човека

Градският народен съвет в Стара Загора си е поставил благородната задача да изгради дом-музей на писателите-старозагорци, наречен още от сега „Литературна Стара Загора". Началният етап от създаването на този пръв по рода си у нас институт ще бъде събирането и систематизирането на материалите, свързани с живота и творческата дей ност на литературните творци. Първите резултати в тази насока са насърчителни. Преди известно време на разположение на съвета са предадани материали, които разкриват някои моменти от живота, обществената дейност и художественото творчество на Кирил Христов. Между тях по-специален интерес представлява един литературен етюд, написан от Илия Иванов (псевдоним - И. И. Радин). Авторът е съученик и близък приятел на поета, бивш гимназиален учител в Шумен, човек с литературни интереси, ерудиция и култура, починал преди десет години. Сам Радин оценява твърде скромно своя етюд, макар че трудът предизвиква значителен интерес не само от фактологично гледище. В увода Радин отбелязва, че съвсем не е имал намерение да прави сериозно проуч ване иоценка на поетическото творчество на Кирил Христов и само за последователност и системност на изложението е зачекнал тук-там творчески въпроси. Целта на автора, както той сам я определя, е да разгледа някои произведения на поета откъм фактическата им страна; да посочи техния произход и значение за създаването на едни или други отношения на К. Христов с хората на литературата и обществото; както и да изтъкне някои моменти от неговия живот и темперамент, които „бяха създали за него една тежка и задушлива атмосфера, сред която мъчно можеше да се диша, а камо ли да се твори и която атмосфера го принуди на доброволно изгнаничество". B И досега този интересен портрет на човека и поета Кирил Христов не е подна сян на обществено внимание. Той е бил изпратен от Радин до съпругата на поета. едно свое писмо до уредника на музея „Гео Милев" в Стара Загора тя споделя: „И. Иванов дълго време докато беше здрав се занимаваше с мисълта да напише нещо пообширно за творбите на своя приятел Кирил. Той знаеше, че аз ще запазя такова нещо най-грижливо, докато би могло да бъде печатано. Когато довърши двете статии (втората статия е озаглавена „Славянското чувство у Кирил Христов") той ми ги даде с молба да ги пазя като своя собственост и да ги предам един ден, където намеря за добре". Тук публикуваме откъси от етода на Радин.

Хуманизмът като проблема за съдбата на човека, взета в различни аспекти и от различни позиции, е в основата на всички форми на общественото съзнание. С въпросите на човека и света се занимават философите, социолозите, педаго зите, творците на изкуството. Няма основание да се оспорват тези права и на политиците, дори на икономистите. В центъра на проблемата за хуманизма е концепцията за човека. В своя философско-исторически аспект тя е база за различните научни дисциплини и е тяхна обща основа. Нейните най-важни положения са очертани още от Маркс и Енгелс. Философско-историческото изучаване на тези въпроси, което има своята Дълга история, е стигнало до някои безспорни научни изводи и общи изходни положения, от които се ръководи и на които се уповава литературната критика В наше време. Преди всичко по своята същност Марксовата концепция за човека има конкретно-исторически характер. За Маркс решението на проблемата за човека не е теоретическа или, по-точно, само теоретическа задача. Ключът на нейното разрешение е в практиката на историческото движение. Промяната и отстраняването на дадени представи от съзнанието на хората се постига чрез ... .. изменение на условията, а не чрез теоретически дедукции"1. Маркс отчетливо изяснява в „Немската идеология" основите на своите възгледи за човека и категорически се разграничава от идеалистическите етически схващания. И още една мисъл на Маркс, която още по-пълно разкрива същината на неговия възглед: „Комунизмът за нас не е състояние, което трябва да бъде установено, не е идеал, с който е длъжна да се съобразява действителността. Ние наричаме комунизъм действителното движение, което унищожава сегаш ното състояние. Условията за това движение са породени от съществуващата вече налице предпоставка. "2 Развитието на една социално-обществена форма на съществуване води в крайна сметка до замяната и с нова, по-съвършена форма на живот. С други думи, основната изходна позиция на марксическата концепция за човека е, че тя се опира на обективно-историческите закономерности на саморазвитието на човешкото общество. Реалността на мислите и идеалите за бъде щето се определя от обективните възможности за реализирането им в процеса на съществуването и развитието на действителните хора, които съставляват обще52 К. Маркс, Ф. Енгельс, Соч., т. 3, стр. 39. Пак там. ството. Хуманизмът на Маркс не е само идеал, той съдържа непрекъснато обогатяващи се принципи. Другата важна страна на марксистко-ленинската концепция за човека е концентрирано изразена в тезисите на Маркс за Фойербах: ... .. обстоятелствата се изменят именно от хората и... сам възпитателят трябва да бъде възпитан... Съвпадението на измененията на обстоятелствата и на човешката дейност може да се разглежда и да бъде рационално разбрано само като революционна практика. Според Маркс същината на обществения живот е практическа и поради това главното е не да се обясни светът, а в това да бъде той изменен. 2

