поет

Правдивото чувство на поета може да се изяви непосредствено и стихийно, да обагри всяка дума, да зазвучи във всяка рима, да се прелее във всяка тръпка на ритъма. То може да бъде бурно или интимно, да увлича или да трогва, да кара читателя да се вълнува. Има поети обаче, при които чувствата винаги се явяват свързани със зъдълбочена и обобщаваща мисъл. От това те не изгубват силата си, но стават по-трайни, по-изяснени и по-целенасочени. Овладяни от волята на поета, чувствата не излизат на повърхността на фразата, не притежават ефектната, но твърде мимолетна красота на настроението, а увличащата, макар и не бурна сила на сдържаното вълнение.

Трудно и почти невъзможно е да се даде цялостна и завършена оценка на Славейков като поет и общественик, тъй като всяка по-съществена промяна в жи вота и литературата променя и създадения вече възглед за него. За да може да видим Славейков в светлината на нашето време, необходимо е отново да проучим основно живота и творчеството му. През последните 10-15 години беше направена сигурна крачка напред. Преди всичко беше обнародвано най-същественото от неизве стните му произведения, излязоха ня колко основни научно обосновани трудове върху обществено-политическата дейност итворчеството на поета, подготвен беше и един том с неизвестни спомени и писма. Всички тези проучвания ни помогнаха да видим П. Р. Славейков в ново осветление, да обхванем макар и приблизително онези мащаби, в които се е развивала неговата обществено-политическа и литературна дейност, да почувствуваме макар и отчасти грандиозността на епохата и величието на нейните представители.

Едни неудържимо го хвалят, други почти го отричат, трети недоверчиво се въздържат. Много от основанията за такова противоречиво отношение се съдържат в самата поезия на Любомир Левчев. Ето, пред мен е първата стихосбирка на Младия поет - "Звездите са мои". "Звез дите са мои“, „Сила", за чест. и слава", Песен за Гарсия Лорка", "Октомврийски стихове", Песен за мен" - това са споЛуките. Изреждам тези няколко заглавия, а в мен се надигат възражения. Веднага Искам да направя уговорки. А в други стихотворения личи такава неопитност! Слаба е още властта на младия поет над словото! Някои места в книгата му са просто една непохватна проза. Истински оригиналното току се преплита с капризните му опити да върви с краката нагоре. Това е така и то дразни. И оня, който не се вгледа проникновено в облика на Лирическия герой на поета, който не се вслуша внимателно в гласа му, толкова често заглушаван от излишни шумове, така и ще си остане с раздразнението. Книжката на Любомир Левчев има посложна характеристика, отколкото може да се стори на пръв поглед. Недостатъци има много, но онова, което е хубаво в стиховете му, то е особено хубаво, симптоматично хубаво, ако мога така да се изразя - перспективно хубаво. Втората стихосбирка - Завинаги" още по-категорично утвърди впечатлението за един оригинален, интересен глас в мла дата ни поезия. Утвърди впечатлението и за някои, ставащи вече органически слабости в Творчеството на Левчев. Да започнем отначало. Четем програмното стихотворение Звездите са мои". Нашият слух етака непривикнал към тези Дързости. Какво настоятелно увещаване, че звездите били негови! Неволно ни се иска да усмирим неудържимия поетически космонавт. По-скромно, млади човече! Не може ли по-тихо,

