пътепис

Българският пътепис все Към него още не е станал предмет на дължимото внимание от страна на нашата наука. А той дава в литературата ни забележителни образци. Някои от тях се радват на същата известност и читателска любов като найизтъкнатите произведения на създателите си - например „До Чикаго и назад от Алеко Константинов. Други, като „Писма от Рим" на Константин Величков или „В страната на палмите“ от Страшимир Кринчев, споделят недооценяването на цялото творчество на авторите си. В отделни случаи пътеписите с известността си и с високата оценка, която им се дава, дори надминават, справедливо или не, белетристичните произведения на творците - Писма от Южна Америка" на Борис Шивачев, пътеписите на Константин Константинов. Дори само тези факти показват, че независимо от подценяването от страна на изследователите жанрът е привлякъл вниманието на творците - разбира се, за различно време, с нееднакви амбиции и постижения. И при бегъл поглед върху българския пътепис от края на миналия и началото на нашия век 1 може да се установи колко близки и дори сходни задачи си поставят неговите създатели. В творбите си от този жанр те се придържат към една, нека бъде наречена така, информативно-патриотична тенденция. Както в пътуванията си се стремят да о позная т българската (или чуждата - в пътеписите за чужбина) земя, така в произведенията си целят да запознаят читателя с нея. В пътеписите за България непрестанното им желание еда засилят любовта на бъл гарина към отечеството. Направените в това отношение успоредици между Вазов и А. Константинов 2 може в значителна степен да се отнесат и за К. Величков, А. Страшимиров, Стр. Кринчев - едновременно пътешественици, художници И родолюбци. Техните произведения създават устойчива традиция в българския пътепис за много десетилетия. Патриотичните тежнения на тогавашния български пътеписец проличават и когато авторите се намират в чужбина. Описвайки близки и далечни страни, Вазов и А. Константинов винаги са с мисълта за родината. Както е отбелязвано, те навсякъде носят българската атмосфера. Тя се чувствува в сравненията между вени 1 В настоящата работа се имат пред вид пътеписи, оформени преди всичко като художест произведения. Извън обсега на изследването остават автори, чийто художествен интерес чов. отстъпва Те пред географския или историческия - като Павел Делирадев, Иван Велков, Васил Кън- заслужават отделно изследване, но с по-различна насока. Т. 2 Г. Цане в. Пътеписите на Вазов. Предговор към Събрани съчинения в 20 тома. 10. C., 1956, с. 10-11. с. 101.• П. Динеков. „Другата Америка" на Светослав Минков. - Златорог, г. ХХ, 1939 44 видяното в чужбина и припомненото в България, в мярката, с която преценяват нещата, и особено с ясното предназначение на произведенията им единствено за българския читател - само него авторите имат пред вид, само у него разчитат да предизвикат отклик, какъвто желаят. Неуморни пътешественици, жадни да опознаят широкия свят, те остават преди всичко българи и навсякъде подчертават това - пред Ниагара и Петербург, в Лондон и Рим.

Този пътепис на Алеко Константинов се радва на не така често срещаната за едно литературно произведение съдба - да бъде приет както от съвременниците, така и от следващите поколения възторжено; да бъде оценяван почти безкритично, без да се подлагат на съмнение отделни негови страни. Това отношение изпъква особено ярко на фона на споровете около следващата Алекова творба - Бай Ганьо", спорове, които поставиха под съмнение както творческите възможности на автора, така и художествената значимост на образа, а оттам и на произведението като цяло. Да не говорим за шумните възражения около същ ността на героя, около неговата социална, национална и психологическа характеристика, около художественото му единство и т. н. За „До Чикаго и назад" критиците, общо взето, са били единодушни - пътеписът отговаря на творческия маниер на писателя - писането из един дух под непосредствено впечатление" (П. Славейков), той е един от „упойно увлекателните бисери на Алековото перо" (А. Страшимиров), едно уверено написано и художествено конципирано творение" (Кръстев), „шедьовърът на Алеко" (Мих. Арнаудов), „образец на репортажна и туристическа белетристика“ (Г. Константинов), „, книга, написана не, а разказана сякаш на един дъх" (М. Николов) и т.н. Съвременните литературни историци категорично отбелязват, че в него ... ..e целият Алеко - тънкият наблюдател, остроумният хуморист, белетристът... поетът с възторг от природните картини, гражданинът със своите размишления и критични бележки" (Г. Цанев), че ..този ... Алеков пътепис е измежду класическите произведения в българската литература", че и досега в българската литература са малко произведенията, които съперничат на „До Чикаго и назад" (П. Зарев). В последно време във връзка със засиления интерес към проблемите на пъте писния жанр критиката се насочи и към по-специфични проблеми около „До Чи каго и назад" - поставя творбата в контекста на националната ни съдба, история и психология, разглежда я като израз на променено национално съзнание и стремеж към откриване на самите нас чрез другите, направи опит да намери връзката й както с възрожденската традиция, така и с пътеписите от новия век, да проникне по-детайлно в нейната поетика.

През 90-те години на ХХ в. с творчеството на Вазов, А. Константинов К. Величков българският пътепис завоюва широки идейно-тематични и жанрово-стилистични територии. В този период вече можем да говорим за преодоляване на безкрило описваните пътувания „от-до" с тяхната приложнопознавателна насоченост; за отчетливо диференциране на жанра от мемоара, публицистичната статия и историко-географско-етнографския очерк. Ив. Вазов и Ал. Константинов категорично налагат авторовата личност в нейните емоционални и интелектуални измерения като централна ос на пътеписа, която превръща впечатленията от заобикалящата действителност в субективно изживяване. Разширяването на идейно-тематичните граници върви по две линии - от една страна, в пътеписа влизат като обекти Западна Европа, Аме рика, Балканите с разнообразието от проблеми на настоящето и миналото им, от друга - природата все повече се превръща в пълноценен обект на художествено изображение - извор на емоционални преживявания, подтик за размисъл, обобщения, аналогии. Публицистичните и познавателните моменти, кои то поддържат традицията на възрожденския пътепис, като изразяват гражданския патос, обществените стремления и личните преживявания, разширените културни хоризонти на творците все по-органично проникват в пътеписния разказ и наред със сюжетно-фабулните моменти саздават единния повествователен поток на творбата. Тези процеси, затвърдени във високохудожествени произведения, на първо място - „До Чикаго и назад“, „Писма от Рим", Вазовите „пътни бележки", налагат до края на XIX в. пътеписа като пълноценен художествен жанр и слагат солидна основа за развитието му през следващите десетилетия. Пътеписните творби от началото на ХХв. остават в повествователната традиция на 90-те г., що се отнася до такива елементи като ролята на творческото въображение и мястото му в композицията, отношението въображение-достоверност, проявите на авторовата личност. Но имаме основание да говорим за нови моменти в тях още в десетилетието преди войните. Имаме предвид идейно-тематичното обогатяване, което отразява новите обществено-политически настроения, духовната атмосфера, характерните идейни тенденции от началото на века. В това отношение особен интерес представлява пътеписът на Страшимир Кринчев „В страната на палмите" -- резултат от едно негово пътуване до Египет, издаден като № 5-8 на Евтина библиотека през 1910 г.