Тези Мисли оставят впечатление за автор, преждевременно помъдрял или най-малкото прекомерно обременен от мъдрост — те сякаш са написани от ръка, която не е имала детство, нито младост, защото и едното, и другото са отишли за мъдростта. Блез Паскал едва доживява до 39-годишна възраст. Тридесет и девет години не са много за един човешки живот, но те не са малко, ако са години от живота на Паскал. Защото той е един от най-ярките примери на ранна, преждевременна надареност, на едва изчакваща собствените си резултати нетърпе лива гениалност. На 16-годишна възраст Паскал създава класическата „теорема на Паскал", на 18-годишна възраст изобретява първата сметачна машина, на 25-годишна възраст проектира блестящ експеримент, потвърждаващ предположението на Торичели за съществуването на атмосферно налягане, на 31-годишна възраст вече е завършил редица основополагащи работи по аритметика, теория на чис лата, алгебра и теория на вероятностите. 33-ата и 34-ата година от живота на Паскал го довеждат до рязък поврат към хуманитарно-религиозната тематика. Сега той пише своите знаменити Писма до един провинциалист — блестяща полемика с йезуитите и йезуитизма. Последните пет години от живота на Паскал (1657-1662) с изключение на още един математически (геометрически) изблик през 1658—1659 са запълнени с неговите Мисли - бележки за подготвяното съчинение Апология на християнската религия. Останали недовършени, бележките на Паскал са публикувани след смъртта му, през 1670 г. (на титулната страница е посочена 1669) от комитет на Пор Роял в значително изопачен вид (съкратен и редактиран с оглед на възмож ните репресии срещу издателите). И, както е обикновено в такива случаи, след като веднъж е „пуснато“ едно изопачено издание, необходими са десетилетия, а понякога и векове, за да се реставрира автентичният текст, за да се „постигне“ оригиналната мисъл на автора. Тази задача става още по-трудна, ако се отнася до незавършено произведение, до фрагментарни Мисли, които и сами по себе си създават достатъчно трудности, когато се съпоставят с предполагаемото завършено произведение — Апология на християнската религия. През такива двойни трудности е трябвало да минат многобройните коментатори, изследователи и издатели на Паскаловите Мисли, докато се стигне до двете вече признати за об90 разцови издания на Леон Бруншвик (1897) и Луи Лафума (1951). Ако книгите имат своя съдба, съдба неминуемо придобиват и изданията им. Преходът от физика към метафизика в духовните интереси на Паскал сякаш потвърждава наличието на биогенетичен закон и в духовното развитие - индивидуалният духовен процес на Паскал повтаря познати пътища в духовното развитие на цели епохи и народи: от физическия космос към космоса на душата, от геометрията и алгебрата към тайните на духа, от хидростатиката към психоДинамиката.

Волфганг Борхерт е несъмнено най-яркият представител на младата генерация немски писатели през първите години след края на Втората световна война. Още тогава мнозина основателно свързват творчеството си с надеждата за обновяване и разцвет на прогресивната немска литература след 13-годишното и преследване и изгнание по време на Третия райх. Борхерт е и очакваният първи глас на преодолялата идеологическите заблуди на националсоциализма, дезилюзионирана след суровия урок през войната немска младеж, която е търсела жизне нонеобходимата връзка с прогресивните сили в света и пътя към щастливо бъдеще на своята нация. В литературните творби, които той написва през първите две, удивително плодотворни за творчеството му следвоенни години (те са и последните от неговия живот - писателят умира на 26-годишна възраст през 1947 г.), намират израз болката, гневът, лутанията и надеждите на хора от поколението, което някои отново наричаха „бито“ или „загубено". В творчеството на Борхерт проличава ярко близостта на автора до духовната нагласа на широки слоеве от немския народ непосредствено след края на войната. За това допринася до голяма степен обстоятелството, че той през краткия си жизнен път е бил съпричастен към трайни и дълбоки преживявания от недалечното минало на милиони свои сънародници. Младостта на Борхерт преминава сред ужасите на фронта, в затворите на Третия райх, в нищета и страдание през първите следвоенни години в родината му. Наред със значителните художествени постижения в неговите творби непреходната му слава се дължи и на рядкото му умение да релативира личните си преживявания до обобщено, реалистично пресъздаване на типични явления във важни моменти от развитието на нацията - националсоциалистическия гнет, войната и преди всичко кризисните първи години след нейния край. По-голямата част от късите разкази на В. Борхерт, както и единственото му драматическо произведение - „Навън пред вратата“ („Draussen vor der Тиг) могат да бъдат обединени в идейно-тематичен комплекс, обусловен от централния проблем в тях - кризисното съществование на човека в условията на първите следвоенни години в Германия.

