Година

Изтече една година откак първият секретар на нашата партия другарят Тодор Живков произнесе своята програмна реч „Комунистическата идейност - виси принцип на нашата литература и изкуство". Основният патос на речта бе насочен срещу буржоазната идеология и каналите на нейното проникване у нас. Основният неин смисъл беше в сплотяването на идеологическите кадри за по-успешно настъпление срещу чуждото идейно влияние, за решително преодоляване на отклоненията от марксистко-ленинските възгледи и от социалистическия реализъм в областта на културата и изкуството.

В огромната литература за живота и делото на Христо Ботев липсва едно по-цялостно изследване за въздействието, което геният на българската нация упражнява в продължение на десетилетия върху развитието на нашата литературна и обществена мисъл. Не е бил разглеждан в поширок план и въпросът за участието на Ботев в идейно-политическите и литературни борби на други народи. Само няколко популярни статии и най-вече студията на Минко Николов „Ботев в идейния и поетичен път на Вазов", отпечатана през 1956 г. в книга втора от Известия на Инсти тута Ботев-Левски, както и статията „Христо Ботев в сръбската и хърватската литература“, поместена в том четвърти на Славистичен сборник, 1963 г., разглеждат отделни моменти от това толкова многостранно и така жизнено въздействие. Такъв характер има също и студията на Зденек Урбан „Дейността и творчеството на Христо Ботев и Чехия през 70-те и 80-те години на ХІХ век“, обнародвана през 1959 г. в книга трета от Известия на Института Ботев-Левски.

Епичното повествование в многотомната епопея на Георги Караславов „Обикновени хора" винаги ми е напомняло могъщото течение на широка и пълноводна река - спокойно и равно, но криещо в себе си не подозирани дълбочини, разливащо се в странични ръкави, които капризно криву личат и отново се съединяват в главната посока, обхващащо все по-големи и поголеми пространства, властно напиращо към крайната си цел

Образът на една литературна година се откроява не в отделните лични изяви, а в затвърдените през тази година тенденции, в изразените чрез тях по-общи и по-трайни нужди на литературното развитие. При такъв поглед, разбира се, не всички книги, които принадлежат към прозата през 1969 г., могат да бъдат обхванати. Значителното пък, проблемно произведение е многопланово и многопластово. С една своя част, неотделима всъщност от цялото, а тук принудено откъсната, то може да принадлежи към една развойна линия, с друга - да подкрепи по-различна тенденция. Тъй че до целостта на литературната година се достига чрез нарушаване целостта на отделното произведение.

