Публикувана на
Free access
Резюме
През 90-те години на ХХ в. с творчеството на Вазов, А. Константинов К. Величков българският пътепис завоюва широки идейно-тематични и жанрово-стилистични територии. В този период вече можем да говорим за преодоляване на безкрило описваните пътувания „от-до" с тяхната приложнопознавателна насоченост; за отчетливо диференциране на жанра от мемоара, публицистичната статия и историко-географско-етнографския очерк. Ив. Вазов и Ал. Константинов категорично налагат авторовата личност в нейните емоционални и интелектуални измерения като централна ос на пътеписа, която превръща впечатленията от заобикалящата действителност в субективно изживяване. Разширяването на идейно-тематичните граници върви по две линии - от една страна, в пътеписа влизат като обекти Западна Европа, Аме рика, Балканите с разнообразието от проблеми на настоящето и миналото им, от друга - природата все повече се превръща в пълноценен обект на художествено изображение - извор на емоционални преживявания, подтик за размисъл, обобщения, аналогии. Публицистичните и познавателните моменти, кои то поддържат традицията на възрожденския пътепис, като изразяват гражданския патос, обществените стремления и личните преживявания, разширените културни хоризонти на творците все по-органично проникват в пътеписния разказ и наред със сюжетно-фабулните моменти саздават единния повествователен поток на творбата. Тези процеси, затвърдени във високохудожествени произведения, на първо място - „До Чикаго и назад“, „Писма от Рим", Вазовите „пътни бележки", налагат до края на XIX в. пътеписа като пълноценен художествен жанр и слагат солидна основа за развитието му през следващите десетилетия. Пътеписните творби от началото на ХХв. остават в повествователната традиция на 90-те г., що се отнася до такива елементи като ролята на творческото въображение и мястото му в композицията, отношението въображение-достоверност, проявите на авторовата личност. Но имаме основание да говорим за нови моменти в тях още в десетилетието преди войните. Имаме предвид идейно-тематичното обогатяване, което отразява новите обществено-политически настроения, духовната атмосфера, характерните идейни тенденции от началото на века. В това отношение особен интерес представлява пътеписът на Страшимир Кринчев „В страната на палмите" -- резултат от едно негово пътуване до Египет, издаден като № 5-8 на Евтина библиотека през 1910 г.


Нови идеи в българския пътепис от началото на века (Страшимир Кринчев – В страната на палмите)

  • Обхват на страниците:
    31
    -
    39
    Брой страници
    9
    Език
    Български
    Брой преглеждания:
    ПУБЛИКУВАНО НА :
    download: download

  • Резюме
    През 90-те години на ХХ в. с творчеството на Вазов, А. Константинов К. Величков българският пътепис завоюва широки идейно-тематични и жанрово-стилистични територии. В този период вече можем да говорим за преодоляване на безкрило описваните пътувания „от-до" с тяхната приложнопознавателна насоченост; за отчетливо диференциране на жанра от мемоара, публицистичната статия и историко-географско-етнографския очерк. Ив. Вазов и Ал. Константинов категорично налагат авторовата личност в нейните емоционални и интелектуални измерения като централна ос на пътеписа, която превръща впечатленията от заобикалящата действителност в субективно изживяване. Разширяването на идейно-тематичните граници върви по две линии - от една страна, в пътеписа влизат като обекти Западна Европа, Аме рика, Балканите с разнообразието от проблеми на настоящето и миналото им, от друга - природата все повече се превръща в пълноценен обект на художествено изображение - извор на емоционални преживявания, подтик за размисъл, обобщения, аналогии. Публицистичните и познавателните моменти, кои то поддържат традицията на възрожденския пътепис, като изразяват гражданския патос, обществените стремления и личните преживявания, разширените културни хоризонти на творците все по-органично проникват в пътеписния разказ и наред със сюжетно-фабулните моменти саздават единния повествователен поток на творбата. Тези процеси, затвърдени във високохудожествени произведения, на първо място - „До Чикаго и назад“, „Писма от Рим", Вазовите „пътни бележки", налагат до края на XIX в. пътеписа като пълноценен художествен жанр и слагат солидна основа за развитието му през следващите десетилетия. Пътеписните творби от началото на ХХв. остават в повествователната традиция на 90-те г., що се отнася до такива елементи като ролята на творческото въображение и мястото му в композицията, отношението въображение-достоверност, проявите на авторовата личност. Но имаме основание да говорим за нови моменти в тях още в десетилетието преди войните. Имаме предвид идейно-тематичното обогатяване, което отразява новите обществено-политически настроения, духовната атмосфера, характерните идейни тенденции от началото на века. В това отношение особен интерес представлява пътеписът на Страшимир Кринчев „В страната на палмите" -- резултат от едно негово пътуване до Египет, издаден като № 5-8 на Евтина библиотека през 1910 г.