Творческото

През м. декември т. г. нашата културна общественост чествува 60-та годишнина на един от най-четените у нас и в чуж бина български писатели - Орлин Васи лев. Ярките примери на гражданска и писателска доблест в „Бялата пътека“, „Огненият обръч 1923 г.“, „Мъртвите виновни“, „Дивата гора“, „Хайдутин майка не храни", в драмите „Тревога“, „Любов“ и „Щастие“ и в другите му книги, както и в стотиците публикации в периодичния печат изпра виха отново пред нас многоликата творческа фигура на Орлин Василев. Тридесет и седем години той общува с читателите, предава им своите неспокойни мисли и наблюдения, вълнува ги със своите пре живявания, отразили едно голямо богатство от теми, образи и конфликти. На литературното поле младият Орлин Василев встъпва смело и сигурно. Първите две публикации се появяват в Страшимировия в. „Ведрина“. В бр. 37 от 29 юни 1927 са отпечатани статиите „За проститу цията" с подпис Орлин Василев и „Писмо от една жена", подписано с друг псевдоним Плама Петрова. Наскоро след това в бр. 45 излиза „Поклон" - малък прозаичен откъс, израз на любовта към съветската страна. Първите му отпечатани разкази „Служба" и „В София" се появяват в сборника „Дни и нощи", наред с няколко разкази и стихотворения на Емил Коралов, Тодор Харманджиев, Лъчезар Станчев и Иван Велев. Това е литературната среда, в която отначало попада младият писател. През следващата 1929 г. името му вече се среща често по страниците на в. „Дума“, „Глобус“ и „Вестник на жената". Почти във всеки брой на „Дума“ излизат негови произведения - разкази, очерци и статии, подписани с различни псевдоними - Един огняр, Иван Калев, Тесняк, Рог, Ян или без подпис. Това е и годината на първата му книга - излиза романът „Бялата пътека". Следва я сборникът разкази „Прости сърца" (1930). Двете книги са посрещнати с необикновен интерес и предизвикват остра полемика в партийния литературен печат, която продължава повече от година. В същото време младият писа тел увеличава кръга на вестниците и списанията, в които сътрудничи. Това са „Червена трибуна“, „Мисъл и воля“, „Бъл гарска мисъл“, „Съвременник“, „Съдба“, „Родина“, „Кръгосвет“, „Детска радост“, „Светулка" и др. През 1929 г. в кн. 2 на списание „Светулка" излиза първото разказче за деца „Измамената зима", а в кн. 6 и 7 приказката „Конят Камберата".

Хуманизмът като проблема за съдбата на човека, взета в различни аспекти и от различни позиции, е в основата на всички форми на общественото съзнание. С въпросите на човека и света се занимават философите, социолозите, педаго зите, творците на изкуството. Няма основание да се оспорват тези права и на политиците, дори на икономистите. В центъра на проблемата за хуманизма е концепцията за човека. В своя философско-исторически аспект тя е база за различните научни дисциплини и е тяхна обща основа. Нейните най-важни положения са очертани още от Маркс и Енгелс. Философско-историческото изучаване на тези въпроси, което има своята Дълга история, е стигнало до някои безспорни научни изводи и общи изходни положения, от които се ръководи и на които се уповава литературната критика В наше време. Преди всичко по своята същност Марксовата концепция за човека има конкретно-исторически характер. За Маркс решението на проблемата за човека не е теоретическа или, по-точно, само теоретическа задача. Ключът на нейното разрешение е в практиката на историческото движение. Промяната и отстраняването на дадени представи от съзнанието на хората се постига чрез ... .. изменение на условията, а не чрез теоретически дедукции"1. Маркс отчетливо изяснява в „Немската идеология" основите на своите възгледи за човека и категорически се разграничава от идеалистическите етически схващания. И още една мисъл на Маркс, която още по-пълно разкрива същината на неговия възглед: „Комунизмът за нас не е състояние, което трябва да бъде установено, не е идеал, с който е длъжна да се съобразява действителността. Ние наричаме комунизъм действителното движение, което унищожава сегаш ното състояние. Условията за това движение са породени от съществуващата вече налице предпоставка. "2 Развитието на една социално-обществена форма на съществуване води в крайна сметка до замяната и с нова, по-съвършена форма на живот. С други думи, основната изходна позиция на марксическата концепция за човека е, че тя се опира на обективно-историческите закономерности на саморазвитието на човешкото общество. Реалността на мислите и идеалите за бъде щето се определя от обективните възможности за реализирането им в процеса на съществуването и развитието на действителните хора, които съставляват обще52 К. Маркс, Ф. Енгельс, Соч., т. 3, стр. 39. Пак там. ството. Хуманизмът на Маркс не е само идеал, той съдържа непрекъснато обогатяващи се принципи. Другата важна страна на марксистко-ленинската концепция за човека е концентрирано изразена в тезисите на Маркс за Фойербах: ... .. обстоятелствата се изменят именно от хората и... сам възпитателят трябва да бъде възпитан... Съвпадението на измененията на обстоятелствата и на човешката дейност може да се разглежда и да бъде рационално разбрано само като революционна практика. Според Маркс същината на обществения живот е практическа и поради това главното е не да се обясни светът, а в това да бъде той изменен. 2

