до неоплатоничното схващане за божествения произход на всяка земна красота (което би освободило неговия герой от средновековната дилема дух и плът) и това щеше да прозвучи фалшиво в един исторически роман за Българското средновеко вие, или предренесанс", ако искаме той да отговаря на научно постигнати истини. Но трябва да подчертаем, че стремейки се да извлече една философско-историческа формула за българския национален характер и историческа съдба, като се движи в дуалистичната схема за веществе ното творение на Сатанаил и небесното творение на бога, той се отдалечава от класическото православно разбиране за земната хубост като въплъщение на дявола с допускането, че тя може да бъде и божествена. А това вече е една догадка, която може и да не противоречи на историче ската правда.

Още през 30-те години на нашия век българската прогресивна поезия открива и възвеличава Георги Димитров и неговия подвиг. Тематично това е свързано конкретно историческо събитие, със съдебния процес в Лайпциг през 1933 г. и победата на подсъдимия комунист над хитлеристката клика. Но, от друга страна, интересът към голямата борческа личност се определя и от започналите идейноестетически промени през този период, когато пролетарскореволюционната литература има да разреши главния и водещ проблем за новия герой на епохата, за очертаването на неговата характеристика и водещата му роля в живота и в творчеството. В лицето на изтъкнатия комунистически ръководител поетите почувствуваха яркото и неповторимо присъствие на един борец от нов тип, който налага с мащабното си ce присъствие, с крупния си идеен и духовен ръст. Още по време на процеса през 1933 г. Младен Исаев написва стихотворението „Да го спасим!", в което преобладават призивният тон, мобилизиращият патос. С възхвалата на героичното в образа на героя, с неговия вдъхновяващ пример се открояват двете стихотворения на Крум Кюлявков - „Земно слънце“ (1934) и „Разстрел“ (1935). Докато в първото художествените средства не достигат, за да се очертае с нужното въздействие проблематиката, то значително по-убеди телно е второто - с баладичната си настройка и психологическо проникновение, с по-естественото и органично извеждане на идеята. Поетът е успял да намери онзи силен момент, който да внуши мотива за примера на Димитров, да открои неговото място и значение в делото на борците вътре в страната. Самата картина, която той е избрал, е силна и въздействуваща - скоро двамата заловени комунисти ще бъдат разстреляни и в мига пред смъртта те намират опора любимия вожд

Личността на Стефан Стамболов влезе в нашата история много преди разгарянето на следосвобожденските политически страсти, но остана в нея с името си на държавник и политик и с незавидната слава на диктаторите. Неговият жизнен път премина през огъня на три въстания, освети се от заревото на една освободителна война, за да завърши в смутното време на политически убийства, Детронация на князе и ренегатство - време, в което споменът за близкото минало е вече в забвение. на Както казва Ефрем Каранфилов, „За Стефан Стамболов е писано безкрайно много. И винаги ще се пише. Той в това отношение държи първо място между буржоазните държавници. "1 Но извън полемиките, някъде встрани от погледа литературния историк, е останал проблемът за поетическото творчество на бележития революционер, политик и държавник. Дефинирано без колебание като художествено непълноценно, то не е предмет на опознаване и проучване и днес е слабо познато както на обикновения читател, така и на специалистите. А интерес към него съществува и той може да бъде литературно оправдан. Първоначално за Стефан Стамболов като за поет се заговаря покрай Ботев. По-късно Захари Стоянов ще спомене в „Записките“ си няколко особено популярни негови песни, пети по време на двете въстания - Старозагорското от 1875 г. и Априлското от 1876 г. Той дори цитира (вероятно по памет) две строфи от тях. Така всеизвестното „Не щем ний богатства" влиза в историята и остава като единствено признание за автора си. За съвременниците поезията на С. Стамболов става известна, най-вече чрез периодичния печат (в. „Знаме“ и в. „Нова Бъл гария") и бунтовните песнопойки, издавани в навечерието на двете въстания война от 1877-1878 Освободителната руско-турска г. И По обем творчеството на Стамболов надвишава това на Ботев, Чинтулов и Геров. Но то има и свои художествени достойнства. Известните ми 60 стихотворения, между които и две поеми, изненадват с разнообразната си постройка и модификация на стиха. Разбира се, не всички удовлетворяват един обективен критерий за художественост, стихът е насочен към експресията и тя често разколе бава мерките му за поетичност. И така, поет ли е Стамболов и ако е такъв, какъв е пътят на поетическото му откровение? Поет по призвание или поет по необхо димост?