За българската литература, литературна критика и литературознание 1976 г. бе време за задълбочен анализ на постижения и тенденции, стимулиран от крупните събития в обществения живот - XI конгрес на БКП, Юлския пленум на ЦК на БКП, III конгрес на СБП. Именно в духа на техните решения бе и дейността на Института за литература, насочена към разрешаването на значими проблеми. В областта на Историята на литературното развитие научноизсле дователската дейност бе свързана главно с мащабната задача за написване на многотомна история на българската литература, като бяха потърсени такива форми на работа, че работата на всички сътрудници да бъде пряко или косвено свързана с тази основна задача. С оглед на това бе създадена и проблемна група „Проучване на неразработени етапи и проблеми на българската литература от Освобождението до наши дни" с ръководител М. Цанева, която привърши предсрочно работата си. Активна бе и дейността на проб лемната група „Творчески анкети" с ръководител Ив. Сарандев, в която бяха обсъдени анкетите с А. Гуляшки (К. Бъклова) и К. Калчев (Е. Константинова); подготвят се и анкетите с И. Волен (Р. Дамянова), Д. Жотев (В. Янева), Кр. Григоров (Л. Григорова) идр. Продължава работата си и проблем ната група „Възникване и развитие на жанровете през Възраждането" с ръководител Цв. Унджиева. Недостатъчно активна е обаче работата на проблемната група „Литературният процес, отразен в периодичния печат" с ръководител Е. Константинова, която, въпреки че трябваше в края на 1976 г. да представи един том с изследвания, все още е в процес на уточняване на програмата, отделните теми, сроковете за разработката им и пр. Значителна дейност разви през 1976 г. проблемната група „Кирило-методиевска енциклопедия". Извършена е огромна под готвителна работа, която бе докладвана от ръководителя на групата акад. П. Динеков в Научния съвет на EЦЕЛ през октом ври 1976 г. и получи положителна оценка. През 1977 г. цялата дейност на специалистите по старобългарска литература в института и извън него ще бъде насочена към срочното завършване на Кирило-методиевската енциклопедия. Обществено значима бе дейността на проблемната група 100 години от Освобождението на България" с ръководител Хр. Дудевски. Във връзка със стогодишнината от Априлското въстание бяха проведени национална и зонални научни сесии, в които членове на групата участвуваха с доклади и научни съобщения. Институтът за литература организира национална юбилейна сесия съв местно с ОК на БКП в Пазарджик, на която бяха изнесени 15 научни доклада и съобщения (Г. Димов, Ем. Георгиев, Е. Каранфилов, М. Цанева, Цв. Унджиева, Хр. Ду девски, Д. Леков, Г. Вълчев, Р. Дамянова). Членове на групата взеха участие и в други научни сесии - Хр. Дудевски, Г. Димов, М. Цанева, Цв. Унджиева, Д. Леков уча ствуваха в сесиите в Пловдив, Ямбол, Сливен, Клисура, Хасково, с. Ново село. Заслужава да бъде отбелязано и участието на чле нове на проблемната група в международни, национални и зонални сесии, посветени на стогодишнината от гибелта на Христо Ботев (П. Динеков, Цв. Унджиева, Д. Леков). Проблемната група подготви и ще издаде съвместно със съветското издателство „Художествена литература" сборник „Освобо дителната Руско-турска война (1877-1878) и българската литература“, в който участвуват 13 учени от института и двама външни сътруд ници. Довършва се комплектуването на т. І с докладите и научните съобщения по случай 100-годишнината от Освобождението на Бъл гария. В пълен ход е и работата по антологията с художествени материали за Освободителната война. По повод кръгли годишнини на видни български писатели - Елин Пелин, Захари Стоянов, Димитър Полянов, акад. Георги Цанев - институтът подготвя сборници с изследвания. От тях вече е приет сборникът за акад. Георги Цанев. С индивидуални теми в областта на лите ратурната история участвуват Б. Ангелов („Митрополит Михаил Колосийски. Из историята на руско-българските връзки през XVII в."), Ст. Кожухаров („Неизвестни палео167 графски особености на среднобългарски химнографски паметници от XII-XIII в."), Л. Минкова („Български възрожденци в Русия"), С. Баева („П. Р. Славейков". Монография, 1 част), М. Цанева („Иван Вазов". Монография), Ст. Каролев („Проблеми от творчеството на П. П. Славейков"), Е. Каранфилов („Душевността на нашия народ в историческото развитие на българската ли тература").

Навърши се една година от излизането на кн. 1 на сп. „Palaeobulgarica“ - „Старобългаристика“, орган на Центъра за българистика при БАН. „Palacobulgarica" е издание, специализирано по проблемите на старобългарския език, литература, култура и българска средновековна история. Периодичността е четири книжки годишно. Статиите излизат на пет езика - български, руски, английски, френски и немски. В международната редакционна колегия участвуват известни уче ни: акад. Емил Георгиев (гл. редактор), проф. Светомир Иванчев, чл.-кор. проф. Димитър Ангелов (от България), акад. Дмитрий Лихачов (СССР), проф. Роже Бернар (Франция), проф. Францишек Славски (Полша). Списанието има две основни рубрики - „Статии" и „Преглед". Обзорните и проблемни статии, които се печатат в Palaeobulgarica“, са свър зани с посочените по-горе научни дисциплини. В рубриката „Преглед" намират място материали върху новоизлезли издания със старобългаристична тематика, отразяват се научни прояви, отбелязват се годишнини на видни слависти, които са имали и имат отношение към старобългаристиката. Както се изтъква в програмната статия на списанието, ".. .. необходимостта от издание, специализирано по въпросите на старобългарския език, старобългарската лите ратура, старобългарското изкуство и култура и историческия живот на българския народ през средните векове, породил всичките тях, отдавна еназряла". Многобройните наши и чуждестранни славистични издания отделят немалко място на проблемите, свързани със старобългарския език, средновековната бъл гарска литература и история. Някои издания, като чешкото сп. „Byzantinoslavica", засягат предимно палеославистична проблематика, но смело може да се твърди, че „Palaeobulgarica" еединственото в света издание, специализирано в най-старата и спорна славистична дисциплина - старобългаристиката. Особено важен за нашата наука е фактът, че списанието се издава в България. Този факт отразява една обективна закономерност - Palaeobulgarica" концентрира усилията на 1 Palacobulgarica, 1977, кн. 1, с. 3. българските и чуждестранните специалисти в научна област, която е в тясна връзка с възникването на българската народност, език и литература.

