Освобождението

Голямото цветно пано на панорамната картина се разгръща обикновено и като летопис на една отминала епоха. Като се изнизват пред погледа ни по-големите и по-малки творци, те представят донякъде и цялостния художествен развой. Все пак необходими са изводи, които по-релефно осветляват обширната перспективност на протеклите явления. Основните отлики, оригиналните и самобитни черти изпъкват най-добре чрез модела 1 на литературния процес. От една страна, той отдалечава подробностите, отбягва прекомерната сложност, за да не повтори процеса, от друга, като не се откъсва от широките планове улавя онова, което отличава нашето художествено творчество от творчеството на други народи, което е наш влог в световната литература. При това нека кажа предварително, че да се установи неповторимото в една национална поетика в зависимост от промените на народната психика е страшно трудно. Лесно е да се посочи, че светът у нас е ставал друг с появата на книгопечатането или по-късно - на велосипедите и моторните превозни средства. По-мъчно е да схванем духа на времената, интимното и особеното в литература, на която е липсвала устойчивост, тъй като всяко ново време е ломяло по нещо от завещаното. Но нека разгърнем и тази страница и навлезем във въпроси, докосвани тук-там спорадично, без да претендираме за изчерпателност.

Скоро се навършват осемдесет години от смъртта на Тодор Икономов, но българският читател все още не познава пълния текст на мемоарите му. Основната част от тях е печатана скоро след мъченическата му смърт в солидното шуменско списание „Искра" (год. IV, 1896, кн. 1, 2, 3, 4, 5, 6). Почти вед нага след това синът му издава тези мемоари като том четвърти от неговите съчинения, но първите три тома не виждат бял свят. B архива на Тодор Икономов в Народната библиотека намерих други три непечатани негови работи, които имат мемоарен характер, представля ват значителен исторически и културен интерес и скоро ще излязат заедно с печатаната част в издателство „Български писател“. Две от тези работи оче видно са замислени като по-кратки автобиографии - равносметки на неговия живот. Най-ценното в тях е, че тук Тодор Икономов разказва за времето на своето детство и юношество. (Както е известно, печатаните спомени започват направо от епизода с унията в началото на 1861 г., когато Икономов е 23-го дишен.) Третият ръкопис, озаглавен от автора „Последна дума", има характер на духовно завещание. И И Писани в различно време, спомените на Икономов се различават дори тогава, когато повторно и потретно се връщат към едни и същи събития. Неговото душевно състояние, неговата сурова съвременност са оставяли ярък печат върху всеки спомен - колкото по-късно, толкова по-мрачно трагично Икономов вижда своя живот, по-ясно прозира отчаянието му от хода на обществените работи у нас, с все по-голяма охота той се връща към мрачните предчувствия за несолидната основа на нашия обществен живот, към консервативните си мисли още от времето на Възраждането, от времето на своята иначе възторжена и пълна с крайности младост. Всеки, който реши да пише биография на Тодор Икономов, ще се срещне с непреодолима трудност, добре позната на биографите на Захари Стоянов и други големи мемоаристи - той ще влезе в едно непосилно съревнование. Икономов сам най-добре е пресъздал собствения си живот - най-добрата негова биография са написаните от самия него автобиографии. Личността, запечатана в тези спомени, нейните дела и мисли, характер и склонности, нейният поглед за живота и хората, нейното време са се отразили толкова богато, неповторимо, искрено и умно, че спомените и стават забележителен документ за нея и времето - голям литературен паметник с непреходна стой 1 Вж. ДБКМ-БИА, Ф. 19, арх. ед. 1, л. 19-56, 57-123 и арх ед. 19, л. 1-18. 80 ност. Могат да се съберат няколко тома статии на Тодор Икономов, някои от които блестящи, вълнували години наред нашата общественост, вълну ващи и сега, пръснати буквално в целия възрожденски и следосвобожден ски печат или издавани като отделни книги. Не е издирена и проучена неговата преписка. Това е работа, която чака историците на нашата обществена мисъл. Едва тогава ще се види пълната картина на идейната и политическа мисъл на Икономов. При липса на такова издание трябва да се задоволим със спомените на автора. И трябва да кажем, че особеното в тези спомени тъкмо това, че те блестящо могат да изпълнят тази задача, да запълнят оче видната празнина.