През своя недълъг, лишен от външен шум и блясък житейски път Асен Разцветников (1897-1951) успя да измине докрай пътя, който води в храма на сло вото. Неговата човешка участ бе несретна, трагична. Животът му бе самотен, труден, разяден от духовни противоречия, но той ги преодоля чрез вълшеб ната сила на поезията, превърна ги в поезия. И творческата му съдба се оказа необикновено щастлива. Разцветников не само остави ярка диря в българската лирика и записа златни страници в нашата детска литература, но също така допринесе много творбите на редица чуждестранни писатели да зазвучат вдъхно вено и на родния ни език. Той е един от класиците на българския художествен превод, продължител на дай-добрите му традиции, създадени от поети като Ив. Вазов, К. Величков, П. П. Славейков, К. Христов, Н. Лилиев, Г. Милев, Д. Подвързачов, Г. Михайлов. Нещо повече, Разцветников е един от малцината големи наши писатели, за които преводът е дейност не по-малко усърдна и отговорна от собственото им творчество. Самоотверженият преводачески труд на Разцветников без съмнение е една от особените, характерни изяви на неговия литературен талант. Преводът е своеобразно продължение и развитие с други средства на цялостното му, самобитно писателско дело. И днес, когато търсим очертанията на това дело върху картата на нашето литературно минало, ние виждаме, че с името на Разцветников са свързани някои от най-артистичните постижения на българския стихотворен превод от епохата между двете световни войни. Между тях трябва да търсим и къл новете на новата ни, модерна преводаческа школа, която разцъфтя в края на 50-те години и продължава до ден днешен да дава своите плодове. За Разцветников може да се каже и нещо повече от това, че е етап в развитието на българското преводаческо изкуство. Той е едно от имената в краткия списък преводачи, които не са престанали да бъдат посредници при възприемането от нашата публика на европейската литературна класика. Разцветниковите пресъздания на „Херман и Доротея“ и „Страданията на младия Вертер", поя вили се в края на 20-те години, и до днес се преиздават у нас като най-добри преводи на тези две произведения на Гьоте. А Разцветниковите преводи на „Илиа да" от Омир и „Тартюф" от Молиер все още продължават да бъдат образци на българско поетично слово - въпреки че е минал близо половин век, откакто са публикувани; въпреки че преводът на „Илиада“ е непълен; въпреки че междувременно се появиха нови преводи на тези знаменити творби. В това отношение бихме могли да сравним Разцветников с малцината наши писатели от рода на К. Величков („Ад“ от Данте), Д. Подвързачов („От ума си тегли" от 1 „Илиада" в превод на Ал. Милев и Бл. Димитрова (1969); „Тартюф" в превод на Ст. Бакърджиев (1977). 45 Грибоедов и „Маскарад" от Лермонтов), Г. Михайлов (стихотворения от Едгар По) и др., които превърнаха превода в изкуство. Преводаческото дело на Асен разцветников потвърждава още веднъж ста рата мисъл, че преводът не е само форма (понякога доста елементарна) на меж дулитературен обмен, но и могъщо средство за създаване на художествени про изведения. И понякога те от доведени деца на националната литература се пре връщат в истински, кръвни рожби на майчиното слово.

Младен Исаев е един от най-известните и популярни творци на нашата съ временна литература. А, както се знае, трудно се поддава на оценка и преоценка едно творчество, което отдавна е получило признанието на своете читатели. Освен това, който малко или много се е занимавал с делото на този автор, знае, че за него е натрупана огромна критическа и литературно-историческа книжнина. (Само в библиографския отдел на Института за литература две цели чекмеджета са посветени на Младен Исаев.) За Младен Исаев са писали едни от най-авторитетните писатели и критици: като се започне от Георги Бакалов, Георги Караславов, Людмил Стоянов, Георги Константинов, Борис Делчев, Пантелей Зарев, Ефрем Каранфилов, Розалия Ликова и се стигне до по-млади изследователи като Стефан Коларов. Мисля, че не е нужно да се привеждат тежки цитати, да се посочват обширни изследвания, за да се докаже, че Младен Исаев е един от най-значителните революционни поети между двете световни войни, гордост и на нашата съвременна поезия. Че това е така, достатъчно е да припомним, че Исаев е автор на партизанската марсилеза „Шумете, дебри и балкани" и на слънчевия детски химн „Високи сини планини". Само едно от тях е достатъчно да нареди името му сред първенците на българското художествено слово. Подобно щастие са имали малцина творци. А Младен Исаев освен тях е написал десетки бисерни лирически късове, които остават като ценен влог в нашето поетическо наследство. Първата стихосбирка на Младен Исаев „Пожари“ излиза през 1932 г. (т. е. точно преди 50 години). Какво ново внася с нея и със следващите си стихосбирки той в българската поезия? Какви са неговите творчески координати върху родната поетическа карта? Както е известно, не друг, а Георги Бакалов вижда, че младият поет носи „дълбока и искрена лиричност, като пророчески го включ ва във фалангата от млади пролетарски поети, на които принадлежи бъдещето. Но кои са предшествениците на Младен Исаев? В статията си „Моите литературни учители" поетът говори за благотворното влияние върху него на творчеството на Ботев, Вазов, Горки, Джек Лондон. Но особено значение за неговото поетическо израстване имат стиховете на Христо Смирненски. Поетът на огнените гриви е още жив, когато във в. „Младеж юношата Младен Исаев е запленен от задъханите строфи на бледоликия пролетарски бард: „Толкова много обикнах неговите стихотворения, че носех вестника винаги в джоба си - пише Мла ден Исаев - и стотици пъти препрочитах и заучавах наизуст любимите стихотворения. А когато прочетох „Да бъде ден!" - тази книга стана за мене цяло откровение. Ще минат мъчителни часове в борба за преодоляване на юношес13 ките наивни подражания на Смирненски, но ще останат завинаги в душата му революционният патос, твърдата вяра, романтичният устрем, оптимистичната жажда по светлото бъдеще.