Към историческите романи на Емилиян Станев „Легенда за Сибин, преславският княз“ и „Антихрист" са се обръщали и очевидно още ще се обръщат много критици и литературоведи. Неведнъж е отбелязвано високото художествено майсторство на писателя, оригиналната му мисъл, ярко изразеното фило софско направление на романите, което им придава съвременно звучене. Поня кога като упрек или като похвала към Емилиян Станев наричат неговите романи "условно" - или даже псевдо"-исторически, приемайки, че историята за него е само повод или илюстрация на философските му разсъждения. Ние няма да оспорваме утвърденото и достатъчно аргументирано мнение за актуалността на неговите философски търсения и тяхната връзка с много проблеми на нашето време. Бихме искали само да подчертаем, че в никакъв случай не бива да се иг норира историческият аспект на романите на Емилиян Станев, защото именно с него е свързан националният патос на произведенията му. В редица интервюта писателят неведнъж е казвал, че неговата цел е била да покаже цялото богатство и философска значимост на българската история и култура, които през Средновековието са изиграли твърде значителна роля на Балканите и в Европа. Той е искал да разкаже на съвременния читател за миналото на неговия народ, за съкровищата, които то крие, да внуши на бълга рите гордост от българската история. След проявленията на националното най-голям интерес проявява Емилиян Станев към българския характер, към светоусещането и психологията на бъл гарина. Неговото внимание привличат по собствения му израз, българските гени", т. е. „невидимото, което се предава от поколение на поколение". Именно това желание да се изследва кръвната" връзка на съзнанието на нашия съвре менник със съзнанието на неговия далечен прадед е породило оригиналната сплав на историческия материал със съвременната философска проблематика.

Ако раждането на твореца е почти винаги ненадейно проблясване на заложената в човешката личност дарба, то утвърждаването му е вече подчинено както на обществено-литературните закономерности, така и на неговия индивидуален стремеж за самореализация, на волевата му издръжливост. И ако една подобна тези може да събуди различни противоречиви мнения, то все пак тя има своето оправдание и за целта не е необходимо да привличаме много примери, достатъчен е само един - творческият път на писателя Николай Хайтов.

Повече от век и половина след създаването си драматургичното наследство на Георг Бюхнер продължава да бъде горещо поле на принципни литературовед ски спорове. През последните три десетилетия повишен интерес към явлението Бюхнер" проявяват не само специалисти, но и читатели, писатели, театрални и кинодейци. Заявен от често полярни позиции, този интерес кореспондира с противоречивото приемане на Бюхнеровото творчество, с пътя му от съзнателното пренебрегване и забравяне" до своеобразния Бюхнеров ренесанс, започнал с бунта на натуралистите в края на XIX в. Програмните изявления на Хауптман („Произведенията на Бюхнер имаха за мен стойността на велики открития") са първото нарушаване на негласното табу върху Бюхнер и първото му споменаване като духовен предшественик на модерната драма. Те са последвани от усилията на експресионистите за сценична реализация на драматургията му (1913- 1919 г.) и от все по-отчетливата тенденция към митологизиране на непризнатия, аутсайдера, експериментатора. Следващите поколения откриват в него свой съвременник, в творческите му търсения - проблемите на своята разтърсвана от катаклизми епоха, отражение на собственото си кризисно съзнание. Закъснялото, противоречиво приемане, спекулативната в много отношения слава, мъчителното вписване на Бюхнер в развоя на немската литература разкриват твърде показателна зависимост: между сензационния възход на „гениалния творец“ и заобикалянето, премълчаването на революционното ядро във философско-поетическите му възгледи. През 50-те години на ХХ в. тази зависимост прозира зад екзистенциално-философските и религиозни интерпретации на творчеството му, които предлагат тезата за разочарования революционер - песимист и фаталист, оттеглил се от радикалната обществена практика в храма на „чистото изкуство"2.