Общоизвестен факт е, че всички резултати в науката се постигат с помощта на познавателни действия. Каквито и да са научните постижения - емпирически, теоретически или логически открития. . ., в основата им винаги лежи упоритият изследователски труд. Така е и при изследванията върху литературната история. Както във всяко научно проучване, и тук съществена роля за насочването на изследователския труд играят съзнателно формулираните цели и проблеми в зависимост от нуждите на времето. Нуждите на нашата съвременност, днешните високи изисквания към литературната наука определят както характера на изследователския труд в областта на литературната ни история, така и принципите на научната съвременна периодизация на българския литературен развой. Тези принципи, отговарящи на съвременната методология на литературно-историческата наука, която екачествено различна от методологията в миналото, изискват разглеждането на цялостния литературен процес в неговото единство и непрекъснатост с оглед състоянието на съвременната ни литература, която също има вече своя история и периодизация. В съвременната епоха, когато науката е не само съществена част, но и изходна предпоставка за процеса на научно-техническата и културната революция, литературната история и нейната периодизация трябва да имат за цел и да доизяснят съвременната литература и нейната периодизация. Защото, както еизвестно, литературната история „не е сбор от вкаменени ценности, а съвременната литература не е хаос от неизбистрени и неизкристализирали явления"; и двете са съставки на един и същ цялостен процес, в който всички явления взаимно се обуславят, произлизат едно от друго; традицията преминава в новаторството, а то от своя страна неусетно се превръща в традиция. Тъй като отделните периоди (в миналото и днес) са само звена от една обща, цялостна верига на литературното постъпателно диалектическо развитие, то те трябва да се изследват не като затворени в себе си откъси от време, а като взаимно свързани; трябва да се търсят преди всичко връзките между тях. Тук трябва да бъдат използувани и резултатите на останалите хуманитарни науки, тяхното съвременно развитие. Психологията, философията, историята, социологията... задължително участвуват днес в литературното изследване, в проучването на литературното минало. Повечето съществуващи концепции за научния метод на изследване са съз дадени въз основа на представата за науката като система, състояща се от два основни елемента: субект и обект. Взаимодействието между субекта (изследователя) и обекта (конкретния материал) обикновено в положителните 83 на обща схема. Тя за науки са фиксирани във формата успешно се използува систематизация на целия, отнасящ се до дадената наука материал и за конструиране на хипотези върху него. Но и в положителните, и в хуманитарните науки обективният материал, който се издирва, систематизира и наблюдава в подобен случай, не може да обясни действителния процес на познанието. А в литературната наука, по-специално в литературната история, подобна схема, както и схема от какъвто и да е вид, не е абсолютно приложима. Тази схема ,, субект - обект" (художествена реализация и историческа действителност), приложена в изследването на дадено литературно развитие и на взаимоотноше нията му с развитието на обществено-политическия живот, има приложение главно в областта на философските идеи, в социологичните, генетичните, психологическите издирвания, но не и в изследванията на поетиката на твореца или на литературното направление, на жанрово-трансформационните процеси, на стилово-езиковите изменения и т. н. Тъй като тук не действуват пряко и единствено обществените закони, а вътрешни, специфични, жанрово-композиционни, жанрово-развойни, структурални, стилово-езикови закономерности на своеобраз ния национален литературен процес - то естествено схемата обект - субект (художествена реализация и обективна действителност) не е напълно приложима. Аналогичен е случаят и при приетата от нас схема на периодизацията на бъл гарската литература от създаването и до днес, която за новата българска литература (от Освобождението до Девети септември) е изградена върху борбата между двете линии: прогресивната и реакционната (като прогресивните и реакционните сили в обществения живот до известна степен механично са пренесени в литературното развитие).

