Кринчев

Един осемнадесетгодишен младеж намира дневника удобна форма, „свободна проза" в хайневски стил, където да даде простор предимно на своите мисли. Тоя дневник, макар и писан под прякото въздействие на преживяното, не натежава от факти - автобиографичното е подчинено на интереса към вътрешното „аз“, към индивидуалния процес на оформянето на личността от епохата на първите десетилетия на века. Тук се вижда духовното израстване на даровития младеж, култивирал своята дарба с много четене. С прочетеното, със задълбочаването в характерологичните проблеми на живота вследствие благотворното въздействие на социалистическите идеи и участието в движението, с ежедневно повишаващата се взискателност към самия себе си творческата личност на Страшимир Кринчев израства. Особено силно впечатление прави начетеността и добрата култура, която по пътя на самообразованието постига младият работник от книжарницата на Георги Бакалов, изключен още в IV клас на Ямболската гимназия за участие в социалистически бунт. Стремежът му е да подготви себе си като творец и личност, задълбочено да овладее културата, да се запознае с най-важните духовни и идейни явления на епохата и с техните представители, за да намери поле за своята писателска дейност. В дневника му се срещат бележки, които говорят за интереса у интелигента към френски и руски език, поощряван от неговия духовен учител Бакалов. Всички тези постижения, плод най-често на упорит нощен труд, ще кристализират най-ярко в пътеписа му „В страната на палмите“ вече като изява на една ерудирана личност. Изследвалите творческото наследство на Кринчев често обръщат внимание върху социалистическите убеждения на писателя или говорят за романтичната му страст към пътешествия иопознаване на чужди земи. Тук, в дневника,2 в импресии и есеистични разсъждения са облечени живите мисли и вълнения на оформящия се творец, ангажиран изцяло от анализи на обществени, интелектуални и социални проблеми — не конкретни исторически събития. Интересно е, че един младеж, почти юноша, твърде малко говори за любовта - в не повече от двадесетина листа от своя голям дневник. 3 И там дори доминиращ стил е анализът на чувството, не толкова описания на негови конкретни прояви. Така е и с автобиографичните подробности, твърде не ясни, телеграфно кратки дори когато става въпрос за най-близките му хора във Варна като Бакалов или Рачо Стоянов. В дневника си Кринчев търси себе си, стремейки се да получи отговор на съдбовно вълну ващи го проблеми. Но тук всичко е пречупено през призмата на социалната среда. Стремежът е фокусиран към усъвършенствуване на личността: чрез социалистическото учение или с изуча ване на „Тъй каза Заратустра" на Ницше. 1 Ив. Богданов. Спътници на първенците. С., 1960, с. 339-410. Ив. Сестримски. Отражения. С., 1969, с. 133—156. •Предаден е заедно с други документи като архив за писателя в Народна библиотека „Кирил и Методий" от Иван Богданов. • Дневникът съдържа 192 л. и е заведен в Народната библиотека под № 752, с арх. ед. 1. 109 Твърде интересно е, че дневникът на Страшимир Кринчев променя своя замисъл. Докато в началото той представлява монолог, интимен творчески документ, който не бива да попада в чужди ръце, към края се превръща в разговор с читателя, като се търсят дори форми за общу ване с въображаем опонент. Подчертан става стремежът у младия човек да доведе всички свои съмнения, изводи и вълнения до нечие съзнание, за да ги свери - просто да бъде убеден в тях ната истинност. Така дневникът от портрет на една душевност и творческа индивидуалност се превръща в документ, който цели и някакво въздействие върху другите, над хора като него, които търсят свой път и желаят да бъдат полезни - и като личности, и като творци - на социалистическото движение, на своя народ, на човечеството.

Направете една проста статистика по излезлите досега драми и трагедии и вий ще видите, че мъжете превишават неимоверно повече жените: на всеки 19 мъже се падат 4 жени. Ужасно несъответствие! Ако се осланяме на драматурзите, ний рискуваме да си съставим много невярно понятие за количественото отношение на двата пола. Даже би трябвало да се усъмним в съ ществуването на моногамната форма на брака ... В такъв случай би трябвало да се усъмним и в приказките за подчиненото положение на жените, тъй като рядкото нещо се цени твърде много, А в драмите и трагедиите жените се намират толкова рядко! Лоши статистици са това драмаТурзите! Можем да направим и друго заключение, също много логично. Жените слабо фигурират в произведенията на драматурзите. Види се, поради голямата им стойност. Би трябвало да заключим, че 4 жени ще се равняват на 19 мъже, или че достойнствата на жените са 5 пъти повече от ония на мъжете, та затуй драматурзите турят неразмерно и от двата пола... Инак няма да има никакво равновесие между силата на едните и другите. А такова заключение (че една жена струва колкото 5 мъже) ще има поне туй полезно последствие, че ще докарва до нови изследвания по въпроса за умствените способности на жената. В такъв случай ний сме убедени, че мъжовите способности ще се развият много скоро, а женските ще регресират, тай като само мъжете ще се заемат с подобни изучавания, защото е в техен интерес да докажат, че техният мозък никак не е 5 пъти по-малък от женския. Самите жени също ще си гледат интересите и няма да се заемат с подобни статистики — това нещо ще намали умствените им способности. В днешно време учението за неспособността на жените им принася полза, тъй като ги кара да се заинтересуват от науката (и по такъв начин да развиват умствените си способности). Къде е в такъв случай границата между полезното и вредното? Или и това са измислици на човешкия ум! ... ... Вземам Шекспира и Хауптмана. Какъв контраст! В първия жените са само няколко, но затуй всички мъже-герои се въртят около тях. Макар и малко, но те образуват център на все лената. Тяхното количество никак не съответствува на качеството. У Хауптмана обратно виж даме, че макар жените да имат много действуващи роли, но тяхното участие става все по-пасивно и главно те не са вече център на вселената. Как да се обясни този факт?

