Антихрист

Легенда за Сибин“ и „Антихрист" са сериозни постижения на българската литература. Изградени на конкретна историческа основа, двете книги си поставят далеч по-общи проблеми. Историческо и общочовешко се преплитат, като в центъра на явленията стои проблемът за човека. „Човек“ като исторически определена и вечна категория, т. е. тези специфични човешки потребности и особености, които са общовалидни. Човек като вечно търсещ, непрестанно прие мащ и отричащ дух. Онези дълбоки и безкрайни, неразделими вътрешни противоречия между „да“ и „не“, породени от стремеж към истина, тласкани от познанието. Търсенето на истината е основен момент на преосмисляне на света. То е безкрайният път на човека към самопознание. То е вечно съмнение, вечно колебание. Диалектиката на нещата води до логическата им безкрайност, защото „край" значи смърт. Вечно движение, вечна реакция - ето смисъла на човешкия живот. Това е идейната основа на двете произведения. По характера на поставените проблеми книгите представляват своеобразна дилогия. Идеите на едната са доразвити и доосмислени в другата. Неслучайно критиката обърна такова внимание на тези произведения. Излязоха редица статии на известни критици, като П. Зарев, Р. Ликова, Ст. Каролев, М. Василев, Св. Игов, Е. Константинова, О. Сапарев, Л. Георгиев и др. Те оцениха философ ския характер на творбите, разгледаха основните проблеми: диалектиката като движещо начало, общата, концепциална представа за света, проблема за вярата, любовта, ролята на Сатанаил, понятията за добро, зло, истина, ролята на разума и пр. Немалко място беше отделено и на въпроса за историческата достоверност на книгите, който се оказа като че ли най-спорен. Отбелязано бе и актуалното звучене на проблемите. В тази статия ще се спрем по-подробно на основните аспекти от идейната система на „Легенда за Сибин“ и „Антихрист".

С най-голяма вътрешна острота и концептуална завършеност въпросите на човешкия дух се поставят в последния роман на Ем. Станев - Антихрист“. Писателят не на едно място твърди, че това е най-единната му творба, неговата любима рожба, произведението, в което най-пълно разкрива философските си дилеми. Нямам за задача да проследявам композиционните и структурно-образуващите принципи на произведението. Интересуват ме повече генезисът и животът на някои от идеите, които вълнуват писателя. Но не мога да не отбележа, че своеобразната житийна форма, нарочната и модернизация с „потока на съзнанието" и монологичната изповед дават действеността, красотата и автентичната сила на романа. Повествованието се развива през времето на Иван Александър и Иван Шишман. Герои са отново царе и селяни, попове и боляри, тълпата и избраниците на съдбата. Върху широк народностен фон се разгръща животът на главния герой Еньо-Теофил. Той символизира борбения път на човека към истината и прекрас ното, към себепознанието, към познаването на околния свят. Ем. Станев подсказва и в тази творба, че мерило за теорията е практиката; че чувствата имат крайна мярка в поведението на личността; че настроението истинно, когато бъде проверено чрез действието. Общите разсъждения не струват пукнат грош, ако действителността не потвърди техния ход. e Това прави в същност и главният герой Еньо-Теофил. Той преминава четири основни етапа в развитието си. Първият е този, когато търси истината в църквата и в божествената красота, в догмата за отделеното от човека небесно познание и достига до исихазма, до мистичното проницание. Вторият етап е, когато, разочарован в митовете за абсолютната божествена красота, възприема отрицанието, съпротивата срещу властвуващата институция и се присъединява към богомилската община. Третият междинен период е свързан с примирението на героя, че доброто и злото са непостижими, че няма въобще божествено начало и затова изживява битието си единствено с оглед на материалните удоволствия и дребните житейски 21 задачи. Едва по-късно, пред заплахата на турците и конкретните ужаси на чуж дестранното насилничество, Еньо-Теофил ще се съгласи - най-важни са конкретното участие в практиката на битието, характерната солидарност с правдата на епохата, въплътена в страданията и битките на народа, на масите. Да се спрем малко по-подробно на отделните етапи от живота на героя. Те осветляват и нови страни от мирогледната позиция на автора. Предварително искам да кажа, че принципът на автобиографията позволява сегашното време да „поправя" миналото, да поставя коректив над „грешките“ на индивидуалния живот.

Сборникът „Под манастирската лоза" съдържа единадесет разказа-легенди, композиционно въвлечени в двойно зависима художествена връзка. При анализ на заглавието прави впечатление, че в граматическо отношение то представя обстоятелство за място, уточнено от предлога „под“. След изяс няване на обекта се разбира, че той не е обикновено сенчесто кътче, а място, изчистено от обичайните си значения - света обител. Очевидно не става дума и за обикновена дворска асма - думата „лоза“ е ключова в общия смисъл на сборника, едно, че още в заглавието еспрегната със семантика за светост и тишина, но и защото дава възможност за многозначно възприемане. Според библейската знаковост лозата води произхода си от райската градина, тя е сакрално растение, защото символизира невинната Христова кръв чрез смисъла на виното като причастие. От друга страна, лозата постъпва в легендите и с най-собствения" си смисъл, препратен от езическите култове - виното като опиянение, съответно като изначална човешка слабост. От изброените значения отчетливо се очертава опозицията - високо, в смисъл на значимо от религиозно-обредния модел, и битово, ежедневно по посока приземеност, даже конкретна земност. Тази опозиция, както ще видим, се проектира върху художествената структура на целия сборник. Лозата има и друга парадигма, изведена от образната система на легендите, която внася свое значение. Мислите на отец Сисой например пъплят бавно, разклоняват се като лоза и се разлистват гъсто, а фантазията на Павел Блажения се разплита и разгръща като лозите, които подрязва („Жената със златния косъм"). Тук лозата става символ и на познанието, на духовното проникновение, на промисъла. Накрая, ако надникнем „под“ лозата, където е очертана нейната земна проекция сянката, ще видим още, че там е прохладно, уютно като духовното удобство на манастира за размисъл, за мъдра съсредоточеност. Но може би по-важното е, че „под" манастирската лоза човек може да поседне в приятната компания на отец Сисой. . .На сянка, под лозата ще се създават и легендите, това ще е композиционното „място" на повествуването. Мотото на цикъла, представящо откъс от Псалмите, също едвойно подчи нен компонент, Освен че обрамчва начално легендите със смисъла си на автентична Сиблейска поука, но и сигнализира (вече в художествено-условен план), че тук ще се обсъждат нови човешки проблеми.