Измина повече от половин век от смъртта на Иван Вазов. В българската литература навлизаха и навлизат все нови поколения. При навършването на 125 години от рождението на народния поет редакцията на ЛМ се обърна към съ временни български писатели с молба да споделят с читателите на списанието своето днешно възприемане на творчеството на Вазов. Предложени бяха няколко ориентировъчни въпроса: 6 mo 1. Кои произведения и качества на творчеството на Иван Вазов цените днес, 1975 2. 2. Бихте ли посочили заглавия на книги от Вазов, които не са надживели свое време? 3. Как се възприемаше Вазов от Вашето поколение при навлизането Ви в литературата? 4. Каква е ролята на Вазовото творчество при формирането Ви като автор? 5. Как преценявате въздействието на Вазов върху бъдещите поколения - житейски и литературни?

Навърши седемдесет години Илия Волен - един самобитен, земен писател, чийто полувековен път в нашата литература е увенчан с ярки постижения. Прекарал сирашко детство на село, познал отровния задух на Духовната семинария - откъдето е изключен заради сътрудничеството си в Страшимировия в. „Ведрина", - Илия Волен отрано намира мястото си в редиците на прогресивната ни интелигенция. И още в разказите от първата му книга „Черни угари“ (1928) независимо от неукрепналото перо и явното влияние на Каралийчев проличава интересът му към отрудения делник на селянина. Появилите се след това „Кръстци“, „Божи хора“, и „Радост в къщи“ носят вече белега на творческата зрелост. С безпощаден реализъм в тях писателят рисува ъгловатите очертания на една психика и душевност, изкристализирали под вековния натиск на социалните неправди. Творец с остър социален усет и ясна идейна позиция, суров реалист и аналитик, в тези си книги Илия Волен показа - както ред български писатели - как „геният на мястото“ разчупва черупката на региона и битоописателството, за да достигне мащабите на националната проблематика. Защото в основите на своеобразната му поетика лежи симбиозата между документалната“ вярност към жизнената правда и широтата на художественото обобщение. С „Между два свята“ (1958) и последвалите я „Йов“, „На село през войната“, „С хора се живее" Илия Волен вложи своя талант в художественото усвояване на новата, социалистическа действителност - не само като извор на сюжети, герои и проблеми, но и като позиция и критерий в присъдата си над миналото. Сред тях особено се откроява повестта „Йов“, която с дълбочината на нравствено-философската си проблематика, с психологизма и изповедността си се нарежда сред значителните постижения на съвременната ни беле тристика. А наред с белетристичните си творби Илия Волен еавтор и на та кива оригинални книги като „Мисъл и думи“ и „Търсене на истина", в които натрупаният житейски и творчески опит е пробудил критика в писателя. В статията на Дора Колева „За някои моменти от творческото развитие на Илия Волен“, с която сп. „Литературна мисъл“ отбелязва седемдесетгодишнината на писателя, се разглеждат две неизвестни творби на Илия Волен - повестта „Стръмнини“ и недовършеният роман „Новоселчани“. Писани през 1927- 1928 г., когато авторът изкарва прехраната си като писар във Врачанската мигрополия, и останали непубликувани поради пословичната му самовзискателкост, те представляват особен интерес за изследователя, защото нагледно показват идейното и творческо развитие на писателя. В тях се очертава пре ходът от лиричната проза на „Черни угари“ - нелищена от известна литературщина и чужди навеи - към зрялото самобитно творчество на Илия Волен. Именно това прави тези произведения примамлив обект за анализ както от литературния историк, така и от гледище на психологията на литературното творчество.