В един от своите фрагменти Атанас Далчев казваше: „За да се види дали един превод с художествен, не е нужно да се сравнява с оригинала, тъй както, за да се оцени един портрет не е нужно да се познава моделът. Белегът за художествеността на един превод лежи в неговата самостойност: той ни задоволява сам по себе си, докато нехудожественият превод ни кара ви наги да чувствуваме липсата на оригинала." Трудно ще ни бъде да възразим на Далчев, защото в практиката си на читатели ние отстояваме несъзнателно тъкмо неговото схващане. Но за спе циалиста думите на големия поет и преводач нямат стойността на обективен, научен критерий. Та ние знаем колко са показателите, по които оценяваме един превод. Без да ги пренебрегвам, доколкото ми позволяват възможностите, в обзора си на преводната поезия от 1981 г. аз с интересувам главно от „самостойността" на творбите. Спирам вниманието си върху тяхното звучене на български език, както посочвам и степента им на емоционална и мисловна въздейст веност, осъществена от преводача. 174 У Известно е голямото значение на преводната поезия. Много са примерите за ползотворното влияние, което са изпитали българските поети, общувайки със създаденото от техните събратя в други страни. Излишно е въобще да изтъквам постоянната необходимост от превеждането на поезия, една необходимост, произтичаща от духовната жажда на българския народ. Но тук ше спомена на свой ред, че днес трябва да се превежда още по-хубаво, с още по-голям творче ски замах. След като вече разполагаме с извънредно богат език, който може да изрази и най- тънките оттенъци на човешките мисли и чувства, неоправдано е да се издават лоши преводи. нас има много читатели с естетическа култура, усвоила най-значимото в родната ни поезия и в поезията на редица други народи. Тези читатели трудно ще бъдат излъгани. Те имат развит усет и за хубавата поетическа реч, и за онова, което е действитело оригинално. За тях ще бъде обидно да четат преводни стихове на поети без ярка индивидуалност, на автори, които са над минати от нашата поезия в проблемно, в идейно и естетическо отношение. Нека да не бъда уп рекван в максимализъм, доколкото ми се иска всички преводи да са на завидно художествено рав нище. И те да звучат толкова добре на български, че всеки от нас да запомня с името на поста и името на преводача. Ако този максимализъм стане императив за всички преводачи, редактори и издатели, рязко ще спадне броят на посредствените преводи. Ако е трудно да се преведе на бъл гарски Томас Елиът, лесно е да се върне лошият превод, за да бъде възложен другиму…

Тема на настоящото изследване са лирическите проекции на субекта, обекта и адресата на поезията в самата нейна художествена тъкан. Или по-точно - техните своеобразни лирически персонификации. Названията поет, герой и читател употребяваме до известна степен условно - заради тяхната по-голяма близост именно до този образен характер на лирическата персонификация. Както е известно, в поезията авторското съзнание сравнително рядко остава само в ролята на една субективно пречупваща света художествена призма. Найчесто то намира в пряк израз в повече или по-малко осезателното присъствие на едно лирическо „аз". Лирическо „аз", което е едновременно и субект, и обект на поетичното творчество и може да бъде негов основен и дори единствен герой. При подобно персонифициране на авторското съзнание гледната точка, от която то пречупва света, е не просто една идейно-естетическа, а преди всичко една художествена позиция, „гледна точка“ и „зрителен ъгъл" и в едно по-близко до буквалния смисъл на тези изрази значение. А понятието „авторски глас" не само една съдържаща се в изображението или пряка идейно-емоционална e оценка, но и непосредна изява на един лирически образ, определена интонация, която извиква осезателни представи за вид човешко общуване. В такъв смисъл самото присъствие на лирическото авторско аз вече предполага присъствието и на едно лирическо „ти". И доколкото лирическото „аз" има своя повече или по-малко определена характеристика - тя неизбежно се отразява и върху представата за това лирическо „ти". Тези внушавани от поетичния текст лирически персонификации, обусловени от специфичните художествени позиции на отделните творчески индивидуалности, обективират в конкретни образни форми определени концепции за човешката личност и нейните отношения в обществото, за ролята на поета и функциите на поезията, и по тоя начин свързват най-тясно проблемите на поетиката с идейноестетическото съзнание на дадена епоха. Но в тях намира израз и много по-широко цялостната атмосфера на тази епоха с нейните обществени и културни идеали, с нейните специфични форми на обществен и литературен живот и характерните за нейния бит представи. Оттук и многообразието на техните лирически превъплъщения.