Тема на настоящото изследване са лирическите проекции на субекта, обекта и адресата на поезията в самата нейна художествена тъкан. Или по-точно - техните своеобразни лирически персонификации. Названията поет, герой и читател употребяваме до известна степен условно - заради тяхната по-голяма близост именно до този образен характер на лирическата персонификация. Както е известно, в поезията авторското съзнание сравнително рядко остава само в ролята на една субективно пречупваща света художествена призма. Найчесто то намира в пряк израз в повече или по-малко осезателното присъствие на едно лирическо „аз". Лирическо „аз", което е едновременно и субект, и обект на поетичното творчество и може да бъде негов основен и дори единствен герой. При подобно персонифициране на авторското съзнание гледната точка, от която то пречупва света, е не просто една идейно-естетическа, а преди всичко една художествена позиция, „гледна точка“ и „зрителен ъгъл" и в едно по-близко до буквалния смисъл на тези изрази значение. А понятието „авторски глас" не само една съдържаща се в изображението или пряка идейно-емоционална e оценка, но и непосредна изява на един лирически образ, определена интонация, която извиква осезателни представи за вид човешко общуване. В такъв смисъл самото присъствие на лирическото авторско аз вече предполага присъствието и на едно лирическо „ти". И доколкото лирическото „аз" има своя повече или по-малко определена характеристика - тя неизбежно се отразява и върху представата за това лирическо „ти". Тези внушавани от поетичния текст лирически персонификации, обусловени от специфичните художествени позиции на отделните творчески индивидуалности, обективират в конкретни образни форми определени концепции за човешката личност и нейните отношения в обществото, за ролята на поета и функциите на поезията, и по тоя начин свързват най-тясно проблемите на поетиката с идейноестетическото съзнание на дадена епоха. Но в тях намира израз и много по-широко цялостната атмосфера на тази епоха с нейните обществени и културни идеали, с нейните специфични форми на обществен и литературен живот и характерните за нейния бит представи. Оттук и многообразието на техните лирически превъплъщения.

С тая гражданска и литературна титла не всеки може да се сдобие. Не всеки има мъжеството да остане верен на своите идеи, да пренесе през опустошаващата сила на времето идеалите на младостта си. В своя дългогодишен път вероятно той е имал връстници, които бързо са се освободили от донкихотизма на младостта си, бързо са поумнели", разбрали са къде зимуват раците“. През изминалите десетилетия Христо Радевски не напусна нито за миг неспокойното поле на гражданската поезия. Той е там, където беше в младостта. И досега си остава достоен съвременник на нашия век, на неговите революционни борби. Косите му са побелели, но душата му не познава бръчки. Той си е за пазил младежката стойка, бодрата крачка в живота и литературата. Сякаш мла денческият му дух енеподвластен на времето, досега е борбено настроен и не примирим към всичко онова, което не хармонира със социалистическия идеал. Поне аз не познавам в нашия живот подобна гладиаторска натура. Христо Радевски още в младостта си е влязъл в конфликт с буржоазната държава и нейните институции, смело разобличава нейните идеали, нейните фетиши и идоли, съдбоносно се разминава с галантни поручици от рода на Саш ка. В неговите стихове вее духът на класовата непримиримост, диалектиката на борбата. В някои от неговите стихове от периода на младостта сякаш направо се е вселил духът на Комунистическия манифест, духът на „заговора на равните" на Гай Бабьоф.

B Моето първо, по-сериозно запознаване с лиричното творчество на Кирил Христов датира от гимназиалните ми години. „Посредник" ми стана Пенчо Славейков, чиято поезия вече много обичах и чиито литературни преценки ми действуваха изключително респектиращо със своята проницателност, остроумие и критическа категоричност. И тъй както има навика да не щади никого, когато става дума за литературни принципи и вкус, авторът на Епически песни посреща с изненадващ възторг дебютните прояви на своя по-млад колега; дори, сравнявайки го със себе си и останалите български поети, го поставя над всички: „Другите сегашни наши поети - пише драстично той през 1897 г. сп. Мисъл - или сантименталничат на чужд маниер и блеят като г. Вазова (...), или пък го опяват на вересия, като г. П. Славейкова (...), или пък плашат читателите си, като г. Михайловски, който пише сатири, а в бележки под тях сам си ги опровергава. Г-н Христов не се лови за пеша нито на едного от тях. Той пее не за онова, що мисли, а що чувствува и преживява, затова неговите песни се четат с наслада." Като илюстрация и аргумент на тази безпощадна преценка Пенчо Славейков посочва Скитник, което квалифицира като „може би найхубавото лирическо стихотворение в нашата поезия" и Молба, за което възкликва: „Запалете Диогеновски фенер и тръгнете да дирите у другите български поети такава проста и задушевна песен и написана с такъв език!".