критик

„Галилей на съвременната естетика!" (А. Ричардс), „прорицател, учител, който хвърля светлина върху живота" (Дж. Макейл), родоначалник на много съвременни художествени и литературоведски направления... За нашия читател тези определения на английския поет-романтик С. Т. Колридж звучат странно и високопарно. Че са високопарни приемат и някои буржоазни литературоведи, но какъв е техният подтекст, на какво се дължи увлечението на буржоазното литературознание по Колридж и дали той може да бъде само продоначалник" за неоплатониците, интуитивистите, фройдистите, „потока на съзнанието" - това е все още въпрос, на който марксисткото литературознание не е отговорило изчерпателно.

Доверявам се на тези критици, които носят със себе си атмосферата на изкуството, неговата чудесна хипноза. През последните години те стават все повече. От тях не лъха на кабинетна плесен или досадна лекторска назидателност. Те изместват от съзнанието на моето поколение представата за критикапрототип на Чеховия човек в калъф, която се беше вгнездила у нас от скучните силогизми на гимназиалните учебници и хри стоматии от преди десетина години... С читателите те не разговарят от трибуна. Чуждо им еакадемичното достолепие. Със своя заразяващ ентусиазъм, с чудатата си, непресекваща пламенност те приличат на художниците от бедните тавански ателиета, дето сред разхвърляното пъстроцветие на бои, платна и евтини мебели се водят нескончаеми страстни спорове за изкуството, пие се вино и се рецитират нови стихове, танцува се лудо и под мансардните сводове се четат бунтарски авангардни манифести…

Димитър Димитров - едно име, което не говори почти нищо на съвре менния читател. Отиват си един по един и онези, които в неизбледнелите си спомени отпреди повече от шест десетилетия биха могли да възстановят нещо от образа на този възторжен идеалист - с крехка физическа фигура на не познаващ отдих работнически организатор, с неспокойно и темпераментно перо на талантлив публицист, с търсеща мисъл на един многообещаващ социа листически литературен критик и учен. Димитър Димитров е от фалангата първи социалистически дейци, които още в онази ранна епоха прозират необ ходимостта от практическа борба за освобождението на работническата класа и участвуват непосредствено в тази борба. И като литератори те не са съзер цатели, а борци, които разчистват пътя на социалистическата идеология и литература. За около 5-6 години обществена и литературна дейност той оставя интересно и съдържателно наследство, което има свое определено място в марксическата ни критика от края на века. На общественото му и литературно дело, на живота му много бързо слага край жълтата гостенка", поко сила толкова млади социалистически сили.

Името на самобитния испански поет, драматург и литературен критик Федерико Гарсиа Лорка стои в редицата на най-светлите, прогресивни и обаятелни личности на ХХ в. Неговата дълбоко вълнуваща трагедийна поезия и новаторска друматургия отдавна са достояние на цялото съвременно човечество, творческото дело на големия испански хуманист и демократ привлича неотразимо симпатиите на читателите и нарастващия интерес на литературните критици от всички страни. В този интерес съвсем заслужено се включва и интересът към литературнокритическото наследство на испанския поет, към основните принципи на неговата естетика. Федерико Гарсиа Лорка е поет и драматург от световен мащаб, творец с мощно поетическо въображение и своеобразен, дълбоко самобитен талант. Но много пъти се подценява фактът, че той е писал и критика, която също представлява важност за нас, тъй като допълва представите ни за цялостния духовен облик на твореца. Естетическите възгледи на Лорка разкриват нови страни от неговата личност, обясняват по-дълбоко някои особености на творчеството му, разширяват познанията ни за един от най-обаятелните и оригиналните автори в световната литература. сиГарсиа Лорка не става основоположник на цялостно нова естетическа стема, той не е написал специален труд по теория на литературата, неговите естетически позиции са изразени в отделни статии, изказвания и в самото му художествено творчество, в което той претворява на практика своите разбирания за литературата и изкуството. В това отношение той е наследник на многовековна традиция. Испания не е била никога класическа страна на естетиката, каквито са Германия, Франция и Англия. Решаваща роля за това са изиграли особеностите на нейното историческо развитие. Теоретическите системи в Испания, именно във връзка с това развитие, са възниквали преди всичко като обо сновка на художествената практика на отделните автори. Още по време на Ренесанса и барока, които получават в Испания своеобразно развитие, продиктувано от националните особености, още от „златния век“ на испанската литература великите испански творци - Сервантес, Лопе де Вега, Тирсо де Молина, Кеведо и Луис де Гонгора - са били първите, които са оставили свои естетически трактати, забележителни съчинения по въпросите на изкуството. Техните традиции са продължени от представителите на Просве щението, романтизма и реализма в Испания до наши дни, сред които несъмнено се откроява името на Мигел де Унамуно, една от най-ярките личности в историята на испанската литературна и обществена мисъл през ХІХ-ХХ в., органически съчетала в себе си художника и мислителя.