Иван Вазов имаше щастието да посрещне Освобождението на България в най-хубавите години на своя живот, като оформен вече писател, застанал на прага на творческата си зрелост. Впрочем може би е по-точно да кажем, че ние имахме това щастие. Защото без вдъхновеното и същевременно трезво перо на автора на „Тъгите на България“ и „Избавление“, „Епопея на забравените“ и „Немили-недраги“, „Нова земя“ и „Дядо Йоцо гледа" българската духовна история не би разполагала с такива автентични художествени свидетелства за процесите в националната душевност от времето на оня исторически прелом в съдбата на България, който започва с общонародния възторг от дните на освободителната Руско-турска война и завършва със социалноикономическите и идейно-нравствени сътресения, които оформят лицето на младата буржоазна държава, разрушавайки идиличните възрожденски представи за българското“. Едно вдъхновено лирическо въведение към този автентичен художествен летопис е написаното през ноември 1876 г. стихотворение „Русия!", доближаващо се до малка лирическа поема. Неговият непосреден повод е съвсем конкретен - на 29 окт. 1876 г. в Москва Александър II произнася реч, в която изразява категоричната решимост на Русия, ако турското правителство не даде на българите автономия, да му я наложат със сила. Но идейно-емоционалното съдържание на тази неслучайно придобила извънредна популярност творба далеч надхвърля нейния конкретен повод. Защото ако за политическия разум на съвре менниците речта на Александър II е едно недвусмислено заявление, че Русия е готова да започне с Турция война, за измъченото сърце на българина това е съдбовен знак, който събужда една от векове лелеяна вяра, надежда и любов. И големият художествен успех на Вазов е именно в това, че е почувствувал и изразил целия този съдбовен смисъл, с който прозвучават за българина думите на Александър II, и е успял да обвърже конкретното събитие от политическата подготовка на Руско-турската война с цялостната атмосфера на българската история, българския бит и българската душевност. И да превърне спонтанната си емоционална реакция в една вдъхновена лирическа характеристика на отношението на българина към Русия като черта Oт националната характерология. Още наивно изразителната удивителна в заглавието, която авторът упорито запазва и при по-късните издания, сякаш маркира ортографически оня емоционален ореол, с който е заобиколено в народното съзнание името на Русия. Русия! - с удивителна - това е вече не просто едно географско и политическо понятие, това е оня митологизиран образ на чутовния „дядо Иван“, в който поробеният българин бе вложил всичко, което би могло да стимулира неговите исторически 3 надежди и неговото потиснато национално самочувство. Това е Русия като монолитен образ, в който просто няма място за каквито и да било социално-политически разграничения. Русия като дълбока и безрезервна вяра, която дори не се нуждае от критическия анализ на доказателствата. Защото нейната месианска роля е заложена в самия факт на нейното съществуване („За туй си ти Русия!"). Тъкмо от името на тоя твърде смътно запознат с цялата сложност на руския обществено-политически живот поробен българин, който бе създал в мрака на своята безнадеждност почти религиозния култ към всемогъщия дядо Иван, Вазов отправя към великата братска страна поетичен зов, в който родената в глъбините на българската история народна надежда зазвучава с категорична увереност:

Темата за националноосвободителните борби в художествената ни литература намира естествения си и логичен завършек в изобразяването на събитията и резултатите около Руско-турската война (1877—1878). С многоизмеримостта и дълбочините си това е „тема българска“, естетически благодатна и стимулираща, която помогна на писателя при овладяването на същностното в народния живот, при напипването на ония пътища, по които литературата ни, оставайки вярна на демократичния си облик, трябваше да заживее със сложните проблеми на революционната действителност, на съвременността. Говорим ли за тия неща, се убеждаваме, че в същност става дума за първия ярко обособен тематичен кръг, който застава в центъра на пълноценната ни художествена литература, чието пресъздаване се подема във всички нейни жанрове - поезията (Д. Чинтулов, Раковски, Ботев, Вазов), публицистиката (Раковски, Ботев, Каравелов), прозата (Друмев, Блъсков, Каравелов, Вазов, 3. Стоянов), драмата (Каравелов, Вазов). Революционно-патриотичният порив, борческият дух на времето, на събитията и взаимоотношенията - висша проверка на националното ни осъзнаване - подпомагат утвърждаването на естетическия идеал на нашата литература. Историческото събитие, голямото историческо събитие, каквото е освобо дителната за нашия народ Руско-турска война (1877—1878), не може да не потърси мястото си в литературата. Или по-скоро тя не може без него. Защото вековният конфликт между поробени и поробители оживява в победния си финал и съвсем естествено подтиква към художествено-творчески решения и обобщения. Като пресъздават възлов момент от националната ни съдба, представителите на новата българска литература доказват още веднъж верността си на ония дълбоко народностни принципи, на които е подчинен целият ни естетически развой. В тоя процес вземат участие заслужили творци като Петко Славейков, Л. Каравелов, Ив. Вазов, тогава начеващите творческото си дело К. Величков, Т. Влайков, Пенчо Славейков, поети и белетристи от по-ново време като Г. Караславов, А. Каралийчев, Хр. Радевски, Стефан Дичев, Й. Вълчев и др. Създава се литература патриотична, със свои качества и място в гражданско-демократичната линия на художествено мислене у нас, литература, която отразява изключително напрегнат момент от живота на българина, от национално-историческото му битие. Макар тематично-профилираните изследвания сега да не са на „мода" и да се изместват от теоретико-естетически, проблемни и жанрови разрези на литературния процес, при темата за Освобождението в българската литература имаме възможност да откроим редица характерни негови черти, като черти, 19 наложили се и чрез нейното разработване. Фактически тя затваря тематичния цикъл и кръгът от мотиви, свързани с националноосвободителните борби на българина, преутвърждава редица проблемно-съдържателни и стилови белези - вече като качества и белези на следосвобожденската ни литература. Като първи прояви на започващата да се създава българска литература в тях намират израз пак демократизмът и борческо-патриотичните внушения, тежнението към съд бата и преживяванията на българина, обществено-политическите идеали на историческия ни живот.

В годините непосредствено преди и след националното ни освобождение от многовековното робство на османската феодално-крепостническа империя бъл гарската интелектуално-творческа мисъл се развива с особена интензивност. В подготовката и съзряването на националната революция, чийто най-висок връх бележи Априлската епопея от 1876 г., раздвижила и разтревожила европейската общественост, ускорила и намесата на Русия за радикално разрешаване на българския въпрос, се изявяват дарования, които се домогват до големи обще ствено-политически прозрения, до забележителни философски и идейно-естетически завоевания. Този изблик на националната творческа енергия, потискана в продължение на десетилетия и столетия, но съхранила винаги своите големи потенциални възможности, свидетелствуваща и за неизмеримите съпротивителни сили на народа ни срещу всяко асимилиране и етническо и духовно обезличаване, сега се оказва мощен стимулатор на неумолимо разрастващите се народностновъзродителни процеси. Изявила се така категорично във всички области на живота, тя се проявява с особена сила и в областта на художествената дейност, както и в неразривно свързаното с нея теоретико-критическо мислене. И иска ни се още тук да подчертаем, че в цялостната система от фактори и предпоставки, довели до бързото формиране на национално съзнание, на разгаряне на борчески теж нения и свободолюбиви стремежи, до цялостно духовно израстване на българина, наред с художествената литература особено плодотворна роля играе и критикооценъчната мисъл, изявявала се по онова време в различни форми и аспекти, отличаваща се винаги със своята народностна и идеологическа ангажираност. Като по-своеобразна форма на обществено съзнание и познание, на културноисторически, философско-нравствени концепции, на естетически възгледи, на народностни тревоги и размисли тя се оказва извънредно активна както за осъз наване на националните повели на времето, така и за разкриване широките