В създадената атмосфера на априлско обновление в края на 50-те и нача лото на 60-те години самобитното и дълбоко лирично дарование на Багряна, така чувствително към простора и свободното дихание, изживява истински подем. Вярно е, че още стихосбирката „Пет звезди" (1953) внесе нови моменти в тематичното и идейно-емоционално обогатяване на Багряниното творчество. Но в стремежа си да се откликне на дати и събития от новия социалистически календар поетесата невинаги успяваше да постигне хармонията между поетическия мотив и вътрешната подготвеност за неговото изразяване. Невинаги тематичното новаторство беше обагрено от нейното емоционално присъст вие, от личната и развълнуваност. В стихосбирката „От бряг до бряг" (1963) отново се срещаме с непосред ственото усещане на поетесата за действителността, с неподправеното й пластично чувство, с умението и да сътворява стихове, които звучат като естествено самоизразяване, като думи, изказани в моменти на откровение. Тук са познатите ни лирични теми от предишното творчество на Багряна - за любовта, за природата, размисли за поезията и за родината. Но колко нова и различна е поетесата в тази своя книга. Годините, изживеният опит са усложнили духовност та, вътрешния живот, придали са дълбочина на лиризма. Говорейки за обикновени на пръв поглед неща, тя в същност говори за сложните въпроси на човешкото битие. Стихотворенията от „Боянски цикъл" - „Не те измести никой", „Говоря с тебе“, „Вечер“, „Върхът" са родени от болката, извикана от смъртта на люби мия, но колко богат и многозначен е създаденият в тях поетически свят. Изтъ кани от лирическа нежност, от мека светлина на топлота и човечност, тези творби съдържат внушения за нравствената красота на любовното чувство в този жизнен сезон, когато е утихнал пролетният вятър, за способността на човешкия характер да превърне страданието в тиха, просветлена тъга, за умението на душата да изпълва самотата с любими гласове, с човешко присъствие и да се радва на живота. Това са мъдри стихотворения, без външно изразени емоционални изблици, с благородна сдържаност, на която съответствува точната и изящна лаконичност на стила. Изчистен от тропи, от всичко, което само по себе си прив лича вниманието, този стил има само една задача - да изрази чувствата и ми3 сълта. Думите се нареждат спокойно и естествено, а стиховете покоряват с уди вителната си красота и хармоничност. Простотата на изразяването, напомнящо обикновен разговор, създава властно и дълбоко впечатление и още повече под чертава изразителната сила на поетическото изкуство.