При цялата незавършеност на творческото му дело, при цялата многостранност и перспективност на дарованието му Минко Николов е от творците, за които ранното и ускорено развитие са някаква предопределена, задължителна особеност на таланта. Двата тома с негови творби, които събрахме след смъртта му, носят ясната представа за един многостранен и твърде странен талант. Рожба на своето време, Минко Николов вложи всичките си сили, потърси найтрудни пътища да го обясни, да намери своя „код“ в него, да го дешифрира върху собствен опит и върху изстрадано лично от него познание. Дали ще тълкува новата поезия или „Моби Дик“, дали ще се радва на едно ново име, или ще търси формулата за едно „познато“ явление - той винаги тръгва от опиянението пред загадките на Времето, тръпне в изгарящите въпроси на Деня. В това е заложено може би най-важното, най-ценното качество на критика - да живее своето време, да има сетива за него и порив да му отдаде всич ката си енергия, целия си талант. Минко Николов има бързи и точни рефлекси, верен и тънък критически слух. Той е с особено изострени сетива за фалшивото. Нищо така силно не го дразни, както фалшът, гримасниченето, позирането и преструвката в изкуството. Тук той е безпогрешен - прогнозите и бележките му нямат давност, не отминават в нищото. Ние не сме имали по-оперативен критик от него. При това понятието оперативност тук придобива и нови означения и качества. Освен всичко изброено - бързина и точност на рефлексите, чистота и дразнимост на критическия слух - оперативността на Минко Николов се изразява и в оня изострен усет за съвременност, изработен и култивиран едни свръхоперативни срокове, проверен чрез самия себе си, но и в реакцията на съвременника.. B Минко Николов успя да съчетае на практика рационалното с емоционалното познание в критиката. Той съумя да подчини теоретическата вещина на практическите изисквания на литературния живот. У него щастливо се срещат поетическото вдъхновение и рационалистичната трезвост на учения. В една от многобройните си статии за Павел Вежинов критикът назовава два типа художници - такива, „които са в стихията си, когато изобразяват пълноводието на живота, в непосредствените му прояви“, и такива, които „винаги ги завладява едно предварително намерение“, които са активно заинтересувани от извода, до който искат да доведат читателя“. Минко Николов се числи към една трета, междинна категория творци - ония, за които пълноводието на живота получава истински смисъл и сила под напора и под диктовката на едно дейно субективно начало.