хоризонти на световната култура. Ако българската художествена литература за толкова кратко време се извиси до неподозирани висоти, свързвайки се завинаги с народностната съдбовност, то в този процес на естетическо съзряване и процъфтяване особен дял се пада и на онези, които искаха и с критико-публицистично слово да съдействуват на националното възраждане. И колкото повече се отдале чаваме от оная епоха, колкото се умножават усилията ни за една по-углъбена 28 научна трактовка на културно-историческите феномени в тяхното зараждане и по-нататъшни трансформации, толкова по-ярко изпъква значимостта на завоюваното от предходните поколения. И домогнали се вече до едно марксисткоЛенинско разбиране на историческите процеси, все по-властно се налага задачата да бъде осветлена и тази страна от духовния ни живот. Едно обстоятелствено изследване на литературно-критическата и теоретико-естетическата дейност през ония години очевидно ще ни даде възможност да разберем по-цялостно и бързия възход на всестранния духовен живот, както и неговата диалектическа обусловеност от борбата за национално освобождение, от усилията за по-нататъшно утвърждаване на нацията ни като самостойна етническа единица със свое държавно устройство и културни институции, със свой принос в световната култура. Несъмнено в настоящата работа няма възможност да бъде дадена пълна и детайлирана панорама на литературно-критическото мислене през ония преломни десетилетия, нито да бъде характеризирана в цялост дейността на хората, занимавали се в една или друга степен и с литературно-критическа, публицистичнооценъчна дейност. С оглед на замисъла и обема на статията ще се ограничим само да очертаем координатите и релефа на литературната критика, за да се откроят някои от закономерностите на нейното развитие, ролята й в общите процеси на обществено-политическо и културно-естетическо съзряване на нацията ни.

Руско-турската освободителна война от 1877—1878 г. представя предел в цялото развитие на българския народ, включително и в литературното му развитие. С нея отминава една епоха, която се отразява в литературата със свой облик, свои идеи, свои стремежи, и настъпва друга епоха, която се отразява в литературата с друг облик, други идеи, други стремежи. И литературата се изменя не само по своето съдържание, но и по начина, по който отразява действи телността. Приключва епохата на романтизма и на прехода от романтизъм към реализъм и реализмът става господствуващо направление. Вярно е, че още преди Освобождението - в 60-те и 70-те години на XIX в. - реализмът е завоювал терен - с творчеството на Любен Каравелов и на Христо Ботев и отчасти на Петко Славейков. Необходимостта да се изобразят изостаналостта от общото развитие и феодалните още форми на живот в азиатската империя, както и изискванията на националноосвободителната борба, която налага да се отворят очите на народа за ужасното му положение, водят по доста широк път към него, при което руската литература хвърля снопове светлина върху тоя път. Но още е рано за него да стане господствуващо направление, повечето от писателите не могат да скъсат с романтизма, националният възход се нуждае от романтичната идеализация на всичко народно-българско, нацията укрепва с историческата романтика, националноосвободителната борба трябва да разпалва пламъка на бунта с революционния романтизъм. Реализмът намира благоприятни условия за развитието си като господствуващо направление тепърва в новоосвободена България. Кои са главните пътища, по които се отправя българската литература от епохата, българската реалистична литература? На първо място трябва да мислим, разбира се, за едно радостно оглеждане към свободния живот. Под слънцето на свободата се разтапят облаците на робството, на страданието, на скръбта. По ред причини романтиците живеят в сянката на тези облаци и естествено поетът романтик трябваше да напише стиха, прозвучал като максима на романтизма: „Колкото една песен е по-тъжна, толкова е по-хубава." Най-хубавата поетическа книга на „първите часове на свобо дата“ е несъмнено стихосбирката „Избавление“ от Иван Вазов. Колко радост, щастие, ведра любов има в нея! Елегията от литературата на Възраждането - нека си припомним предишната Вазова сбирка „Тъгите на България" - е отстьпила място на одата.

