Чуждестранни българисти

Кръстьо Пейкич е доста слабо позната личност, на когото българската исто- риография на XVII и XVIII в., вкл. религиозната и най-вече културната, трябва да отреди полагаемото се място. На сегашния етап на науката сведенията ни за него са оскъдни. Те могат да бъдат почерпани от архивите на Пропаганда фиде, от историята на българските католици, от историята на църквата в Печа и от историята на Източната църква и да се срещнат в книгите и в тематичните изследвания на Милетич, Ферменджин, Костич, Зиц, Ангял, Богданов, Пейчев, Турчинович. Последният е посветил на Пейкич цяла монография (Misionar Podunavlja Bugarin. Krsto Pejkič 1665 - 1731 Zagreb, 1973 г.), която, въпреки че не държи сметка за някои от най-новите приноси, и до днес остава най-пълният труд по този въпрос, като изследва детайлно и пряко, по материали от първа ръка, живота и делото на писателя мисионер. Роден през 1665 г. в Чипровец в семейството на търговци от местното католическо население, Кръстьо Пейкич, изглежда, е учил при хърватите-францисканци, преди да започне следването си в Рим. Пристига в Рим през 1689 г. непосред вено след въстанието против турците и разрушаването на Чипровец. В Рим учи девет години до 1698 г. От 1698 г. до 1704 г. работи като мисионер сред избягалите в Трансилвания и Влашко българи. От 1705 до 1709 г. еигумен в Дома на катекумите във Венеция. В следващите двадесет години го виждаме като мисионер, енорийски свещеник, каноник, абат в християнските земи, наскоро освободени от турско иго, от Унгария до Бараня, от Банат до Трансилвания и Влашко, та чак до Сърбия. В Белград завършва дните си през 1730 г. като декан и първи каноник на новата католическа митрополия. i През последните петнадесет години от живота си сред трудностите на мисионерството и отчасти като негов плод и оръдие той издава някои трудове, кои то не остават без ответ след неговата смърт: Zarcalo istine med Crkva Istočne Zapadnje (Mleći, 1716)". Mahometanus dogmatice, et cate cherice in lege Christi, Alcorano suffragante, instructus (Tyrnaviae, 1717), Speculum veritatis inter Orientaleт et Occidentalem Ecclesias refulgens (латински превод, поправен в Zarcalo Венеция, 1725), Concordia orthodoxorum Patrum orientalium et Occidentalium in eadem veritate, de Spiritus Sancti processione... convenientium (Tyrnaviae, 1730) Speculum заедно с Addita-mentum и Concordia са препечатани заедно два пъти, в 1730 (Тугnaviae) и в 1731 (Tyrnaviae). Concordia е препечатана отново през 1745 г. (Claudiopoli, не е отбелязано от Турчинович) и през 1765 (Tyrnaviae), докато между временно Zarcalo получава голямо разпространение в Хърватско заедно с една версия от Стефан Бадрич, публикувана във Венеция през 1745 г.

За един научен работник като че ли няма по-голямо удовлетворение от това резултатите от изследователската му дейност да намерят почти незабавен отзвук в специализираните периодични издания. Само година след отпечатването моето критическо издание на о писмены в три авторитетни органа на българските научни среди се появиха обстойни представяния за моята кни га и този факт ме поласка особено много, още повече че сред авторите се от крояват имената на младия учен Красимир Станчев и на най-младата и талантлива специалистка Анисава Милтенова. Изказвайки своята благодарност на българските си колеги, нямам предвид само вниманието, с което удостоиха моята книга, но и главно сериозния труд, който предхожда, както е известно, представянето на едно критическо издание. Освен това страниците, които тези колеги посветиха на моята книга, се явяват жив отклик на една от преслед ваните с моето критическо издание цели: да предизвикам интерес към диску сии и съждения от текстологически характер" (с. 5) около Храбровата творба и най-общо около някои основни принципи на филологическите изследвания на средновековните славянски паметници. Постигането на тази цел е вече твърде положителен резултат и няма да скрия голямото си задоволство. Първоначално романистка и по-късно славистка, пряка ученичка на учи тел от ръста на Анджоло Данти, който с безгранична щедрост ми предаваше знания и опит - това са обстоятелствата, които ми позволиха да се формирам в италианската славистична школа и да овладея утвърдените научни достижения на сходни дисциплини (модерната романска и италианска филология). Естествената последица е, че използуваната от мене методология за изследването на различни славянски средновековни паметници не съвпада с тази на бъл гарските ми колеги. Затова и нашите възгледи и становища невинаги се покри ват. Добре позната е плодотворността на научните разисквания особено когато се обменят съждения и идеи, родени от различни видове опити, натрупани в разнородни културни среди. Точно това ме кара в тези страници да се вър към сложната и изключително важна за изследването и издаването на бъл гарските и славянските паметници проблематика. Дълбока и искрена е моята признателност към българските колеги, които със своите редове насърчиха разширяването на разискванията.

Утвърждаването на метода на социалистическия реализъм в българската художествена култура от 30-те години представлява единен процес, обхванал всички видове изкуство и литература, процес, обусловен от особеностите на освободителното движение през този период. Това, което става в литературата изкуството при социалистическия реализъм, не може да се разглежда само като сходни явления, без дълбока вътрешна връзка, без взаимодействие между тях. И Тази връзка се явява както на основата на типологическата общност на художествения процес, така и въз основа на преките контакти, на съвместните творчески усилия, насочени към постигането на една единна цел. Изострянето на класовата борба в началото на 30-те години активизира процеса на политическа ориентация на прогресивните писатели и художници, накарва ги да направят своя избор по пътя на политическата борба. Те се обе диняват около партийните издания като „РЛФ", Ехо“, „Жупел“, „Поглед", „Кормило" и др., встъпват в тясно сътрудничество при решаването на общите за тях политически проблеми, съвместно участвуват в нелегалната, конспиративна работа, провеждана от БКП. Често е трудно да се разграничат сферите на дейността на писателите художниците, обединени в двата творчески съюза - „Трудовоборческите пи сатели" и "Дружество на новите художници". Тук се срещат Х. Радевски, Г. Караславов, М. Исаев, Н. Ланков, О. Василев, Л. Стоянов с А. Жендов, И. Фунев, С. Венев, М. Сотиров, М. Цончева. Съвместната им работа е за тях стимул в творчеството, обединява ги в борбата против фашизма и монархията. Между дружеството „Новите художници“ и „Съюза на трудовоборческите пи сатели" в общата за тях платформа се установяват тясно творчески връзки. В писателския съюз вземат активно участие художниците, които се занимават с литературна дейност, като А. Жендов, И. Фунев, Н. Шмиргела. Х. Радевски си спомня, че А. Жендов беше еднакво мощен и като художник-карикатурист, и като фейлетонист, и като публицист". Той е един от организаторите на Съюза и влиза в неговото ръководство; Н. Шмиргела е не само скулитор иизкуствовед, но и автор на разкази, като същевременно е и секретар на учре дителното събрание на Съюза 2.