Обикновено представата за мястото на Кринчев в литературно-историческия процес през първото десетилетие на века се свързва със заслугите му към пътеписния жанр. Действително „В страната на палмите“ (1910) реализира автора като художник. Но остава почти неизследвана литературната и театралната му критика - жанрове, които го занимават през целия му кратък творчески път, един немалък по обем, а и по съдържание дял от скромното му наследство. Усърдните му проучвания в тая област, деятелността му като рецензент доизграждат неговата творческа биография, способствуват за оформянето на майстора на пътеписа, на прозаика, чиито разкази, импресии, фейлетони и стихотворения в проза също са неизследвани. През началното десетилетие на века до войните със статии, рецензии и поголеми критически студии Кринчев активно участвува в литературния живот, следвайки Благоевите завети и програма за изграждане на пролетарски литературен фронт, като ратник за художествено творчество, което да претворява жи вота на обикновените трудови хора. Разбиранията му за обективна и взискателна критика, която да насочва писателя по верни пътища, съжденията му за символизма и индивидуализма и някои техни представители, дълбочината патосът на неговите анализи и оценки представят един критик с верен поглед художествените стойности, с тънък усет за актуалните идейно-естетически проблеми и явления, чиито прогнози за реалистичния път на българската литература след войните са мотивирани, логични и страстно отстоявани. за И Някои от погрешните му постановки, позиции и възгледи, които днес не можем да приемем, епохата сама оправдава. Като своите събратя социалисти у нас и в Русия той е склонен да отъждествява явления като модернизъм, декадентство, символизъм, в еднаква степен определяйки ги като отклонения от реализма. Не можем да приемем и някои негови нихилистични генерализации за възрожденската литература. Особено в първите му рецензии и статии забелязваме субективизъм и пристрастие в преценките за някои писатели. Но постепенно рецензентът-хроникьор от театралната рубрика на Влайковия „Демократически преглед" се насочва към въпроси с по-проблемен, мирогледно-естетически и методологичен характер. След 1909—1910 г. до героичната си смърт през 1913 г. литературният критик публикува зрели, аналитични и обективни статии, рецензии и студии, сред които със своята аналитичност и дълбочина се открояват особено „Литературни бележки“, „Поглед в миналото и настоящето на българския театър“, анализите на драматургични произведения от Чехов,..

Съветската литературоведка Елизавета Кучборская представи ново сериозно изслед ване по проблеми от творчеството на голе мия френски писател от втората половина на ХІХ в. - Емил Зола, след издадената през 1973 г. книга „Реализм Эмиля Золя". Трай ният интерес на специалистката към литературното дело на писателя е свързан с пообхватна и значима цел от историко-литературен и теоретичен характер - изясняване на основни моменти от развитието на френския реалистичен роман през XIX в. В това отношение наследството на Зола, един от най-ярките и най-своеобразните представители на художествената и естетическа мисъл във Франция от втората половина на миналия век, представлява изследователски обект от особено важно значение. Независимо от частичните постижения съвременното литературознание евсе още в дълг пред твореца. Проучванията на Кучборская, които имат почастен и същевременно комплексен характер, са важна предпоставка както за правилното научно осветляване на литературното дело на френския автор, така и за определяне на мястото и заслугите му в еволюцията на реа листичното изкуство. Научната интерпретация на неговото творчество не само за себе си като художествен факт, а в контекста на историко-литературния процес обуславя приноса на съветската изследователка в ли- тературната наука за Зола.

Виждам го и сега: седнал на обичайната си маса в някогашното кафене „Опера", подпрял масивното си тяло о едната и страна и с ръка върху дебелия бастун, с който никога не се разделяше, той оживено разговаря и от време на време неговият гърлест гороломен смях разтърсва гълчаливите компании наоколо. Никой не се смущава и никой не поглежда насам. Посетителите на кафенето, писатели и хора на изкуството, бяха постоянно присъствие в това заведение и добре се познаваха един друг; те добре познаваха и редактора на „Литературен глас" Д. Б. Митов. И Тук именно се запознах с него в началото на 1940 г. и колкото пъти си спомня сега за Митов, за бай Димитър, все тъй си го представям. В неговата пъстра не твърде постоянна компания имаше различни хора, най-вече интелектуалци, но също така и запасни офицери, доскорошни македонски харамии, книгоиздатели и младежи, които литературната треска беше вече вкопчила в съблазнителните си обятия. Понякога тук се отбиваха, но по-често се срещаха в писателското кафене на булевард „Цар Освободител" Кирил Христов, Михаил Арнаудов, Тодор Боров, Елин Пелин, Николай Райнов, а също и актьорите Георги Стаматов, Никола Икономов, Никола Балабанов... Най-ярките представители на тогавашния културен елит на България бяха в досег и приятелство мастития редактор. Където и да приседнеше, Митов бързо ставаше център на своята група събеседници. Към него валяха въпроси, той бързо отговаряше и на свой ред сам питаше. Понякога ставаха бурни пререкания и те не стихваха, докато не проечеше неговият силен омиротворителен глас: „Хайде, стига!" Застанал в една респектираща поза, той оставаше до късно в кафенето, докато някой не подсетеше, че е вече полунощ.. c C А сладки бяха приказките на бай Димитър. Той знаеше много - из миналото и за днешния ден, говореше завладяващо и убедително, с необикновена свежест и острота на ума. Мъдър сладкодумец, макар и да съзнаваше авторитета си, никога не допусна тон на доктринерска дидактика да проникне в дружес ките му беседи, да развали отношенията на равен между равни. Съсредоточен, лека, нюансирана усмивка, която играеше непрекъснато по мъжественото му лице, той следеше разговора на околните и от време на време подхвърляше реплика или избухваше в гърлест, неподражаем смях. Дори този смях, могъщ и от цяло сърце, беше вече една характеристика на Митов. Той издаваше натура вътрешно свободна, която съзнава своята цена, както и цената на другите, натура независима и целеустремена, която се подчинява само на убежденията на един блестящ интелект и на вълненията на едно чувствително сърце.