В средата на XIX век международните противоречия в Близкия изток са извънредно изострени. Засилването на борбата между така наречените велики европейски държави за подял бата на Турция съвпада с развоя на националноосвободителното движение на Балканите. Като начало на мощния подем на това движение през 70-те години послужи въстанието в Херцего вина през 1875 г. Оттук то се прехвърля в Босна. Босненците са подкрепяни от сърбите и черногорците. Кулминационната точка в освободителната борба на южните славяни е Априлското въс тание през 1876 г. в България. Героичното въстание е потопено в кръв от турските башибозуци. Но въстанието нанася сериозен удар по военнофеодалната система на Османска Турция и пред извиква широк отклик сред световната общественост. Желанието да се помогне на славяните е единодушно в Русия. Жестоката разправа на турците с въстаналите „извиква на живот българ ския въпрос, прави го злободневен, политически международен въпрос, чието разрешение става насыщен проблем във външната политика на Русия". e Борбата на южните на славяни за свое освобождение се натъква на съпротива от страна западноевропейските държави, които се стремят да си осигурят господствуващо влияние в Османска Турция и в окупирания от нея Балкански полуостров. Гениален анализ на „източния въпрос" направен в трудовете на К. Маркс и Ф. Енгелс. Като анализират интересите на различните държави от Западна Европа по отношение на Балканите, Маркс и Енгелс изразяват пълната си солидарност с освободителните стремежи на потиснатите от Турция народи. Те доказват несъ стоятелната политика на тези държави, насочена към запазване на един исторически анахронизъм Османската феодална империя. Наред с това вождовете на световния пролетариат стигат до заключение, че само политиката на Русия и победата на нейното оръжие могат да донесат же ланата свобода на балканските народи. „Сърбинът, българинът, босненската „рая", селянинът славянин от Македония и Тракия - пишат те - хранят голяма национална симпатия към русите... Каквото и да стане, те обръщат поглед към Петербург в очакване на Месия, който да ги освободи от всички злини. "2 Предсказанията на Маркс и Енгелс се сбъдват. Упоритият двубой на Русия във войната с Турция през 1877-1878 г. завършва с руската победа. Последната поред - 12-а руско-турска война - е едва ли не най-крупното събитие в европейската история от втората половина на XIX век. Наистина каква огромна вълна в националноосвободителното движение сред подвластните на Турция народи предизвика тя! Цяла Европейска Турция кипи в борба и брожение. Всички големи европейски държави са били въвле чени в една или друга степен в дипломатическата схватка. Какви огромни за онова време сили са били вдигнати в действие. И накрая, какви дълбоки и значителни последствия донесе тази война - освобождението на България, признаване независимостта на Сърбия, Черна гора, Румъния, ликвидиране на турското владичество в Босна и Херцеговина. Руско-турската война

Със своите три обособени и същевременно взаимодействуващи и взаимопроникващи области - литературна история, литературна теория, литературна критика - литературоведческата мисъл участвува най-активно и непосредствено в литературния процес, в естетическото и общокултурното възмогване на човека, на обществото. С всяка нова епоха са се умножавали усилията да бъдат утвърдени принципи и критерии, от чиито позиции да се изучават социалните, психологическите, познавателните, емоционалните страни и аспекти на литературните явления, да се разкриват своеобразните черти на творческата личност, да се осветляват обективните и субективните предпоставки на художествената дейност. Тези принципи и критерии са се формирали върху определени концепции за обществено-историческото и културното развитие на човешкото общество. Затова в литературоведческото мислене на всяка епоха са отразени не само социалните, общоидеологическите, идейно-естетическите възрения на едно общество, но и характерът на една национална култура с нейните завоевания, с противоречивите и изяви и тенденции. Съдействувайки за разбиране и възприемане на художественото творчество, за неговото по-нататъшно развитие с оглед исторически обусловените духовни потребности на човека, литературовед ческата дейност свидетелствува и за състоянието на духовете, за интелектуалните и нравствените процеси на времето. Оттук и все по-растящата необходи мост наред с художествената литература да се изучава и литературоведческата дейност, която е участвувала и все по-активно се включва в общите културноисторически процеси на всяка епоха, съдействувала и за идейно-духовното съз ряване на един народ. Тази необходимост се налага с особена настойчивост за българското литературознание, което поради специфичните условия, в които се е развивал националният ни духовен живот, поради ускорените негови темпове също се е изявявало в своеобразни форми, бързо е меняло своите насоки и характер съобразно с тенденциите на обществено-историческите процеси в страната. Но изследванията в тая област са все още малобройни, много видни негови представители, а и цели периоди все още не са проучени монографично, а липсват и обзорни прегледи, които да дават възможност да се видят основните моменти и тенденции в развитието на литературоведческото мислене през опре делен исторически период. С оглед именно на тази потребност по-нататъшното изложение ще има за цел да хвърли, един панорамен поглед върху неговите насоки през един важен период на историческото ни развитие - от Освобождението до Първата световна война.