Редица съществени прояви от културния живот на Румъния през 1978 г. минаха под знака на 100-годишнината от Освобожде нието на България. Фактът не е труден за обяснение. Те бяха логичен завършек на чествуването на 100-годишнината от отвоюването на независимостта на румънските княжества през 1977 г., 100-годишнината от Априлското въстание и гибелта на Ботев през 1976 г., отзвук от дните на румънската култура в България през 1977 г. На 14 март в букурещката зала „Ате неум ромън" бяха тържествено открити дните на българската култура, посветени на юби лея от Освобождението на България. На многолюдно тържествено събрание присъ ствуваха членовете на Политическия изпъл нителен комитет на ЦК на РКП Щефан Войтек - заместник-председател на Държав ния съвет, и Емил Дръганеску. В присъствието на българска културна делегация, водена от първия заместник-председател на Комитета за култура Любомир Левчев, на събранието говори М. Даля - кандидат-член на ПИК на ЦК на РКП и заместник-председател на Националния съвет на Фронта на социа листическото единство. Той подчерта вековните връзки между двата братски народа и значението на чествувания юбилей. От българска страна отговори др. Любомир Левчев. Бе проведена и пресконференция. На 15 март в голямата изложбена зала „Далес" бе открита от В. Минеков изложба „Освобождението на България и изобрази телното изкуство", а на 16 март започна седмица на българския филм. Уредена бе и до- кументална изложба. През дните на българската култура през месец март 1978 г. се състояха редица кон- церти на български музикални състави, среща в Сьюза на композиторите и в Съюза на българските писатели, научна сесия във Факултета по славянски езици към Буку рецкия университет с участието от България на акад. П. Динеков и проф. Н. Генчев. На общия фон на тази особено динамична картина от изяви на българо-румънската дружба в областта на културното сътрудни чество важно място заема научният симпозиум, организиран от Букурещкия университет - Факултет по чужди езици, секция славянски езици, на тема „Румъно-български културни връзки" и разговорът „Модернизиране на висшето образование в СР Румъ ния и НР България“, състоял се между ректорите на Софийския и на Букурещкия университет, с участието на ректорите от Велико Търново и Крайова, на представители на Министерството на образованието, членове на българското посолство в Букурещ, видни учени от двете страни.

От 1918 г. за Николай Райнов започва много да се пише. Броят на книгите му през последните две години, непрекъснато появяващите се из списания и вестници нови стихотворения, разкази, критически и теоретически статии за литературата и живописта затрудняват читатели и критици. Райнов сякаш се стреми ги смае с изобилието на произведения, да ги удави в образи, цветове багри, да не им позволи да си отдъхнат под напора на неговата плавна, песенно построена реч. И това му спечелва завистта на някои, неразбирането на други, възхищението на трети. Едни се съмняват в художествеността на многобройните му творби, други виждат в количеството им признак за скорошно изчерпване автора, трети в това изобилие съзират талант с голямо бъдеще. В същност преди шест години, през 1912 г., „Богомилски легенди" предвестиха появата на Николай Райнов в нашата литература, а „Слънчеви приказки“, „Очите на Арабия", „Градът“, „Между пустинята и живота“, „Видения из древна България“, „Книга царете" откриха мащабността на мисълта и дълбочината на въображението му. И ако дотогава някои критици са се отнасяли със снизхождение към този автор, сега те разбират, че пред тях е сериозен творец и независимо дали приемат или не неговите художествени концепции, признават мястото, което си е извоювал. за Количеството на излезлите през 1918-1919 г. произведения изненадва само на пръв поглед. Те са създадени през периода 1912-1918 г., когато избухват вой ните, писателят е на фронта, а книгоиздаването е почти невъзможно. Много от тях са публикувани в списания и вестници, други в ръкопис са изпращани за Мнение на приятели, а тяхната „масирана" поява е резултат от невъзможността да бъдат издадени по-рано. Но независимо от почти едновременното си изли зане книгите на Николай Райнов са различни по тематика, стил, настроения и носейки в себе си част от живота на своя създател, отразяват различни моменти от пътя му. Най-ведрите сред тях са „Слънчеви приказки“ и „Очите на Арабия". Пър вите са лирични миниатюри - построени върху отделни случки, спомени, малък сюжет. В тях се разказва за любов, отчаяние, смърт, възпяват се красотата и мадростта - въобще всички теми, присъщи за натюрела на автора, разрешени в подчертан поетичен аспект, с романтична приповдигнатост и оптимизъм, чужди на по-късните му творения. При това той не следва отвлечено-притчовия тон на легендите си, библейската им иносказателност. Сега емного по-земен, по-осезаем. Сюжетите му са от живота, третират различни човешки взаимоотно шения, реални страсти, подсилени от стремежа за поетично обобщение - във всяко събитие да се открие вечната истина за живота. В Кръв по листата" писателят внушава мисълта за несъвместимостта между любовта и престъплението, във „Вечната хубост " за безсмислието на красотата, която не носи радост и жи вот, „Златни криле“ е повествование за проклятието на златото върху щастието и живота, „Минатка" - за облагородяващата сила на изкуството и любовта; „Огнена рана“ и „Песен на умрелия" разказват за непризнаващата граници и разум любов.