Обикновено представата за мястото на Кринчев в литературно-историческия процес през първото десетилетие на века се свързва със заслугите му към пътеписния жанр. Действително „В страната на палмите“ (1910) реализира автора като художник. Но остава почти неизследвана литературната и театралната му критика - жанрове, които го занимават през целия му кратък творчески път, един немалък по обем, а и по съдържание дял от скромното му наследство. Усърдните му проучвания в тая област, деятелността му като рецензент доизграждат неговата творческа биография, способствуват за оформянето на майстора на пътеписа, на прозаика, чиито разкази, импресии, фейлетони и стихотворения в проза също са неизследвани. През началното десетилетие на века до войните със статии, рецензии и поголеми критически студии Кринчев активно участвува в литературния живот, следвайки Благоевите завети и програма за изграждане на пролетарски литературен фронт, като ратник за художествено творчество, което да претворява жи вота на обикновените трудови хора. Разбиранията му за обективна и взискателна критика, която да насочва писателя по верни пътища, съжденията му за символизма и индивидуализма и някои техни представители, дълбочината патосът на неговите анализи и оценки представят един критик с верен поглед художествените стойности, с тънък усет за актуалните идейно-естетически проблеми и явления, чиито прогнози за реалистичния път на българската литература след войните са мотивирани, логични и страстно отстоявани. за И Някои от погрешните му постановки, позиции и възгледи, които днес не можем да приемем, епохата сама оправдава. Като своите събратя социалисти у нас и в Русия той е склонен да отъждествява явления като модернизъм, декадентство, символизъм, в еднаква степен определяйки ги като отклонения от реализма. Не можем да приемем и някои негови нихилистични генерализации за възрожденската литература. Особено в първите му рецензии и статии забелязваме субективизъм и пристрастие в преценките за някои писатели. Но постепенно рецензентът-хроникьор от театралната рубрика на Влайковия „Демократически преглед" се насочва към въпроси с по-проблемен, мирогледно-естетически и методологичен характер. След 1909—1910 г. до героичната си смърт през 1913 г. литературният критик публикува зрели, аналитични и обективни статии, рецензии и студии, сред които със своята аналитичност и дълбочина се открояват особено „Литературни бележки“, „Поглед в миналото и настоящето на българския театър“, анализите на драматургични произведения от Чехов,..

През 90-те години на ХХ в. с творчеството на Вазов, А. Константинов К. Величков българският пътепис завоюва широки идейно-тематични и жанрово-стилистични територии. В този период вече можем да говорим за преодоляване на безкрило описваните пътувания „от-до" с тяхната приложнопознавателна насоченост; за отчетливо диференциране на жанра от мемоара, публицистичната статия и историко-географско-етнографския очерк. Ив. Вазов и Ал. Константинов категорично налагат авторовата личност в нейните емоционални и интелектуални измерения като централна ос на пътеписа, която превръща впечатленията от заобикалящата действителност в субективно изживяване. Разширяването на идейно-тематичните граници върви по две линии - от една страна, в пътеписа влизат като обекти Западна Европа, Аме рика, Балканите с разнообразието от проблеми на настоящето и миналото им, от друга - природата все повече се превръща в пълноценен обект на художествено изображение - извор на емоционални преживявания, подтик за размисъл, обобщения, аналогии. Публицистичните и познавателните моменти, кои то поддържат традицията на възрожденския пътепис, като изразяват гражданския патос, обществените стремления и личните преживявания, разширените културни хоризонти на творците все по-органично проникват в пътеписния разказ и наред със сюжетно-фабулните моменти саздават единния повествователен поток на творбата. Тези процеси, затвърдени във високохудожествени произведения, на първо място - „До Чикаго и назад“, „Писма от Рим", Вазовите „пътни бележки", налагат до края на XIX в. пътеписа като пълноценен художествен жанр и слагат солидна основа за развитието му през следващите десетилетия. Пътеписните творби от началото на ХХв. остават в повествователната традиция на 90-те г., що се отнася до такива елементи като ролята на творческото въображение и мястото му в композицията, отношението въображение-достоверност, проявите на авторовата личност. Но имаме основание да говорим за нови моменти в тях още в десетилетието преди войните. Имаме предвид идейно-тематичното обогатяване, което отразява новите обществено-политически настроения, духовната атмосфера, характерните идейни тенденции от началото на века. В това отношение особен интерес представлява пътеписът на Страшимир Кринчев „В страната на палмите" -- резултат от едно негово пътуване до Египет, издаден като № 5-8 на Евтина библиотека през 1910 г.