От 1918 г. за Николай Райнов започва много да се пише. Броят на книгите му през последните две години, непрекъснато появяващите се из списания и вестници нови стихотворения, разкази, критически и теоретически статии за литературата и живописта затрудняват читатели и критици. Райнов сякаш се стреми ги смае с изобилието на произведения, да ги удави в образи, цветове багри, да не им позволи да си отдъхнат под напора на неговата плавна, песенно построена реч. И това му спечелва завистта на някои, неразбирането на други, възхищението на трети. Едни се съмняват в художествеността на многобройните му творби, други виждат в количеството им признак за скорошно изчерпване автора, трети в това изобилие съзират талант с голямо бъдеще. В същност преди шест години, през 1912 г., „Богомилски легенди" предвестиха появата на Николай Райнов в нашата литература, а „Слънчеви приказки“, „Очите на Арабия", „Градът“, „Между пустинята и живота“, „Видения из древна България“, „Книга царете" откриха мащабността на мисълта и дълбочината на въображението му. И ако дотогава някои критици са се отнасяли със снизхождение към този автор, сега те разбират, че пред тях е сериозен творец и независимо дали приемат или не неговите художествени концепции, признават мястото, което си е извоювал. за Количеството на излезлите през 1918-1919 г. произведения изненадва само на пръв поглед. Те са създадени през периода 1912-1918 г., когато избухват вой ните, писателят е на фронта, а книгоиздаването е почти невъзможно. Много от тях са публикувани в списания и вестници, други в ръкопис са изпращани за Мнение на приятели, а тяхната „масирана" поява е резултат от невъзможността да бъдат издадени по-рано. Но независимо от почти едновременното си изли зане книгите на Николай Райнов са различни по тематика, стил, настроения и носейки в себе си част от живота на своя създател, отразяват различни моменти от пътя му. Най-ведрите сред тях са „Слънчеви приказки“ и „Очите на Арабия". Пър вите са лирични миниатюри - построени върху отделни случки, спомени, малък сюжет. В тях се разказва за любов, отчаяние, смърт, възпяват се красотата и мадростта - въобще всички теми, присъщи за натюрела на автора, разрешени в подчертан поетичен аспект, с романтична приповдигнатост и оптимизъм, чужди на по-късните му творения. При това той не следва отвлечено-притчовия тон на легендите си, библейската им иносказателност. Сега емного по-земен, по-осезаем. Сюжетите му са от живота, третират различни човешки взаимоотно шения, реални страсти, подсилени от стремежа за поетично обобщение - във всяко събитие да се открие вечната истина за живота. В Кръв по листата" писателят внушава мисълта за несъвместимостта между любовта и престъплението, във „Вечната хубост " за безсмислието на красотата, която не носи радост и жи вот, „Златни криле“ е повествование за проклятието на златото върху щастието и живота, „Минатка" - за облагородяващата сила на изкуството и любовта; „Огнена рана“ и „Песен на умрелия" разказват за непризнаващата граници и разум любов.

Световната слава за по-възрастните съвременници на Чехов - Достоевски и Толстой - идва още приживе. За Чехов - едва посмъртно. Но неговото международно признание така стремително нараства от десетилетие на десетилетие, че днес Чехов в целия свят се възприема наравно с авторите и на „Ана Каренина", и на „Братя Карамазови". В този смисъл можем с пълно основание да наречем ХХ в. Чехов век. Този толкова бурен ръст на популярността на Чеховото творчество показва колко прав е бил Лев Толстой, когато, наричайки Чехов „художник на живота", същевременно подчертава, че главното достойнство на Чеховото творчество се състои в това, че то е достъпно и близко не само за всеки русин, но и за всеки човек изобщо". Чуждестранните отзиви за творчеството на Чехов прекрасно потвърждават това. Така например известният английски актьор Пол Скофилд през 1963 г. писа: „Чехов е един от най-националните писатели, характерите на неговите герои са чисто руски. Но проблемите, които вълнуват Чеховите герои: и щастието, и нещастието, и семейният живот, и изпитанията - са еднакви у народите от различните страни, "2 Заедно с това зад граница нееднократно се е подчертавало значението на истината за Русия, за руските хора, която Чехов разкри на света. „Наред с Толстой - писа през 1958 г. Клод Руа - Чехов е може би именно онзи дореволю ционен писател, благодарение на когото навсякъде по света започнаха по-добре да разбират и по-силно да обичат неговия народ. Чехов... ни помага да разберем и днешна Русия. По пътищата на сърцето Чехов ни дава да почувствуваме доколко революцията е била необходима и как я е призовавала цялата жива, 3 страдаща, мислеща Русия... На пръв поглед това са твърде различни, дори взаимно изключващи се съж дения и оценки. Но работата е именно в това, че при Чехов едното не противоречи на другото. Чехов е наистина руски писател в най-дълбокия смисъл на това определе ние. И не само поради силата на неговата любов към руския човек и руската природа, на погълнатостта му от проблемите на руския живот. Чехов гениално е изразил в творчеството си най-важната особеност на руската прогресивна обществена мисъл - нейната загриженост за главните въпроси на общественото битие, засягащи кръвните интереси не само на русина, но и на всеки човек без разлика на неговата национална и расова принадлежност.