Народният

Той е един от най-големите и заслужилите възрожденски дейци на Пазарджик и Пазарджишко, който заявява, изгарян от любородно въодушевление, от най-чист патриотизъм, че иска, макар и в преминала возраст“, „да послужа и аз народу си с нещичко". Но значението му като народен будител, книжовник, географ и историк далече надхвърля пределите на родния му град и на Пазарджишкия край. С не по-малка ревност Стефан Захариев работи за народност ното пробуждане и за просветата и на други райони, сътрудничи на няколко периодични изда ния, пише и превежда книги, между които на първо място стои неговото известно „Географикоисторико-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза", което и български, и чужди учени приемат за най-значителното краеведско проучване у нас до Освобождението. Този труд го представя „като завършен историк“, който се отнася критически към събрания до него документален материал и който, както се изразява Хр. Вакарелски, „съпоставя фактите, вглежда се задълбочено в документите и твърденията и в зависимост от нивото на тогавашната наука приема или отхвърля твърдения и изводи, спори енергично, изобличава в преднамерено извъртване на истини, документално опровергава"1. Стефан Захариев е рожба и създание на една историческа епоха, когато фанариотите и Цариградската гръцка патриаршия са принудени да минат от настъпление в отбрана, а скоро и в пълно отстъпление поради непрестанно засилващата се борба на българите за извоюване на църковна и национална независимост. Съдбата на Стефан Захариев до голяма степен напомня за съдбата на Васил Априлов и на редица други наши възрожденци, минали през елинофилст вото и гръцката култура, за да станат по-сетне пламенни ратници на българшината, създатели и ревнители на българската просвета и култура. Родът на Стефан Захариев е между най-знатните родове в с. Сестримо, Пазарджишко, участвувал в ръководенето на селото и в отбраната му срещу кърджалийските нашествия. След едно от тези поредни опустошения на кърджалийските орди Георги Секулов, дядо на Стефан Захариев, се видял принуден да напусне изгореното село и да се установи в Пазарджик. Но и в града предприемчивите и трудолюбиви синове на Георги Секулов бързо се замогнали и издиг нали. Стефан Захариев е роден около 1810 година в семейството на Захарие Г. Секулов, състоя телен кожухар, „сполучил да стане кюркчибашия на Гаванозоглу с привилегия да носи зелен биниши. По това време българските училища са голяма рядкост, а и те се намират още в ки лийния стадий на своето развитие. По тази причина пазарджишкият кюркчибашия изпраща сина си в Пловдив, за да изучи гръцки език. След като се връща в Пазарджик, Стефан Захариев се посвещава на търговска дейност, отначало при баща си, а по-късно, вече напълно самостоя телен, започва да търгува с железарство, дървен материал и с пашкули".

The material subsumed under the topic of the “national poet” involves several important and interconnected areas of study: intellectual and literary history, canon formation and reception theory, and that broad field of social and culture studies that deals with collective and symbolic representations, with collective memory, and with myth and mythmaking. An interdisciplinary focus presents its own special challenges, but the matter is complicated by the fact that, apparently by default, the topic has been left to literary historians, and in the main to those who in today’s idiom would be labelled “nationalist.” Whatever the other ramifications, it is evident that the discourse surrounding “the national poet” is somehow immanently autarchic – and this applies as well to recent scholarship that is not avowedly nationalistic. The traditional national scholarship, generated as it is by the symbolic-collective sense of, and social need for asserting identity, is, understandably, predisposed or indeed programmed to look inward and to keep what is outside at bay or at least out of focus. The comparative focus, that contextualization that is essential for seeing the phenomenon clearly and analytically has been largely absent. And it is a structured absence. In every national tradition the attention paid to the national poet has been immense and continuous, but it is precisely the comparative discussion that has been lacking – and made all the more obvious by the fact that the neighboring cultural, historical, and typological models have been so close at hand.