Имаме сериозни основания да се съгласим с Алберт Гечев, че в отговора си по повод статията на д-р Кръстев в „Мисъл "1 Ст. Минчев е дал израз на основ ните си естетически разбирания и в тоя смисъл тя представлява неговото истин ско верую - profession de foi". Както е известно, малко преди Минчев да се защити от нападките на Миролюбов по страниците на „Общо дело", Д. Благоев остро реагира срещу някои крайни естетически възгледи на Кръстев за свето гледа и личността на художника, като страстно и задълбочено отстоява разбиранията си, че материалистическият мироглед е главна предпоставка за разгръщането на истинския талант. И Ст. Минчев (без да е „ортодоксален привърженик на економическия материализъм" - д-р Кръстев) убедено твърди, че материалистическата есте тика не е хипотеза, а те ор и я, която е в състояние да помогне на писателя да си обясни причинните връзки между явленията в обществения живот и да вникне в характерните, най-вътрешни особености на поетическото творче ство". И за него конкретните обществено-исторически условия, прогресивните обществени движения способствуват за разцвета на литературата като про водник на идеите и мислите в обществото "1. Минчев подчертава, че обществе ният дух като съдържание на художественото творчество не е нещо абстракт но, а представлява идеите, чувствата и стремежите, характерни за дадено вре ме..., проправени във философски системи, обществени течения, стремежи и чувствени настроения". Той се обуславя от „всички материални условия, от всички запазени традиции и от ония влияния, на които е подложено дадено об щество". Докато за д-р Кръстев обществената действителност и материалните условия са проста фраза, хипотеза, но не и теория, която да обясни причинни те връзки между явленията, а приближаването към живота е отдалечаване от изкуството, Минчев мисли тъкмо обратното - че всяко литературно произве дение отразява в себе си едно поетическо схващане на материалния свят. Приемайки материалните условия като определящи духовната физиономия на обществото и с изискването си литературата да е здраво свързана със социално-политическия живот, Минчев като критик, привърженик на материалистическата естетика, вижда ролята на художественото творчество за изме нение на обществото, за прогресивното му развитие.

