Стефан

Рядко един писател е отразил в произведенията си така всестранно атмосфе рата на родния си град, както Стефан Цвайг. Където и да отиде, въпреки голе мия си космополитизъм той не може да се откъсне от нея и дори в изгнание отново пресъздава духовния облик на Виена в автобиографичната си книга „Светът от вчера" - едно ново доказателство за дълбоката носталгия, която с всеки нов ден руши вътрешната му устойчивост и го тласка към фаталния край. И Роден на 28 ноември 1881 г. в столицата на Австроунгарската монархия, още като ученик той навлиза в оживения литературен живот и скоро неговото име се нарежда до имената на австрийските писатели Хуго фон Хофманстал, Райнер Мария Рилке, Шницлер и други. Общата духовна атмосфера на града изгражда и неговата личност като поет и писател. Стефан Цвайг получава от епохата всичко, което тя може да му даде: знание, подтици, признание, слава материална обезпеченост. След като завършва във Виена и Берлин германистика и романистика с докторат и така се причастява с литературата и културата на двата големи западни народа, той предприема пътешествия в Северна Африка, Индия, Америка и Франция, но винаги се връща в своята Виена, която го привлича като магнит от всяка точка на земното кълбо. Към естествената привързаност към родния град се прибавя и приятелството с Фредерика Мария фон Винтерниц - едно приятелство, което му донася много радости, но едновременно представя първият трагичен възел в живота му. Омъжена твърде рано и майка на две момиченца, Фредерика живее разделена с мъжа си, без да е разведена. Тя привлича поета не толкова с одухотворената си красота и писателски одарена личност, колкото с това, което той не притежава: здраво жизнено чувство, силен дух, кален и самостоятелен характер, твърда решителност и практическа делови тост. За пръв път той се сблъсква с предразсъдъците на едно общество, отдавна надживени емоционално и практически от човека. Понеже е католичка, Фредерика не може да получи развод и така борбата с вкостенелите обществени норми, които сковават волята и свободата на личността, продължава близо осем години, докато се намери изход. Едва през 1919 г. поетът и Фредерика успяват да сключат под някаква форма брак в една съседна държава, но цялата тази борба подкопава силите му, още повече, че съвпада с Първата световна война, която той преживява като емигрант в Швейцария. Кървавите човешки жертви и безсмислието на войната го изправят пред нови морални и обществени проблеми и правят от него страстен защитник на мира и дружбата между народите.

Личността на Стефан Стамболов влезе в нашата история много преди разгарянето на следосвобожденските политически страсти, но остана в нея с името си на държавник и политик и с незавидната слава на диктаторите. Неговият жизнен път премина през огъня на три въстания, освети се от заревото на една освободителна война, за да завърши в смутното време на политически убийства, Детронация на князе и ренегатство - време, в което споменът за близкото минало е вече в забвение. на Както казва Ефрем Каранфилов, „За Стефан Стамболов е писано безкрайно много. И винаги ще се пише. Той в това отношение държи първо място между буржоазните държавници. "1 Но извън полемиките, някъде встрани от погледа литературния историк, е останал проблемът за поетическото творчество на бележития революционер, политик и държавник. Дефинирано без колебание като художествено непълноценно, то не е предмет на опознаване и проучване и днес е слабо познато както на обикновения читател, така и на специалистите. А интерес към него съществува и той може да бъде литературно оправдан. Първоначално за Стефан Стамболов като за поет се заговаря покрай Ботев. По-късно Захари Стоянов ще спомене в „Записките“ си няколко особено популярни негови песни, пети по време на двете въстания - Старозагорското от 1875 г. и Априлското от 1876 г. Той дори цитира (вероятно по памет) две строфи от тях. Така всеизвестното „Не щем ний богатства" влиза в историята и остава като единствено признание за автора си. За съвременниците поезията на С. Стамболов става известна, най-вече чрез периодичния печат (в. „Знаме“ и в. „Нова Бъл гария") и бунтовните песнопойки, издавани в навечерието на двете въстания война от 1877-1878 Освободителната руско-турска г. И По обем творчеството на Стамболов надвишава това на Ботев, Чинтулов и Геров. Но то има и свои художествени достойнства. Известните ми 60 стихотворения, между които и две поеми, изненадват с разнообразната си постройка и модификация на стиха. Разбира се, не всички удовлетворяват един обективен критерий за художественост, стихът е насочен към експресията и тя често разколе бава мерките му за поетичност. И така, поет ли е Стамболов и ако е такъв, какъв е пътят на поетическото му откровение? Поет по призвание или поет по необхо димост?

Стефан Попвасилев е известен у нас с литературоведските си прояви, насочени предимно към словото на писателите, с взискателност и усет за неговата чистота и мощ. Той е един от радетелите за богат и звучен български език, със силно влияние върху много поколения творци и читатели. Новата му книга „Спомени за творци на словото е интересна и ценна от няколко гледища. Първото от тях е свързано с трайната линия в литературоведските принципи и позиции на автора - тя намира израз и в самото заглавие. Именно тук отново на преден план в зрителното поле е словото и майсторството при неговото осьществяване в художествени образи или в литературнокритически трудове. В книгата умело, уместно е съчетан под ходът на мемоариста, който разкрива свои лични впечатления и наблюдения, с литерату роведската интерпретация, чрез която се пра вят обобщения и характеристики, анализи и преценки, осмисля се по-сложно делото на писатели, критици, филолози. Получава се една богата галерия от образи на големи лич ности от миналото, дали своя принос за развитието на културата ни. Потърсени са и са намерени нови аспекти и ракурси към жизне ното и творческото дело във връзка с личното виждане и чувствуване на литературоведа, във връзка с неговите критерии. Така книгата има отчасти енциклопедичен характер, който не е в противоречие с нейното вътрешно единство, с органичната и цялост.