Литературните изследователи вече са изтъквали факта, че тази творба е полемика със стихотворението на Лермонтов „Родина". В същност обаче основ ната полемична енергия на Яворовото стихотворение е насочена не към Лермонтов, а към една почти вековна българска литературна традиция, в която идеята за България, родина и родно се оформя в устойчиви езикови, емоционално-интонационни, образни категории. В художественото мислене на Възраждането България е именно земя", и то земя в свои географски и исторически предели"; тя е родният край, родината-майка, представата за която е неотделима от Балкана, Рила, Пирин, Дунав, Марица, Вардар; от върхови точки на българското историческо време, миналата слава и черно падение, от имената на Крум, Симеон, Преслав, Търново. „Образцови" примери на този възрожденски модел за худо жествено осмисляне-структуриране на образа на родината е Вазовото стихотво рение „Де е България?" и стихотворението на Цветан Радославов „Горда Стара планина". И там родината е именно земя: „Земьо, що си ме родила, / моя поклон приеми." Но това е земята-майка, образ, който се раздвоява, носи едновременно в себе си и историко-географската конкретност, и духовната свръхценност, той е едновременно материализиран, зрим и - идеализиран, условен. Кръгът „Мисъл" радикално скъсва с този възрожденски образ на родината - в художе ствените произведения и критическите текстове на д-р Кръстев, П. Славейков, П. Тодоров и П. Яворов родното не се нуждае от емблематиката на „външни те“ неща - географски обекти, исторически събития, имена и репрезентативни образи. Ще изпреваря изложението си и ще посоча, че за творците от „Мисъл родното е духовен строй, национално специфичен начин на световъзприемане 1 В. Велчев. Към българо-руските литературни отношения. Лермонтов и Яворов. Език и литература, 1965, кн. 5. 16 сe B образотворчество. Традиционните възрожденски образно-езикови форми подлагат нана жестоко пародийно-деформиращо преосмисляне - у Яворов думата „земя" загубва напълно духовно-идеалния си смисъл и разкрива в градация най-непривлекателните си семантични възможности: тя е материално-безлич ното географско пространство, което „днес един - друг утре ще насели"; найменуваният, изпълнен с национален смисъл, емблемен „пейзаж" е превърнат безименни, безразлични към духовно-националното „предели"; народът - въз рожденската светиня, която през XIX в. устойчиво се асоциира с образа на родната земя, е „повилняла сбир / от вълци и кози...., чието име е безброя... може би една от най-силните, въздействуващи деформации в образа на родното е реализирането на зададената от българския език семантическа възможност „земя" да бъде заменена синонимно с „пръст“. Одухотворената, често персони- фицирана в майка възрожденска земя е сведена до грубо материалното, неесте тичното, до онова, което най-малко от всичко може да се асоциира с идеята родина - до мъртвата пръст. Това, че за Яворов „родина“ и „пръст" са несъчетае ми неща, личи не само от подчертаната антидуховност - еднакво мъртва", но и от горчивия реторичен въпрос, който не изисква отговор - това, че роди И ната не е пръст, самоочевидност. за 1 Само петнайсет години след това септемврийската поезия обръща тази (а и други) очевидности с главата надолу:

В обществено-историческото и политическото развитие на България и Полша до Първата световна война има малко сходства. А това означава формиране на различни модели на културно и литературно развитие. Като общо историчес ко събитие за повечето европейски страни войната изиграва унифицираща роля и в областта на културата. По своята същност тя е еднаква за всички участвували нея народи - и за България, и за Полша завършва с тежка икономическа криза. Но първите следвоенни години имат различно отражение в съзнанието българина и на поляка. В Полша радостта от създаването на Втората Жечпосполита първоначално смекчава острите социални проблеми - това е времето на литературното кабаре. У нас влиянието на Октомврийската революция по-осезателно, предчувствието за голям класов сблъсък просто витае във въздуха, избухва Войнишкото въстание, „Да бъде ден!" се превръща в истинско събитие за прогресивния читател. В Полша идването на власт на авторитарния режим на Юзеф Пилсудски с преврата на 12-14 май 1926 г. в началото дори подкрепено от левицата, а в България кървавият погром на Септемврийското въс тание и геноцидът срещу прогресивната интелигенция през 1925 г. окончателно разбиват всички предосвобожденски илюзии за надкласово национално единство. Дори формалното съпоставяне на тези исторически факти откроява различия, които изискват диференциран подход към двете литератури. e В литературния живот през 20-те години участвуват две поколения с различни житейски и творчески биографии - предвоенно и следвоенно, като от литературно-историческа гледна точка обликът на периода се създава от помладото. Основната социална тенденция, която действува по времето на оформянето на това поколение у нас, е тенденция към национално разцепление, докато за поколението на полските „скамандрити", експресионисти и футуристи формираща роля играе полюсно противоположна тенденция - към национално единение в резултат на обединяването на полските земи в независима държава. Това налага тежестта на съпоставката да бъде донякъде изместена към един неособено синхронен, но естествено налагащ се паралел между нашето „септемврийско" поколение и поколението от 30-те години, от една страна, и второто следвоенно поколение полски поети, от друга. Фашизирането на политиката на двете правителства, временната и частична стабилизация на капитализма и последвалата я криза създават редица обединяващи психологически характеристики. Движението от естетизъм към търсене на етическия смисъл на поезията, към една широко разбирана социална ангажираност е определящо за развоя нана бъл гарската и полската поезия между двете световни войни. То може да се проследи 69 до от две диалектически единни гледни точки: като отражение на процеса на силно социално разединение на българското и полското общество през този период и като противодействие на същия този процес чрез поезията, като стремеж да се съхранят национално общовалидните стойности. В повечето изследвания върху периода доминира първата гледна точка и това създава известна едностранчивост в представата за влиянието на социалната динамика върху поезията между двете световни войни. Тук, разбира се, в работен план, ще нарушим някъде равновесието между социалната обусловеност и естетическата автоном ност на литературния процес между двете световни войни в полза на втората. Още повече, че типологическата съпоставка на българската поезия с полската накланя везните именно в тази посока. Ще потърсим конкретните пътища, които поезията се стреми към възстановяване на съзвучието на човека със света, към изграждане на едно ново поетическо единение, което да се противопостави на действителността с художествената си стойност. Един от тези пътища води към литературната традиция, възприемана като гаранция за единство и хар мония, и особено към традицията на литературните направления със сходен тетически модел.