С най-голяма вътрешна острота и концептуална завършеност въпросите на човешкия дух се поставят в последния роман на Ем. Станев - Антихрист“. Писателят не на едно място твърди, че това е най-единната му творба, неговата любима рожба, произведението, в което най-пълно разкрива философските си дилеми. Нямам за задача да проследявам композиционните и структурно-образуващите принципи на произведението. Интересуват ме повече генезисът и животът на някои от идеите, които вълнуват писателя. Но не мога да не отбележа, че своеобразната житийна форма, нарочната и модернизация с „потока на съзнанието" и монологичната изповед дават действеността, красотата и автентичната сила на романа. Повествованието се развива през времето на Иван Александър и Иван Шишман. Герои са отново царе и селяни, попове и боляри, тълпата и избраниците на съдбата. Върху широк народностен фон се разгръща животът на главния герой Еньо-Теофил. Той символизира борбения път на човека към истината и прекрас ното, към себепознанието, към познаването на околния свят. Ем. Станев подсказва и в тази творба, че мерило за теорията е практиката; че чувствата имат крайна мярка в поведението на личността; че настроението истинно, когато бъде проверено чрез действието. Общите разсъждения не струват пукнат грош, ако действителността не потвърди техния ход. e Това прави в същност и главният герой Еньо-Теофил. Той преминава четири основни етапа в развитието си. Първият е този, когато търси истината в църквата и в божествената красота, в догмата за отделеното от човека небесно познание и достига до исихазма, до мистичното проницание. Вторият етап е, когато, разочарован в митовете за абсолютната божествена красота, възприема отрицанието, съпротивата срещу властвуващата институция и се присъединява към богомилската община. Третият междинен период е свързан с примирението на героя, че доброто и злото са непостижими, че няма въобще божествено начало и затова изживява битието си единствено с оглед на материалните удоволствия и дребните житейски 21 задачи. Едва по-късно, пред заплахата на турците и конкретните ужаси на чуж дестранното насилничество, Еньо-Теофил ще се съгласи - най-важни са конкретното участие в практиката на битието, характерната солидарност с правдата на епохата, въплътена в страданията и битките на народа, на масите. Да се спрем малко по-подробно на отделните етапи от живота на героя. Те осветляват и нови страни от мирогледната позиция на автора. Предварително искам да кажа, че принципът на автобиографията позволява сегашното време да „поправя" миналото, да поставя коректив над „грешките“ на индивидуалния живот.

Преди да се изяви като поет, Георги Джагаров вече е познал суровата поезия на живота; преди да достигне творческа зрелост, той е съзрял като човек и гражданин. Трудно можем да си представим как би се развила литературната му съдба без връзката с борбата, без преживяното в затвора, без неговата героично-романтична и тревожна младост. Това е времето, когато се формират самите основи на неговото световъзприемане, устройството на ума, на душата, на волята. Това са първите и най-важни страници от мъжката му биография, когато усеща завинаги своята свързаност със съдбата на народа и на епохата. Дългът на воин определя линията на неговото дълбоко вътрешно поведение, на онова поведение, което според Михаил Пришвин „се състои в стремежа на човека към безсмъртие" и от което се ражда истинското изкуство. Първата стихосбирка на Джагаров „Моите песни" (1954) продължава най-плодотворните търсения в българската революционна лирика и в същото време ги развива и обогатява. Това са стихове, които принадлежат към традиции, идващи от Ботев, от Вапцаров; тяхната близост е в отношението към дълга, в полюсното разделение на чувствата, но по интонация и ритъм това са стихове, издаващи присъствието на друг поет - самобитен, своеобразно витален, с чувствителност от друго време, със свое изстрадано знание за живота, за героичното и трагичното. Обръщането на поета към антифашистката тема се определя от стремежа да разкаже онова, което още гори в душата му, да изрази огромния напор от мисли и чувства, натрупан през времето на борбата. Паметта за миналото живсе като дълг пред загиналите другари и като отговорност пред съвременността, на която е нужен пример за мъжество, за гражданска доблест и хуманизъм. Автобиографичната основа, върху която израстват творбите, придобива особе на стойност, защото чрез личния си опит поетът осветлява големите философски проблеми живот- смърт безсмъртие, добро и зло, любов и омраза. Мащабността на поетическата мисъл, изразена чрез страстна убеденост и доверителна сърдечна интонация, още тогава прави впечатление на литературната критика.