Участието на Никола Вапцаров като автор и редактор във вестник „Лите ратурен критик" е интересен и немаловажен епизод от неговия човешки и творчески път. Един от частните на пръв поглед проблеми там е доказването на авторството на неподписаните бележки от рубриката „Наша поща". Защо необходимо това? Какви изводи можем да направим за Вапцаров и неговите литературни, редакторски и човешки позиции от тези, стигащи до десетина вестникарски редове? За това, дали трябва и дали можем да оставим анализа да говори, но има и един друг факт - изводи вече са направени от мнозина изследователи, и то преди някой от тях да си е задал въпроса, принадлежат ли всички те на Вапцаров. За лековерното отношение на изследователите към сериозността на такъв въпрос до „известна степен" са допринесли авторите на спомени. Ето два от тях: „До известна степен това не отговаря на истината - за стиховете в редакцията отговаряше единствено Вапцаров. Съобщението бе замислено като завоалирано уведомяване на читателя, че вече съществува редакционен комитет. Името на Вапцаров обаче отпадна в последния момент. По конспиративни съображения той категорично се противопостави да се афишира името му. Така се реши да се припишат стиховете в компетенцията на друг". (Алеко Големанов - в. „Поглед" от 18. ХІ. 1977 г.) „Като съобщавам тези факти, бих желал да бъда докрай добросъвестен. Имах възможност да наблюдавам отблизо работата в редакцията и добре помня, че рубриките „Редакционна поща“ и „Наблюдателница" се списваха предимно от Н. Й. Вапцаров, и като познавам добре тематиката, стила, езика, темперамента на Н. Й. Вапцаров, не се боя да потвърдя, че тези малки, но изразителни образци на борческа журналистика са негови." (Филип Филипов - сп. „Български журналист“, бр. 9 от 1976 г.) Няма да коментираме всички уязвими страни на тези спомени. Ще отбе лежим само, че доброто чувство към паметта на Н. Вапцаров не предполага подаръци от чужди мисли.

Книжовното наследство на В. Пундев създава впечатление за нещо завършено, независимо от краткия творчески, че и житейски път на литературния критик и историк. С такова впечатление оставаме както от четиринадесетте студии, 2 така и от научните му постижения в отделни статии, които са насочени към най-раниото ни Възраждане или към текущи литературни явления. С найголямо значение са заниманията му с поезията - и главно върху първите стихотворци, за някои от които е написал самостоятелни големи студии. Във времето, когато първите преподаватели в новооткрития университет профе сорите Ал. Теодоров-Балан, Ив. Д. Шишманов, И. Иванов, Б. Пенев и М. Арнаудов се стремят към многостранно изучаване духовния живот на българската народност, амбицията на Пундев също е била да създаде своя по-цялостна история на българската литература, която да започне с пионерите на новобългар ската поезия, да анализира творчеството на Ботев, Вазов и Яворов и да върви към най-младите като Дора Габе, Ел. Багряна, Ив. Мирчев, Ат. Далчев. Впечатлението за завършеност на историко-литературните проучвания на Пундев се засилва и от умението му да подхожда научно, когато характеризира някои литературни процеси, както и съвременни писатели като Яворов, П. П. Славейков, Ст. Михайловски. Затова не бива да се поставя рязка граница между заниманията на оперативния критик и на литературния историк, да говори за предпочитания на Пундев към миналото, още повече защото литераторът обикновено търси корените на някои текущи процеси и явления Именно там.

Изявите на международноизвестния унгарски философ, естетик, литературовед, публицист, революционер и общественик Георг Лукач са твърде противоречиви, той е бил неведнъж обект и на остра критика. Но когато делото на такива видни личности е вече достояние на историята, влиза в пълна сила добре известното ленинско изискване за подхода към културното наследство: да се анализира то грижливо и обективно, така че погрешното и мъртвото да бъде отхвърлено, а истинното и живото да се изтъкне на преден план, като достояние на прогресивната култура и отправен пункт за по-нататъшно развитие. Толкова по-актуално значение има вярната оценка на Лукачовото дело, като имаме предвид опитите на реакционните сили да спекулират с неговите грешки и дори да си присвоят изцяло името на този виден мислител. Тук ще се спрем накратко върху главните резултати от усилията на Георг Лукач като критик на авангардисткото изкуство и на неговата естетика. Естествено е при това, че за нас ще представлява интерес творчеството на унгарския учен не от младите му години, когато той е в плен на идеализма или на левия радикализъм, а от времето, когато става зрял марксист, сиреч от началото на 30-те години. (Що се отнася до ранното творчество на Лукач, ще изразим съгласие с онези автори, които забелязват още в него „антикапиталистически духовен заряд“, за да изтъкнат, че преориентирането на Лукач към марксизма не е „чудо, а закономерност.1) Вярно е, че естетиката и критиката на този марксистки изследовател, както и на мнозина други, е предимно литературоцентристка", но това не намалява универсалното значение на основните му изводи, тъй като процесите са, общо взето, аналогични и в другите видове изкуство. Както е известно, антимодернистката философско-естетическа позиция на Георг Лукач е обект на атаки от различни страни. Естествено най-недоволни са представителите на антикомунистическата наукообразна публицистика, кои то винаги са изразявали носталгични чувства по ранното творчество на Лукач, съжаление по повод на неговите „ортодоксално марксистки“ и „сталинистки" увлечения и радост от неговото „помъдряване" след 1956 г., когато той плати немалък данък на ревизионизма. За тях всеки опит за критика на модернизма в изкуството и от идеологическа гледна точка е израз на „тотална липса на усет за спецификата на литературното творчество "2.