По-активните изяви на Стефан Коларов като критик водят от втората половина на 60-те и началото на 70-те години. Още тогава се формираха някои тематични и проблемни предпочитания на критика, а постепенно се зародиха и литературно-историческите му интереси, обхващащи българската литерату ра от началото на века насам. В началото на 70-те години той бе един от малцината не само от своето поколение, които се насочиха към изследване на военната тема в нашата литература, в резултат на което се появи книгата му „Между дълга и вдъхно вението" (1971). В нея изследователският акцент е поставен върху поетическата интер претация на темата. Наред с литературнокри тическия портрет още в тази книга за осветляването на темата авторът използува и лите- ратурната беседа, а първите обобщения са изложени в статията му „Армейският живот и съвременната поезия". Книгата представя и жанровата палитра на Стефан Коларов, която по-късно той ще усъвършенствува и прецизира. Следващата книга на Коларов, изследва ща военната тема, е „Творци и проблеми (1974). В нея тежестта на изследването е пренесена върху белетристиката, за което говори не само преобладаването на очерци за прозаици, а и статии като „Войникът, литературата, съвременността", изградена вър ху материал от съвременната военна проза, както и „Дълг и творчество" - за приноса на партизанската ни мемоаристика в нашата литература. В развитието на Стефан Коларов наблюда ваме своеобразен баланс" в изследовател ските му интереси, разпределени между поезията и прозата, критиката и литературната история. Най-широко изследването на пое зията е застъпено с жанра на литературнокритическия очерк в книгите му „Съвременни силуети" (1972), „Класа и литература" (1976) и „Съвременни поети" (1978). Коларов е посветил и самостоятелни литератур нокритически очерии на изтъкнати наши поети - Никола Вапцаров („Живот похубав от песен", 1979) и Младен Исаев - 1977 г., и анкетна книга за него през 1980 г. Сред творците, изявени предимно като белетристи, първа се появи очерковата му книга за Ангел Каралийчев (1976). Последва книгата му с беседи с изтъкнатия майстор на българската проза - Георги Караславов (1978) и литературнокритическият му очерк за творчеството на Дора Габе за деца (1980). Влечението на Коларов към литературната беседа, анкета и интервю намери най-пълна реализация в книгата му „Изстраданото слово" (1979). Книгата му „Преди да се роди красотата" (1981), в която наред с писатели се разглеждат в очерци и творци на изку ствата и науката, герои на социалистическия труд, напуска очертанията на литературо знанието. Новата книга на Коларов също е посве тена предимно на изследването на военната тема и може да бъде разглеждана като про дължение на предишните му две книги с та кава проблематика. Това, което я отличава от тях, е по-тесният съюз между историка и критика при осветляването и оценката на Литературните явления и личности, което е довело до по-голяма задълбоченост в тяхното проучване и интерпретиране.

Така обяснява творчеството си един от най-големите художници на нашия век. Подобно изявление, разбира се, не трябва да се тълкува буквално, защото духовната биография на твореца не се покрива с житейската. Творческата активност на големия художник сякаш привлича към себе си частиците на битието спорадично разпръснатата в него духовност, преобразува обикновеното, първичното от живота в художествена реалност, но твърде често той тръгва и от историята на своята душа, за да изгради историята на народ и човечество, долавяйки сякаш „свръх-сетивни“ откровения, недостъпни за другите хора. Като худож ник - пише И. Матушевски - Жеромски принадлежи на лирическия тип, гледа на света през призмата на чувствата, хората, думите, събитията го привличат повече със своята вътрешна, духовна същност, отколкото с външната, пластичната страна. "1 Такъв тип творец не е склонен към дистанциране от обекта на изображение,към наблюдения и анализи на живота отстрани, а стои вътре в него, „преживява историята като онези, върху които се стоварва цялото нейно бреме от мисли, за да ги претопи в амалгамата на интрожитието и разкрие и грозното, и красивото, и злото, и доброто в събитията и у хората. „Пепелища" на Жеромски не е само и не е просто исторически роман-епопея, а и роман на едно моралнофилософско самосъзнание, в който обективно-епичното съжителствува със субективно-експресивното, пластично-образното - с духовно-интелектуалното, дра матично-усложненото с лирико-поетичното от най-висок разред. Тази стилна полифоничност, в която функционират най-разнообразни тенденции, хармонира напълно с отворената жанрова конструкция на епопеята, в която много глави притежават свобода по отношение на фабулата, съществуват като че ли сами за себе си като отделни новели, обединени не от фабулирането, а от главната тема и от духовната диспозиция на авторовата индивидуалност. Налице е едно движе ние в епичния статут на повествователя - от пластично-епичното към духовнопространственото, от изобразителното към асоциативно-мисловното, от близките, зрими форми на битието към по-далечната, по-сложна и по-дълбока перспектива на идеограмата.