За живота, обществената и литературната дейност на ГригорПърличев до неотдавна науката, черпеше сведения главно от неговата автобиография, от някои запазени документи и писма от спомени на негови близки. Проучванието на гръцкия периодичен печат през XIX в. даде нов тласък на интереса към жизнената и творческата биография на видния български възрожденец, тъй като осветли един от най-важните периоди в тази биография - двата престоя на Пърличев в Атина (през 1850-1851 и 1858-1861 г.). Настоящата статия със своя предимно документален характер, си поставя задача да продължи усилията в тази насока на Н. Трайков и на германската славистка Д. Кадах, първите, които съобщиха редица интересни факти във връзка с уча стието на Гр. Пърличев в атинския поетически конкурс.

Уважаеми другарки и другари, Иван Цветков * Винаги е много рисковано да се правят някакви категорични изводи и обобщения за преводната литература, погледната само в рамките на една година, та дори тя да е най-плодоносната. Всяка година в духовния живот продължава започнатото през предшествуващите години ипредставлява мост към следващите. Навлизането на преводната литература, нейното усвояване от националната култура винаги епроцес по-малко или повече продължителен, с по-дългосрочни цели и перспективи, продиктуван от по-широки концепции и виждания - поне в рамките на една епоха, каквато е нашата, социалистическата. Именно развитието на нашата култура в епохата на зрелия социализъм, неимоверното разширяване на нейните хоризонти, непрекъснатото нарастване на духовните потребности на нашия съвременник определят в крайна сметка и все по-растящата жажда за усвояване на чуждия опит и проблема за избирателността, за избора на онова, което искаме да прибавим към нашия опит. Безспорно и тук най-вярното, найкомпетентното познаване на чуждите литератури, на техните истински достижения, на новите тенденции в тях, проявата на висок критерий и вкус дават най-богати и ефективни резултати, допринасят в най-висока степен за обогатяването и по-интензивното развитие на нашия културен живот. Има епохи в нашето историческо развитие, които са били необикновено отворени за чуж дите литератури, за световния художествен опит. Такава е била епохата на нашето Възраждане, епохата на формирането на нашата национална култура. Днес ние отново преживяваме години на най-тесни духовни контакти, на взаимно обогатяване особено в границите на социалистическите култури и литератури, без да издигаме каквито и да е бариери за общуването с другите литератури. Сега обаче нашата култура и литература в известен смисъл се отплаща за онова, което е използувала в миналото от другите народи, все по-активно участвува в международния културен обмен, все по-реално присъствува с преводи в културния живот на много страни. Само като пример ще посоча руските преводи на наши съвременни писатели, присъствието на Емилиян Станев и Йордан Радичков в реномираната поредица „Майстори на световната проза". След този необходим увод искам да отбележа, че макар темата на моя доклад да обхваща всички славянски литератури, главният акцент в него ще падне върху руската класическа литература и съвременната многонационална съветска литература.