Едно такова заглавие най-малкото би предизвикало недоумение: съоснователят на марксисткото учение, разглеждан като литературен критик? Не е ли пресилена една такава взаимовръзка? Не се ли преувеличават интересите на Енгелс към поети и писатели, драматурзи и критици, литературни процеси и явления, след като широко са известни системните му политически дела и проникновените занимания, довели до огромния принос в областта на филосо фията, политическата икономия и научния комунизъм, Изявите му обаче в полето на литературнохудожествената критика отдавна будят интерес в изсле дователските кръгове. С основание той е сочен за баща на марксистката литературна критика. В редица трудове повече или по-малко подробно и задълбочено се анализира литературнокритическата дейност на Фридрих Енгелс, отде ля и се подобаващо място и роля в социалитическата теория на литературата, марксистко-ленинската естетическа и изкуствоведческа традиция. B e Марксистко-ленинската научна система издигна на нова, по-висша степен теоретико-критическата мисъл като методология, като естетика. Ето защо наложително и обяснимо едно, макар и бегло обгръщане на някои основни моменти от литературнокритическата дейност на Енгелс. Това ще позволи да се види по-ясно предметът на неговата рецензентска и литературоведческа дейност, да се осмислят главните опорни точки на марксистката литературна критика, чието стратегическо призвание е да провежда партийното ръководство на литературните творци, като оценява фактите и явленията в сферата на литературата от гледна точка на високите класови и народни естетически идеали, въз основа на обществено-историческите предпоставки и икономико-културните условия.

Поезия и позиция" - едва ли Николай Петев би могъл да избере по-подходящо заглавие за втората си критическа книга. То отразява точно единността на проблематиката, вътрешния строеж на творбите и откроява налагащото се качество на автора - ясната критическа позиция. Подобен профил очертаваше и дебютната му книга „Тук, във времето" (1982), която го представи на читателите като критик с изграден литературен вкус, с публицистично-критически почерк и ка тегорично заявена идейна позиция. Публицистич ният нерв в литературно-критическите творби на Николай Петев не съществува за сметка на аналитичността. Авторът подхожда към оценката на явленията с ясни класово-партийни кри терии, с критически патос, лишен от мъгливата енигматичност на наукообразни термини и арти стично-уклончиви оценки. Подборът на разглеж даните проблеми и автори в първата книга издава личните вкусове и пристрастия на кри тика, които изцяло са насочени към съвременния литературен процес. Втората книга на Николай Петев „Поезия и позиция" ни среща с осъществената амбиция на автора да отвоюва свой критически периметър, защищавайки определен кръг от проблеми, да отстоява независимостта на своите съждения и оценки. Тя е пример за яснота на подхода към литературните факти и явления, за продължа ване от младите творци на българската критическа традиция, на марксическата кризика, а също така и за страстност и категоричност както при щедрото утвърждаване, така и при отрицанието. Показателно за естетическия вкус и темпе рамент, за таланта на критика с към какво от класическото ни наследство епристрастен, на какво ново дава път, какви млади творци утвърждава, какви идейни принципи отстоява, доколко висок се оказва неговият коефициент на прогностичност, проверен от времето. В статията, дала наименованието на книгата, Н. Петев ни е засвидетелствувал своите предпочитання: „В поезията ми се иска да открия урока „Как да се живее?".