Българската емигрантска интелигенция в Румъния през XIX в. 1 есред найважните явления на историческата епоха: от края на XVIII в. до 1878 г. на румънска територия се настанява многобройна интелигенция от български произход, емигрирала от Османската империя. Явлението е характерно за европейския Югоизток чак до 1920 г. На румънска територия пребивават едновременно или последователно също гръцка, албанска и полска емиграция. Проблемът за българската интелигенция в Румъния е много съществен и той неслучайно е задържал вниманието на редица румънски и български учени. Специализираната библиография е огромна и не може да се цитират конкретно всички отделни изследвания. От друга страна обаче, също не е възможно да не бъдат отбелязани имената на онези автори, чиито приноси в тази област са несъмнени и от по-общ характер. Те са: Ал. Йордан, П. Константинеску-Яш, К. Н. Велики, Зл. Юфу, В. Христу, Л. Баз-Фотиаде, Вл. Дикулеску, Н. Жечев, Ил. Конев, В. Трайков. Много ценен за проучването на българската интелигенция в Румъния се оказа Трудът на д-р Маньо Стоянов денска книжнина", т. I-II, София, 1956-1957 г. „Българска възрож Предлаганата статия обхваща три основни аспекта на проблема, които в същност засягат три отделни социално-политически процеса, обхващащи еди нен исторически жест. Тези процеси са: 1) емигрирането на българска интелигенция в Румъния, отделянето и от нейната етническа среда и от политическите предели на Османската империя; 2) формирането на българска емигрантска интелигенция (кръг) на румънска територия; 3) възприемането и включването на тази интелигенция в социалния, културния и политическия живот на Румъния. Въпросите, свързани с изучаването на поставения проблем, са много, толкова много, че е невъзможно всички те да бъдат обхванати в едно първо по време тематично обособено проучване" и от един автор, без риск за непълнота и някои по-значителни пропуски. Тези въпроси се отнасят до една и съща социална категория: българската емигрантска интелигенция.

Освобождението на България от османско владичество представя предел в обществено-историческото развитие на българския народ. След Освобождението българският народ тръгва по нов път. Нека припомня определението на Васил Коларов, че освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г. изиграва ролята на буржоазнодемократична революция. Биват ликвидирани феодалните форми на живот и на тяхно място се установяват по-високите форми на живот, които вече отдълго господствуват на Европейския континент - буржоазно-капиталистическите. Създал своя държава, българският народ има много по-големи възможности през тая епоха в сравнение с епохата на османското владичество да ускори развитието си, за да догони равнището на напредналите страни както в областта на обществено-историческото, така и в областта на културното изграждане. И това той върши с пълен ход. C Върши го и в областта на литературата. Тя се разгръща в съответствие общия възход на културата в страната, с развитието на образователното дело, с организирането на културни институти, с обогатяването на другите изкуства и на науката. И изоставя възрожденската тематика на предшествуващия период, вълнува се от проблемите, които издига новият живот, търси да задоволи нарасналите нужди на освободеното отечество и усъвършенствува своята поетика. В своето движение тя следва общото развитие в страната и съгласно това развитие се очертава нейният процес и могат да бъдат определени неговите нови периоди. В продължение на шест десетилетия и половина тя се развива в условията на установената след Освобождението капиталистическа формация. Не може да се каже, че с големите си писатели и добрите си произведения тя я обслужва. Но не съмнено животът и борбите, характерни за тая формация, поставят върху нея своя ярък печат. Поради антинародния, експлоататорския характер на капиталистическата формация тя, общо взето, отстоява позициите на правдата и хуманизма, а от едно сравнително ранно време проправя пътя и на социализма.