Когато се опитах да намеря обобщителен модус за настоящата тема, неволно, но настоя телно в съзнанието ми заседна знаменитият „афоризъм“ на Козма Прутков: „Невъзможно да се обозре необозримото.“ През двата месеца, които и посветих, купищата книги, стоварени в подножието на работното ми бюро, ми действуваха по-скоро потискащо и обезсърчаващо, защото те съставяха нормалния ми годишен капацитет за прочит (а вероятно има хора, които и за десет години изчитат по-малко книги)... Така че нека ми бъде позволено да започна с една необходима уговорка: настоящият доклад ще бъде по необходимост лишен от достатъчна изчерпателност. Някои книги (а мисля, че сред тях ще има и много добри, заслужаващи внимание) няма да бъдат дори споменати. Предварително моля за извинение всички колеги, които ще счетат, че не е обърнато достатъчно внимание на усилията им, че преводите им не са оценени по достойнство. Дали техният упрек ще бъде мълчалив или явен, е все едно. Аз ги разбирам и им давам право още отсега. Но, както казват древните: „Dixi et salvavi animam meam, dixi et animam levavi." B От само себе сиси се разбира, че оценката на едногодишната продукция на преводната худо жествена литература не е и не може да бъде оценка само на книгите, които я съставят. Взета съвкупност, преводната художествена литература е съществен елемент от цялостната културна политика на партията, мощна идеологическа съставка в единния комплекс художествена култура естетическо възпитание, който в условията на изграждането на зрялото социалистическо общество ще придобива все по-голямо значение. И Нека припомним, че почти всекидневните опашки пред книжарниците, които така поразяват въображението на чужденците (та България е комай единствената страна в света, в която има такъв естествен и ненаситен глад за книги!), са по правило за новоизлезли преводни книги. Почти не са ми известни случаи книгофилите да се тълпят, за да си купят романа на известния български писател или стихосбирката на поета..., но нека не ги назоваваме. Нямам намерение да разглеждам сложната диалектика на взаимодействието между родна ичужда (преводна) литература. Не може да не се отбележи обаче, че каквито и да са перипетиите 98 на това взаимодействие, преводната литература никога не остава „чуждо тяло" в целокупната национална литература, тя се асимилира, интегрира, става органична съставка от всяка национална култура. Това са естествени, органични процеси, които обогатяват културата на всяка нация и я приобщават към световния общокултурен процес. Нация, която се самоизолира и самоогражда от въздействието на чуждата литература и култура (да припомним само печалния опит на китайската „културна революция" в края на 60-те години), се обрича на безплодие и духовна нищета.

Когато попитали Херберт Маркузе какво би казал за обмена на художествени ценности между нациите, прословутият адепт на антикултурата" драстично отвърнал: - Самата необходимост от обмен - това е вече признак на криза! - И допълнил, перифразирайки една известна сентенция: Кажете ми какъв е делът на литературния „внос“ в дадена страна, за да ви отгатна размера на нейните собствени духовни ресурси. Или с други думи - пояснил становището си философът в разговор с известния американски публицист Джеймэ Джонс, - една национална литература е толкова по-силна, колкото по-големи са нейните възможности за самозадоволяване. 1 TO Уязвимостта и смехотворната несъстоятелност на това разбиране са толкова очевидни, че при мащабите на днешната взаимна инфилтрация на културите правят излишен всеки опит за опровержение. И аз едва ли щях да прибягна до „услугите" на цитирания парадокс, ако той по един странен начин не кореспондираше с котловинното“ самочувствие на онези наши писатели, които заради постоянното си присъствие" в издателските планове са склонни да омаловажат нуждата от „вносна" литература със същите карикатурни мотиви. Може би съществуват и други способи за развенчаване на това доморасло мегаломанско светоотношение. Аз обаче ще се опитам да оборя апостолите на „самозадоволяването" не с друго, а чрез книжната" биография на една единствена година - с нейните духовни празненства и делници, с нейните търсения, неудоволетвореност и надежди... Интересът към чуждестранната художествена култура всякога е бил на почит сред бълга рите. Не като „привилегия" и слабост на малките народи, както високомерно утвърждават някои, а като изконна характерологична черта на нацията, като едно неспокойно любопитство да се надникне“ при другите, да се съпоставят собствените с чуждите духовни достояния. „Примерът на света" е стоял в основата на много наши начинания, ала особено видим етой в детската ни литература, чието родословно дърво пониква направо от почвата на превода. В наши дни чуждестранните книги за деца и юноши, издавани на български език, достигат 27% от общия брой на заглавията - една величина, която ни дава достатъчно основания за задоволство, когато я съпоставим примерно с процента на преводите в днешната американска детска литература - 9%, но и която силно ни смущава, когато си дадем сметка за многоброй1 Вильгельм Гирнус. Западно-восточные вандалы. - Иностранная литература, 1976, № 8, с. 206-207. * По данни на сп. Букбърд“, бр. 3, 1977 г. 8 Литературна мисъл, кн. 7 113 ните ценностни натрупвания в тази област и за порасналите изисквания на малкия читател. Като неотменна част от общата културна панорама на страната преводната детска книга дели поравно с българската грижите за естетическото здравословие на подрастващите, за тяхното емоционално и интелектуално развитие, за възпитаването им в духа на високата комунистическа идейност. Заедно с това обаче върху нея ляга и едно допълнително бреме - задължението да се намесва там, където родната книга в определени моменти нен може да вземе участие. Ще рече, че преводите не служат само като конфортабилна прибавка, а в много случаи са призвани да запълват празноти, да предлагат нови открития, да отговарят на безответни" въпроси. Възпри ети в главното си предназначение като насъщно четиво за българските деца, те често се превръщат и в пример, в поука и школа за българските писатели. При тази предварителна характеристика съвсем редно би било да подходим към нашия преглед с въпроса, как се разполага преводната литература в общото книжно пространство на периода и с какво нюансира, с какво обогатява тя палитрата на целокупното словесно изкуство, насочено към децата?

