Легенда

Легенда за Сибин“ и „Антихрист" са сериозни постижения на българската литература. Изградени на конкретна историческа основа, двете книги си поставят далеч по-общи проблеми. Историческо и общочовешко се преплитат, като в центъра на явленията стои проблемът за човека. „Човек“ като исторически определена и вечна категория, т. е. тези специфични човешки потребности и особености, които са общовалидни. Човек като вечно търсещ, непрестанно прие мащ и отричащ дух. Онези дълбоки и безкрайни, неразделими вътрешни противоречия между „да“ и „не“, породени от стремеж към истина, тласкани от познанието. Търсенето на истината е основен момент на преосмисляне на света. То е безкрайният път на човека към самопознание. То е вечно съмнение, вечно колебание. Диалектиката на нещата води до логическата им безкрайност, защото „край" значи смърт. Вечно движение, вечна реакция - ето смисъла на човешкия живот. Това е идейната основа на двете произведения. По характера на поставените проблеми книгите представляват своеобразна дилогия. Идеите на едната са доразвити и доосмислени в другата. Неслучайно критиката обърна такова внимание на тези произведения. Излязоха редица статии на известни критици, като П. Зарев, Р. Ликова, Ст. Каролев, М. Василев, Св. Игов, Е. Константинова, О. Сапарев, Л. Георгиев и др. Те оцениха философ ския характер на творбите, разгледаха основните проблеми: диалектиката като движещо начало, общата, концепциална представа за света, проблема за вярата, любовта, ролята на Сатанаил, понятията за добро, зло, истина, ролята на разума и пр. Немалко място беше отделено и на въпроса за историческата достоверност на книгите, който се оказа като че ли най-спорен. Отбелязано бе и актуалното звучене на проблемите. В тази статия ще се спрем по-подробно на основните аспекти от идейната система на „Легенда за Сибин“ и „Антихрист".

От гръцки и латински извори знаем, че в легендата за произхода на някои племена, населявали хунската империя, елен повел към нова родина отделилите се от баща си двама братя. Известно е още, че при Атила често пребивавали пратеници на византийския двор. Единият от тях - Приск Ретор - като очевидец разказва в своя пътепис, че в средата на V в. дворът на Атила вече е познавал легендата за преследването на елена -- самият Ретор я бил чул там от устен извор. Естествено това съобщение не е могло да бъде още легендата за общия произход на българите и маджарите, тъй като оногурските българи и фино-угърските маджари се оттеглят от Западен Сибир към Византийската империя едва след смъртта на Атила - с онова преселение на народите, което започва след разпадането на западната хунска империя. По времето, когато Приск Ретор записва легендата за елена, тя по всяка вероятност е била вече древна традиция, тъй като Енапий (414 от н. е.) напомня за нея цял половин век преди господството на Атила. Но първия запазен паметник откриваме чак през V в. у църковния историограф Созомен, който в написано през периода между 439 и 450 г. съчинение дава следния вариант на легендата: „Това племе (т. е. хуните - б. а.) било, както казват, по-рано непознато на траките около Истър и на самите готи. Те не знаели, че живеят в съседство едни с други, понеже помежду им се простирало огромно езеро. И едните, и другите мислели, че населяваната от тях страна е краят на земята, а след това - без крайно море и вода. Но веднъж един пощръклял вол преминал езерото и пастирът го последвал. Други пък казват, че една сърна, като бягала, показала на някои хуни-ловци пътя, който бил залят от водите (курс. м., П. Ю.). А ловците, възхитени от умерения климат и от добре разработената земя, когато се върнали, разказвали на господаря на племето какво са видели. Наскоро те влезли за пръв път в съприкосновение с готите. А след това се отправили на поход с цялата си войска, победили ги и завзели цялата им земя. "