Героичното и възвишеното в днешния ни живот, духовният и трудов подвиг на отделния човек и на целия български народ, борбата за възтържествуване на принципите на свободата, социалистическия хуманизъм и мира, стремежът на хората към красотата, истината и правдата, отрицанието на всичко, което спъва нашия възход към нравствено усъвършенствуване, изграждането на чертите на една нова душевност - това са само някои от темите и проблемите, които стоят центъра на творческите интереси на съвременните български поети. Цялата история на нашата поезия доказва неоспоримо, че основната линия в нея е била винаги линията на демократично и реалистично развитие. Достатъчно е да припомним само имената на Ботев, Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Смирненски, Гео Милев, Вапцаров... B И След освобождението на България от фашизма у нас се създадоха условия за истински разцвет на литературата и изкуството, в т. ч. и на поезията. Най-добрите най-талантливите български поети, вдъхновени от социалистическото строителство и от героичното минало на нашия народ, както и от борческите завети, оставени им от техните велики предшественици, написаха творби, в които сполучливо отразиха новото в душевността на българина. Поетите от старото поколение (Людмил Стоянов, Елисавета Багряна, Дора Габе, Ламар, Младен Исаев, Христо Радевски, Никола Ланков, Никола Фурнаджиев, Димитър Пантелеев и др.) създадоха стихове, в които се чувствува пролетното обновление на родината, сочат се радостните перспективи на нейното днешно и утрешно развитие... В най-доброто, което излезе изпод перото на българските поети особено през последните години, те с успех се домогнаха до нови страни и нови измерения в своето творчество, отбелязаха някои значителни постижения в отразяването на социалистическата ни действителност, издигнаха българската поезия на по-висок етап в нейното непрекъснато възходящо развитие. В много от своите творби те доловиха и пресъздадоха образа на новия човек, чийто всекидневен трудов подвиг крие в себе си своеобразната романтика и героика на нашето време. До по-широки и мащабни обобщения, до по-дълбоки и съдържателни мисли, до по-близки и трайни съприкосновения с нашата съвременност се домогнаха поетите Веселин Ханчев („Лирика"), Валери Петров („В меката есен"), Пеньо Пенев („Дни на проверка"), Владимир Башев („Ателие“), Павел Матев (, Чайките почиват на вълните“, „Неоскърбени светове"), Димитър Методиев („За вре мето и за себе си“, „Великото преселение"), Божидар Божилов, Георги Джагаров, Блага Димитрова, Владимир Голев, Лиляна Стефанова, Иван Давидков, Лю бомир Левчев, Слав Хр. Караславов, Евтим Евтимов... Духът и съдържанието на нашата съвременност са уловени и претворени от тези и много други талантли53 B ви поети с чувство на гордост от постиженията на родината, с проникновение и топлота, понякога в подчертано интимен план, с обич и преклонение пред образа на трудовия човек, заел централно място в много от лиричните им творби. последните години българските поети показват подчертан стремеж да се освободят от досадната плакатност и декларативност, от лозунгово-агитационната показност и преднамереност - слабости, които дълго и упорито подяждаха уси лията на не един поет за самостойна и оригинална творческа изява.