Това заглавие може да се изтълкува по два противоположни начина - като извинениили като предизвикателство. Първото е понятно: едва ли някой предполага, че съм полиглот сверил десетките, ако не са и стотици хиляди стихове, с оригиналите. Следователно моят крите рий в следващите страници ще бъде почти изключително чи тателски я т. Разбира се, мога да потърся опора в схващането на Иржи Леви, че всеки превод се оценява според два критерия: критерий за вярност спрямо оригинала и критерий за художественост. И да продължа тази мисъл приблизително така: самият факт, че тези книги са преминали през издателските филтри, през компетентната оценка на рецензента и щателната работа на редактора, вече гарантира верността им спрямо първоизточниците. Само че някои бегли съпоставки ме убеж дават -в действителност положението съвсем не е толкова идилично. Пък и за видния чешки теоретик това са не две независими оценки, а два аспекта в преценката на даден превод. Така че едностранчивостта на моя доклад еколкото очевидна, толкова и предопределена; утешавам се с надеждата, че тя ще бъде компенсирана в изказванията и разискванията по доклада. А се успокоявам с мисълта, че колкото и смътен да е читателският критерий (формулиран в поредица от въпроси, той би звучал горе-долу така: какво ми дава тази книга, усещам ли в нея чертите на неповторима творческа индивидуалност, как звучат преводните стихове на български? дали тази стихосбирка е под нивото на изразните възможности на българската поезия, или е на него, или - и това се случва - ги обогатява?); та, казвам, колкото и смътен да е читателският критерий, все пак от отговора на тези въпроси зависи - ни повече, ни по-малко - съдбата на книгата. 124 За радост и читатели, и специалисти са единодушни, че последните няколко години са време на подем в областта на превода и издаването на преводна литература. Последното е очевидно: позаличиха се белите петна" върху картата на световната поезия, проза, критика; ярките явле ния в чуждите литератури стигат до българския читател много по-бързо от преди; системно се запълват пропуските в представянето на класиката. За качеството на преводите говори косвено, но неоспоримо даже нарасналата склонност на литературната критика да открива влияния на световни майстори върху съвременните ни поети и белетристи. Дори когато въпросното влия ние съществува само в представите на критика, то пак доказва, че преводната творба се е вклю чила функционално в системата на родната ни литература - което е невъзможно при слаб превод. От констатацията за подем могат да се направят различни изводи. Лично за мен най-конструктивен е изводът, че сега трябва да съсредоточим вниманието си върху хроническите слабости, върху онова, което е напълно несъвместимо с повишеното общо равнище на преводаческото майсторство; което пречи подемът да се превърне в качествен скок. От това ми убеждение са продиктувани и конкретните, и по-общите бележки за някои слабости на преводната поезия, както и - спорадично - по някои издателски въпроси.

The article puts into consideration the processes of transformation in the Polish literature after 1989. According to the framework constructed, the changes could be traced out as: the contents and dynamics of the literary canon; the shift between centre and periphery, and the newly-invented accent on the peripheral zones of the cultures, the recent attention on regional identities intensified; the gender-turn. The analysis takes into account the effects of the changes, experienced both by artists and public as trauma and crisis. Another emphasis is put on the emergence of the last generation of Polish artists, radically distant from the socialist past.